Буря в корона – Глава 8: Съветникът

– Преди няколко дни е избухнал пожар в главната оръжейна – докладва намръщено генерал Арен Сот – Успяхме да потушим огъня преди да достигне складовете с барут.
– Подозираме, че може да е предизвикан от така наречените синове на бунта – добави тревожно кралският съдия, Ларбил Ватслав.
– Но това е ужасно – кралят изглеждаше разтревожен. Бунтовниците му бяха болна тема. Така се получава, когато те връхлети кървавата буря наречена Великия бунт, и то когато си още дете. Хордис имаше късмет по това време да бъде извън столицата в родния Хайкинтос, където всичко бе преминало по-леко. Баща му предвидливо бе заредил складовете за зърно в самото начало на войната с велмарите знаейки колко ценен ресурс е храната в такива времена. И не само че можеше да изхрани целия Хайкинтос без проблем, но имаше и достатъчно да продава и на другите, с подобаваща надценка разбира се. Борбата не се нравеше особено на хората с пълен корем, та в Хайкинтос бунтът почти не се усети. Обесиха само дузина подстрекатели на площада и никой не се реши да възрази на това. Но Хордис бе чувал смразяващи истории за безредиците в столицата Фаварос. Не можеше да им се вярва напълно, все пак хората обичаха да преувеличават. Баща му така и не потвърди тези истории. Но и не ги отрече. Което отново замисли Хордис относно складовете за зърно...
– Виновните за пожара не бива да останат ненаказани – допълни ненужно граф Ламбранд, кралският ковчежник, колкото да се запомни, че и той е казал нещо – Такава мерзост следва да се накаже със смърт!
– За жалост една глава никога не се търкаля сама по земята – съдия Ватслав отвърна загрижено – Позволете да предложа изгнание на остров Ирида вместо това. На тръстиковите плантации винаги има нужда от още работна ръка.
– Имате твърде мек подход към предателите – озъби се генерал Сот.
– От вас се очаква да се справите с тази напаст, съдия – обърна се към него принц Сивел Робинор, първи дипломат на краля – Дали ще ги обесите цивилизовано или ще ги уморите от работа си е ваша грижа. Важното е да ги заловите час по-скоро.
– Разбира се – Ватслав отвърна смирено – Негово Величество може да разчита на мен.
Кралят сякаш се успокои макар и още да се четеше уплаха по лицето му.
– Имате ли новини за мен, чичо? – попита той принц Сивел, може би за да се разсее. Най-доброто, което можеше да излезе от това, е да замени една тревога с друга.
– Никакви новини, които да си струват времето ви – старият принц отвърна угоднически – Чух обаче, че се е състояла... делегация. Съвсем скоро. Наши съветници са преговаряли със самия регент на Лангустия. Начело с херцог Хордис – добави и хвърли надменен поглед на последния. На Хордис този поглед му бе до болка познат. Срещаше се у повечето хора с кралска кръв, а на принц Сивел изобщо не му липсваше такава. А и бе имал доста време да се упражнява.
– Водихме преговори, да – призна Хордис – Въпрос на време е крал Сирис да заеме полагащия му се престол.
– Преговаряли сте БЕЗ знанието на Негово Величество? – попита принцът сякаш половината решения на този съвет не се вземаха без знанието на Негово Величество.
– Ние сме само верни служители – отвърна преспокойно Хордис – Посочени лично от краля за негови най-доверени съветници, които да защитават интереса на короната.
– Но вие прескачате своите правомощия – обвини ги граф Ламбранд.
– Преговорите с регента на Лангустия са въпрос на дипломация – добави принцът – И не са работа нито на генерал, нито на съдия... Нито са ваша работа, първи съветник. МОЯ работа са.
– Тогава бъдете благодарен, че ви освобождаваме от това непосилно за вас бреме – отвърна Хордис с досада. В залата настъпи мълчание. Принцът се опита да го прикрие, но видимо се засегна.
– Самозабравяте се, херцог Хордис – опита се да го сплаши –  От днес нататък Негово Величество предава грижата по всички дела относно наследството на Лангустия на МЕН.
Кралят, изглежда току-що разбра, че предава тези правомощия.
– Чичо ми е опитен дипломат... – поде той опитвайки се да звучи уверено – И му имам пълно доверие по този въпрос.
На лицето на принц Сивел полази доволна усмивка.
– Тогава вярвам, че е време да разтурим съвета – предложи той.
– Ако никой няма какво да добави – кралят се заозърта нервно наоколо. За негово щастие, или нещастие, никой нищо не каза.
– Тогава е решено – побърза да стане принцът. Граф Ламбранд го последва веднага. Кралят също се изправи, макар и по-бавно – Мога само да поздравя всички за добрата работа днес – обърна се принцът към останалите, въпреки че по-скоро бе отправил този поздрав към самия себе си. И може би към краля за това, че успешно стори това, което му бе казано.
След това кралят и чичо му тръгнаха нанякъде, следвани плътно от граф Ламбранд. Генерал Сот също не се забави да напусне.
– Съдия Ватслав, останете – каза Хордис, все още на мястото си – Налага се да обсъдим нещо.
– Дали принц Сивел няма да е в центъра на този разговор? – предположи той – Изглежда ни създаде някои проблеми.
– Това? – отвърна пренебрежително Хордис – Дребна победа. Нека си играе на дипломация щом иска. Явно желае да си спечели доживотната благодарност на краля като му поднесе короната на Лангустия.
– Също както и ние – отвърна лукаво съдията.
– Само, че той няма да успее. На юг няма никаква подкрепа. Няма и да има най-вероятно. Херцог Гардрел, Едмунд Таркин... Всички те подкрепят НАС, не него. А и сега имаме по-належащи грижи – продължи кисело той – Относно един секретар в килия... И едно фалшиво завещание.
– Също голям проблем, да – съгласи се съдията – Как мислите? Дали затворникът вече е проговорил? Чии имена вече е издал?
– Не смятам да давам на Арен Сот повод да злорадства отново като чакам безучастно секретарят да си изпее всичко... Вие имате връзки, Ватслав, нали така? Връзки с определени институции. Тези, които отговарят за тъмниците, например.
– Като кралски съдия съм се срещал с немалко хора в наказателната сфера, да – Ватслав беше предпазлив – Но не зная дали сред тях има точно такива хора каквито търсите.
– Тогава се надявайте да има. Ще трябва да се погрижите едно нещо да достигне до един определен затворник в тъмниците на регента – каза Хордис и повика лакей с бутилка в ръце.
– Остави го на масата и си върви – заповяда му. Прислужникът побърза да изпълни заръката. Ватслав хубаво огледа стъкления съд.
– Вино? – съдията повдигна вежда – Не виждам как...
-Отворете го – каза му Хордис. Ватслав вдигна рамене и махна тапата. Бързо видя, че на нея имаше закрепена бележка.
– Прочетете я – продължи Хордис. Съдията разгъна къса хартия и зачете на глас:
– Искрено ви съчувствам за положението, в което сте попаднали, но имам спасение за вас. Това вино е много специално. Изпиете ли го, ще изпаднете в дълъг сън, достатъчно дълъг, че да ви помислят за мъртъв. Но не се тревожете, защото когато се събудите, ще бъдете отново свободен човек. И при това по-богат отколкото можете да си представите. Знаете, че винаги се отплащам щедро за подобни услуги. Така че пийте до дъно.
Ватслав не изглеждаше обнадежден. Не реакцията, на която се надяваше Хордис.
– Сигурен ли сте, че ще го изпие? – попита накрая съдията.
– Може да пие за богатство – отговори Хордис – Или да си понесе последствията и да загине достойно. Ако беше от тези, които биха избрали второто, нямаше да си спечели място в тъмницата.
– А бележката... Ако я намерят?
– Ако е достатъчно схватлив, ще се отърве от нея преди да загълта.
– И все пак… – продължи Ватслав – Планът не е без своите рискове. Повече рискове отколкото очаквах от вас. Инсценирана смърт, жив труп, който трябва да изнесем навреме... И накрая укритие на престъпник, който ще разполага с доста чувствителна за нас информация.
– Гарантирам ви, че няма никакъв риск – увери го Хордис – Мъртвите пазят тайните си най-добре. А заспи ли веднъж секретарят... наистина ще е толкова дълго, че да го помислят за труп. Толкова дълго, че ще си остане такъв завинаги.
– Значи ще дадете фалшива надежда на горкия човечец? – попита натъжено Ватслав, въпреки че тази идея сякаш му допадна повече.
– Ни най-малко – настоя Хордис – Ще му осигуря бърза и лека смърт, по-добро от това, което може да очаква иначе. Не звучи ли добре? Да си отидеш от този свят пиян и в съня си. Дори няма да разбере кога е умрял. Толкова е силна отровата. Пък и кой знае, може да стане чудо и Всевишните лично да слязат и да го спасят. Тогава ще му дам колкото богатства пожелае.
Ватслав се смълча и премисли за малко. Преценяваше вариантите.
– Остава проблемът с внедряването на бутилката там, където трябва – каза накрая.
– Тази грижа я оставям на вас, съдия – отсече го Хордис. Очите на Ватслав трепнаха, макар и за миг.
– Дори да познавам някой, който да помогне, ако заговорът се провали, не се знае дали някоя тъмница няма да посрещне и мен в уютните си обятия – оплака се съдията.
– Ако планът не се състои може да очаквате същото – отвърна му Хордис – Секретарят беше ваш човек. Именно вие уредихте сделката със завещанието. Ако почне да си признава прегрешенията, първо вашето име ще изрече. Моите ръце обаче ще останат чисти. А опетнената репутация на Негово Величество ще я измиете вие в тъмницата.
– Там долу, в тъмното, и аз мога да изрека нечие име – отвърна му мрачно Ватслав.
– Тогава ще трябва да ви почерпя с хубаво вино – усмихна се Хордис гледайки към бутилката. Ватслав също се загледа в нея.
– Така да бъде – съдията далеч не изглеждаше щастлив, но поне се бе примирил. А на Хордис това му стигаше.
– Тогава ви оставям – каза и се запъти към вратата – Имате работа, за която да се погрижите. А аз отивам на вечеря.

Херцогинята се бе пременила с ефирни тъкани и бляскави бижута, не че й трябваше повод. Не бе трудно да се познае, че е от род на аристокрацията на кадифето. Лусиана Морисдел бе отраснала в помпозност и лукс и смяташе да умре като залязващо слънце – цялата покрита с огромно сияещо кълбо от скъпоценности. Беше си поръчала и нова рокля, не че за това също й трябваше повод. Този път обаче си струваше. Не всеки ден кралицата кани лично теб и съпругата ти на вечеря. Говореше се, че Нейно Величество оказва тази чест на малцина и рядко, за разлика от херцогинята, която организираше вечеринки почти всеки ден, отново, без да й трябва особен повод. И почти всяка нощ се цупеше на херцог Хордис, че кралицата не се е отзовала на поканата й.
– Нейно Величество ви очаква, Ваши Благородия – посрещна ги лакей и ги въведе към трапезарията на кралицата, просторно помещение с размерите на малка бална зала. Ъглите бяха отрупани с букети червени рози, които придаваха приятен аромат на въздуха. Бляскав полилей озаряваше стаята с трепкащата светлина на десетки свещи, а в центъра на всичко това, като огромна алена роза окъпана в злато сияеше и самата кралица.
– Ваше Величество – поздравиха я те. Хордис се поклони, а херцогинята опита да направи реверанс, въпреки че бухналата й рокля я затрудняваше. Кралицата ги подкани да седнат с елегантен жест и двамата не се забавиха да заемат местата си.
– Ваше Величество, за нас е чест – поде развълнувано херцогинята.
– Искрено сме ви благодарни за поканата – добави херцог Хордис.
– Позволете да отбележа, че изглеждате ослепително! – херцогинята побърза да се подмаже.
– Хм – алените устни не кралицата се изкривиха в нещо, което почти наподобяваше формата на усмивка. Акила Сот бе студен характер, като повечето от рода си. Но, като повечето жени, на комплименти трудно можеше да устои. Херцогинята навярно също очакваше комплимент в отговор, но такъв не получи. "Тази нощ пак ще се цупи", помисли си Хордис. Или по-лошо, щеше да бъде толкова доволна, че е вечеряла лично с кралицата, че нямаше да остави Хордис и за миг да забрави за този ден.
– Да ядем – обяви звучно Нейно Величество и подплашени лакеи замъкнаха подноси към масата.
– Печен лебед – представи единият ястието – Уловен тази сутрин.
– Прекрасно! – отвърна кралицата със засияли очи преди да се нахвърли настървено на бедната птица. Херцогът и херцогинята също затракаха с вилици, макар и смутени от гледката. Херцогинята все пак се насилваше да поддържа усмивка, сякаш щяха да я обезглавят ако спреше. Обаче кралицата едва ли забеляза това. Бе твърде заета с ножа.
– Вино! – извика тя и лакей се втурна да налее чашите, след което изхвърча също толкова бързо.
– Да пием – вдигна тост кралицата – За Негово Величество, Сирис. Крал на Канисия и бъдещият крал на Лангустия!
– За Негово краля! – подеха на свой ред гостите. Хордис си спомни за една друга бутилка вино с не толкова приятно съдържание и остави чашата настрана.
– Толкова се радвам, че дойдохте, херцог Хордис – кралицата се обърна към него – Знаете колко много Негово Величество разчита на своя пръв съветник. Аз също.
– Ваше Величество ме ласкае – опита да скромничи Хордис – Просто изпълнявам дълга си към кралството, като всички останали.
– Изпълнявате го достатъчно добре, че да заслужите покана днес – отвърна му тя и поде с по-сериозен тон – Няма да ви лъжа. Повиках ви, защото се нуждая от вашата помощ.
– Готов съм да сторя всичко, което е нужно...
– Десерт! – прекъсна го кралицата и лакеите отново нахълтаха, този път носеха сладкиш от боровинки.
– Простете за това – извини се кралицата най-невинно – Но не е цивилизовано да обсъждаме подобни теми преди десерта – каза и смъртоносно захапа парче сладкиш.
Гостите също последваха примера. Не биваше да обидят домакина.
– Херцогиньо, добре ли сте? – изведнъж попита кралицата разтревожено.
– Напълно добре, Ваше Величество – отвърна Лусиана поласкана, че най-после кралицата й обърна внимание.
– Та вие сте пребледняла! – продължи стъписано Нейно Величество. "Казах ти да не прекаляваш с пудрата", помисли си Хордис.
– Трябва да си легнете, настоявам! – продължи кралицата и се обърна към личния си охранител – Капитане, моля ви придружете херцогинята до покоите й.
На кралица не можеше да се откаже, така че Лусиана тръгна с неохота. Чакала бе тази вечеря от доста време, само за да си размени две думи с Нейно Височество и то чак към края. "Със сигурност ще се цупи след това", каза си Хордис. След като останаха сами, кралицата даде знак на лакеите да отсервират и да си ходят. Хордис още не бе приключил със сладкиша, но не възрази. Не бе дошъл тук за боровинки.
– Ваше Величество спомена, че има… нужда от помощ. Надявам се, знаете, че съм изцяло на ваше разположение – помазни се Хордис. Бе забелязал, че кралицата умее да влияе на краля по особени начини, такива по каквито той не можеше, дори да искаше. Начини, които можеше да използва само една жена и затова той се бе старал да не й създава впечатление на враг. А и трябваше да си признае, че бе заинтригуван да разбере защо кралицата търсеше именно неговите услуги.
– Благодарна съм за вашата готовност, херцог Хордис – отвърна тя отпивайки малка глътка вино – Но не бихте ли искали първо да чуете от какво се нуждая?
– Всяка нужда на Ваше Величество е и моя нужда – заяви вежливо той.
– Вие сте истински верен човек, първи съветник – поласка го тя с нежен глас – За жалост, хора като вас се срещат все по-рядко. А във времена като тези, нуждата става все по-голяма… Кралският двор се е напълнил с дребни хора, херцог Хордис. – рече със свити от яд устни, но все така приканващи очи – Дребни хора, размахващи дребните си остриета един към друг, но никога е пробождат. Дребни хора, опитващи се да заглушат гласа на големите… Но кажете, каква е ползата от острие, който не реже?
– Понякога самото присъствие на острието е достатъчно да съсече враговете ви.
– Да, херцог Хордис… – кралицата впери очи в неговите – Вие не сте човек, който вади меча си напразно. Но дори на вас ви се наложи да разрежете месото на лебеда тази вечер. Когато видите възможност пред себе си, не се страхувате да протегнете ръка – каза и се загледа през прозореца – Задава се буря, знаете ли? – Хордис също погледна града навън. Фаварос бе като остров от силуети насред тъмно море обсипано със звезди. Полумесецът ги гледаше ясно отгоре с кривата си усмивка. Нямаше нито едно облаче.
– Там няма да видите нищо – обясни му тя – Нито ще чуете тътен. Все още не. Но ветровете вече се забулват около короната на Лангустия и няма да утихнат докато бурята не връхлети всички ни… Можем да я възкачим и да покорим света – каза и разпери ръце към града – Или може да я оставим да ни помете – добави и театрално събори чашата си на пода. Десетки парченца стъкло засияха насред локва кървавочервено вино.
– Помогнете ми, Хордис – наведе се към него – Помогнете на мен и на своя крал да покорим бурята. И нека всички дребни хора треперят под нас… – добави и очите й сякаш се напълниха с кръв – А в замяна ще имате вечната ми признателност. Не бих могла да изкуша човек като вас с каквито и да е съкровища, но мога да предложа нещо много повече. Да ви издигна там, където никой от рода Хордис не е бил досега. Има едно нещо, което само аз мога да ви дам, колкото и да не им се харесва това на дребните хора, и което мисля, че много, много желаете – приближи се още повече до него. Алените й устни зашепнаха право в ухото му – Нещо, което само един може да притежава... Короната.