Брагумус

                                      мистерия

            На осемнадесет километра от Белоградчик, непосредствено до пещерата "Магурата", се простира голямо езеро, известно като "Рабишкото езеро". На пръв поглед местността е спокойна, подходяща за летни къмпинги и риболов, водата е относително тиха и топла през лятото, а от южата страна се издига вилна зона, съставена от кокенти вили и малки хотелчета.

            Езерото обаче е известно и с една легенда, която до преди време се разказваше шепнешком от местните пуритани и едва наскоро - когато белоградчишкия край доби световна слава - тя се разпространи извън пределите на района. Помогнаха някои вестници, списания и интернет-сайтове, които обаче описаха това страховито предание вяло и недотам достоверно.

            Съхранени записки на изчезналия преди години водолаз Тома Киронов, отнасящи се до Рабишкото езеро - които аз лично открих и предадох в полицията (а те пък от своя страна ги изложиха в оригиналния им вид в белоградчишкото читалище) - събудиха интереса на част от местните хора и на туристите, отбили се да разгледат района. В този мой разказ ще приложа записките, надявайки се те да достигнат до още повече читатели. Не давам гаранции, че са истина истина или част от истината, просто ще ги цитирам дословно:

***

            "Чрез тези записки искам да опиша кошмарът, който ме сполетя при навлизането в дълбоките води на Рабишкото езеро. Дотогава само бях чул за легендарното чудовище Брагумус, обитаващо тъмното му дъно, но като всеки здравомислещ млад човек, причислих това сказание към многобройните такива, внедрени дълбоко в българските култура, бит и история.

            По това време все още обожавах реките и езерата, бях любител-водолаз и често се гмурках в някой воден басейн, за да изследвам дълбините му.

            Когато през онзи септемврийски ден на 2001 година очите ми видяха "Рабишкото езеро", аз веднага усетих неговото красиво величие - водата синееше в унисон с небето, а обширните зелени полета и околните планини създаваха приказна илюзия. Без да се замислям, се качих на кулата, намираща се в североизточната му страна, облякох черния непромукаем костюм, поставих водолазната бутилка на гърба, като свързах маркучето й към шнорхела, и накрая със засилка се хвърлих във водата.

            Миг след това светлината на слънчевите лъчи  ме огря с яркозелени краски и аз заплувах навътре и надълбоко. Знаех, че езерото е най-дълбокото тектонско езеро в България, достигащо до цели петнадесет метра. Виждах риби, повечето каракуди, но тук-таме се разминавах с някой шаран или уклей. След малко рибите изчезнаха, а зелената светлина доби сини отенъци.

            Още по-навътре синьото власташе над всеки един цвят, сякаш всичко около мен, дори ръцете ми, бяха боядисани със синя боя. Може би бях на десетина метра дълбочина, където според някои местни зевзеци виреели и по-големи риби, но аз не съзрявах никаква твар.

            Мехурчетата въздух от шнорхела се издигаха бавно към повърхността, която отдолу не изглеждаше равна, а конусовидна. Все по-трудно се спусках, понеже налягането на водата се увеличаваше и тежестта на водолазната бутилка вече не ме тласкаше надолу. По някое време се наложи да използвам ръцете и краката си.

             Синият цвят лека полека отстъпи мястото си на виолетовия. Налягането вече ставаше непоносимо, ушите ми кънтяха и пукаха. Беше ми добре известно, че ако стоя прекалено дълго на високо налягане, организмът ми ще се пренасити с азот и ще настъпи "азотна наркоза" - макар и да се намирах "само" на десетина-данадесет метра под повърхността. Все пак вече се виждаше дъното, което още бе във видимия спектър (езерото не бе чак толкова дълбоко, че то да е потънало в непрогледен мрак) и аз плувах над него, сякаш бях волна птица, рецитирайки си наум някои от страховитите куплети на Незнайният поет - появили се ненадейно и безпричинно в разсъдъка ми, сякаш да предвещаят моята участ:    

Гарвани черни от нощен кошмар,

с облаци тъмни се губеха в мрака.

Злъчна прокоба над пъклен олтар

в своята обител дебне и чака.

Ето я грозната част на света,

брулеща с маска на гняв и омраза.

Гробищен танц ме завлича в пръстта,

в тъмната дупка на гнет и проказа.

            Изведнъж съзрях ОЧЕРТАНИЯТА МУ във виолетовия сумрак. Намираше се на петнадесетина метра от мен и размахваше некоординирано многобройните си пипала. Изглеждаше огромно - на височина около десет метра, а на ширина - поне двадесет. Бегло наподобяваше октопод, но бе значително по-голямо и по-грубовато.

            Навярно това бе Брагумус - легендарният Брагумус, ужасяващият Брагумус. Сега той стоеше пред очите ми - реален, съвършен, грамаден - а пипалата му, които приличаха на огромни питони, се опитваха да ме достигнат и обхванат.

            Макар че исках да спра, инерцията ме носеше напред и ме доближаваше до звяра.

            Виждях очите му - свирепи, грозни, вещаещи гибел. Виждах и устата му - крива мрачна паст, поглъщаща всичко, досущ като космическа черна дупка!

            От грамадното му гърло излезе въздушен балон, който безшумно се разпадна в безброй мехурчета.

            Силен УДАР ме тласна към дъното. Инстинктивно се обърнах нагоре и забелязах, че струя газ извира откъм гърба ми - водолазната бутилка се бе пробила! Малко преди калта от дъното да размъти водата, аз зърнах две огромни пипала, надвесени зловещо над мен.

            Съзнавах, че трябва да се отърва от бутилката с жизненоважния въздух. Докато плувах нагоре, поех дълбоко дъх, отвих маркучето от шнорхела, откачих тежкото приспособление от гърба си и се освободих от него. Налягането ме изстреля рязко към повърхността и за мой късмет минах между двете пипала, без да докосна нито едно от тях.

            С ръцете се изтласквах нагоре, за да се добера до спасението. Опитвах се да не мисля за предходните събития, щях да направя равносметката едва когато се добера до сушата, на безопасно място. Налягането на водата бавно отпускаше лапите си и не след дълго се озовах на повърхността. След това започнах да плувам към брега...

***

            Когато ръцете и краката докоснаха суха земя, аз се строполих върху й, като задишах тежко и мъчно. Гигантският потрес не допускаше прииждащия поток от мисли да навлезе в съзнанието ми, единственото, което идваше към него бяха зловещите стихове на Незнайния поет -  онзи, който без да е излязъл от булото на анонимността, продължава да стряска и до днес сънищата на мнозина:

Когато падне черен мрак

и странни сенки се събудят,

страхът изправя те на крак

в скована, трескава възбуда!

оглеждаш се насам - натам,

вървиш по коридора тесен,

във здрача абсолютно сам,

и в тъмни размисли унесен!    

            Тома Киронов, Белоградчик, 17-ти септември, 2001 година"