Той беше точно като буря.
Не знам защо досега всичките имена на бурите са били женски.
Може би, защото той беше по-голямо бедствие, жалко сравнимо с природните.
Защото той не разруши само природата ми.
Разруши дългогодишните строежи на стените около сърцето ми, около най-скъпото ми съкровище. С всяка следваща негова усмивка, стените се пропукваха. Докато не се сгромолясаха скрити в сенките на праха. И ако досега усмивките му бяха нежни, тогава онази беше арогантно груба. Усмивката на онзи, който е постигнал онова, което е желал и вече няма нужда от него. Бурите имат силата да опустошават всичко след себе си, без капка милост. Но тогава имаше адски много капки, капки от очите ми. Проливен дъжд от предателство. Задушаващо вътрешно ранимо наводнение, което те дави и отвън. Студен вятър, който отнема всичко до сега познато и го захвърля надалеч. Именно както и той захвърли мен... Надалеч, надалеч.