Всяко селище си има свой облик и Караново не правеше изключение. Погледнато от птичи поглед приличаше на гигантска змия, която е промушена през средата от река Мочурица, сякаш с копието на свети Георги. Главата на това влечуго гледа на изток, а опашката сочи на запад. „Маджурската махала“ се намираше в западната част на града. Заселена след 1913 година с бежанци от Одринска и Беломорска Тракия. Този квартал на Караново си остана малко по-неугледен, но това не пречеше на неговите жители да са все така горди, както техните предци. Един от тях дядо Стойко, който почина преди десетина години, остави три деца, къща на два етажа и в края на двора един бор. Той го беше засадил преди тридесет и три години, когато се роди мъжката рожба на неговия първороден син Христо. Нарекоха го Стойко, на името на дядо му. Мястото на дървото не бе избрано случайно. Щом бащата на дядо Стойко на времето купи имота, първо изсипа в него една торбичка с пръст, която донесе от родния Културмуш в днешна Турция. Там години по-късно старецът засади бора. Днес той се издигаше величествен и красив на около дванадесет метра, надхвърлил повечето покриви в квартала . Имаше широка неправилна корона с тъмнозелени игловидни листа, които завършваха накрая в златисто, а стеблото - със сива и напукана кора.
      Бай Пешо Ментата живееше – не, по-скоро живуркаше в съседната къща. След смъртта на обичните му - жена и дъщеря, вече нищо не го радваше. Все по-често посягаше към чашката и ходеше като завеян. Ментата и тази сутрин не пропусна ритуала и неговият нос лъщеше червен на майското слънце. Той не бе привърженик на редовното хранене и това му личеше от пръв поглед. Мършав като улично куче, напоследък съвсем изкльощавя и се наложи да пробива нова дупка на колана.
-    Добро утро, Стойко!
-    Добро да е, бай Пешо! – младият мъж се протегна да разгледа асмата и подчерта  
още повече своето едро и мускулесто тяло. – Види се, че ще се пръска. Ти как си?
-    Ех, как да съм, Стойко? Пенсионерска ми работа, ама такова..., не ми се спи, не ми  
се яде. Все гледам нещо да правя, такова ...,та да минава времето. Ама, такова...,
мислех си да бодна няколко коренчета домати... - Ментата нещо сякаш се притесни и взе да се чеше по тила.
-    Не знаеш ли как да ги боднеш, бай Пешо, че се чудиш? – леко се поусмихна  
мъжът.  
-    Абе, такова..., за знаенето знам, ама борът ми пречи. Хвърля много сянка и  
такова..., нищо няма да стане. Стойко, що не вземеш да го отсечеш, че голямо нещо стана?
-    Ти, чуваш ли се , бе? Как ще го отсека? Знаеш, че дядо навремето го е посадил, да  
му напомня за родния дом. Не мога да го направя! – Стойко се разпали и започна да ръкомаха. – Все едно да плюя на паметта му.
-    Никой не ти говори, такова...да плюеш.ч Познавах дядо ти, такова... уважавахме се,  
с баща ти бяхме приятели.
-    Значи още по-добре ще ме разбереш. Не си го и помисляй! – натърти на  
последното изречение, сякаш искаше да приключат темата.
-    Ами, такова...поне да отсечеш най-долните клони – старецът явно не усети  
надигащата се буря и продължи да настоява.
-    Ти, Мента, малоумен ли си? Няма да дам, игличка да падне от него! – Стойко вече  
бе зачервил лице, а гласа му се усили с няколко децибела.
-    Не ме обиждай, може да си ми дете! Аз като човек те питам, такова..., заради  
доматите.
-    Ти, такова, не разбра ли, че домати няма да има! Ако много искаш, ей къде ги  
продава Оник!
-    Ама, аз ще ида при кмета, не може такова..., да ми казваш какво ще сея.
-    Ако искаш при арменския поп отивай или пийни една мента и се успокой –  
Стойко се врътна и се прибра вкъщи.
-    Ех, тези млади такова..., не дават да им се обадиш. Ни от хубаво, ни от лошо  
pазбират – старецът мърмореше под носа си.
       Няколко дни по-късно Пешо се събуди посред нощ за дежурното пикаене. После отиде на оградената тераса, отвори прозореца и вдиша чистия хладен въздух. „Брей, как се е опулила тази луна! Още малко и ще ме глътне“ – помисли си той. Тъкмо щеше да запали първата за деня цигара и някакви необичайни проблясъци в кухненския прозорец на Стойковата къща привлякоха неговото внимание. Ментата промърмори
-    Сякаш, че коледни лампички такова... греят. Ама, Коледа такова... отдавна мина!
Продължи да наблюдава необичайните светлинки на първия етаж докато в един  
миг не се усети.
-    Брех, такова ... мама му стара! Комшията се е запалил...
Сякаш времето за стареца спря. Умът му се концентрира върху ситуацията.  
Нямаше никакви емоции. Само ясна мисъл и действие. Грабна телефона и се обади на телефон 112. После изтича по пижама на двора. Прехвърли се през оградата. Видя огнените езици, които бяха обхванали пердетата и се развика.
-    Пожар! Пожар! Ставайте такова..., хора!
Светнаха няколко съседни къщи, но Пешо повече не чака. Набързо огледа двора,  
докъдето стигаше светлината на уличната лампа  Грабна някаква тухла изпречила се пред очите му. Счупи стъклото, отвори прозореца на детската стая, хвана се за перваза и хлътна вътре. Лютивият дим от пожара беше изпълнил помещението. С опипване стигна до вратата и включи лампата, но това не помогна особено. Очите започнаха да сълзят, а въздухът му свърши. Ментата се върна до отворения прозорец, пое въздух и се гмурна обратно в търсене на детето. Трябваше му няколко минути, докато го напипа. Момчето се пробуди, започна да върти глава наляво и надясно. Взе го на ръце и излезе в коридора. Огънят вече беше обхванал вратата на кухнята и димът тук беше още по-гъст. Пипнешком стигна до входа, отключи вратата и остави детето на плочките в двора. Няколко съседи се въртяха там, говореха на висок глас и проклинаха мудността на пожарната. Пешо извика за помощ, но героите бяха свършили тази вечер и никой не пожела да влезе. Димът излизаше на гъсти талази. Ментата пое въздух и отново се върна в горящата къща. Огънят изглежда се разрастваше, защото горещината беше непоносима. Светна осветлението в коридора и опипом стигна до спалнята. Влезе вътре и клекна долу, димът и тук бе изпълнил помещението. Допълзя до леглото. Никой не помръдваше. Дългата коса на Венета се вплете в пръстите му. Дръпна я от леглото и я повдигна на ръце. Жената -малко по – слаба от него, леко помръдна и едва-едва отвори очи. С пъшкане и залитане успя да я измъкне навън. После остави жената до нейния син и се закашля. Постоя още няколко минути  на  чист въздух. На светлината на уличната лампа се виждаше опушеното му лице. Сирената на пожарната кола вече се чуваше съвсем наблизо. Ала старецът не пожела да губи време и за трети път се вмъкна вътре. Разбра, че положението още повече се е влошило. Димът стана толкова гъст, че сякаш се просмукваше в кожата. Отново клекна и запълзя към спалнята. Кухнята се намираше в дъното на коридора и огнените езици облизваха персийската пътека. Стигна до спалнята и напипа едрото тяло на Стойко. Подхвана го под мишниците и се напъна да го помести. Едва го помръдна. „ Дръж се човече, не се предавай!“ – помисли си той. Напъна с всички сили. От напрежение мускулите изтръпнаха и го заболяха, а вените щяха да се пръснат. Събори младият мъж от леглото и започна да го тътри по земята. Въздухът му свърши, очите смърдяха, горещината пареше кожата, но той не спираше. Главата ужасно го болеше, ушите шумяха, а тялото омекна. „Още малко, само още малко! – това беше последното, което си помисли, преди да изгуби съзнание.
      Събуди се в болничното легло с превързани ръце и кислородна маска на лицето. Първите хора пред неговите очи бяха Стойко, жена му и детето. Те го гледаха и се усмихваха.
-    Е, бай Пешо, ставаш за пожарникар! – младият мъж набързо се пошегува.
Ментата помаха с бинтованата ръка.
-    Не се напъвай! Почини си, после пак ще се видим!
Клепачите на стареца натежаха като олово. Унесе се отново в сън.
Седмица след пожара Стойко започна да сече бора, а ударите на брадвата  
отекваха надалеч. Насъбраха се кибици, някои само гледаха, други даваха ценни съвети. Един мустакат старец като Филип Тотю извика на младия човек.
-    Комшу, как ти даде сърце, да отсечеш таз красота?
-    Бай Димитре, дава ми, що да не ми дава. Не дървото е важно на този свят, а  
плодовете му. Тук съм решил да засадя круша петровка и ще видите какви чудни ще бъдат нейните ароматни и сладки плодове.
     Хората като чуха това, замълчаха, дори и чуждите сърца усетиха искрената топлина  
на това желание.
 
17.06.2018 година