Б У Р Я Т А

                                         През 2007 година разказът получи

                                          Втора награда в раздел Проза на

                                          Националния Конкурс по случай

                                        Основаването на Българските читалища

   Светът се потули в синевата на вечерта. Наоколо блестяха  само брилянтните капчици на внезапно завалелия дъжд. Покрита, шарена каруца трополеше по коларския път. На капрата седеше дебел, елегантен господин. Човекът тежеше повече от сто кила. Когато се примъкваше  до мястото си, колата опасно се накланяше.

  Но все пак човешката грамада успяваше да се настани. После запяваше с 

 гърления си глас нещо, за някаква мома друговерка, а от време на време изреваваше като мечка, за да стресне  всички дремещи. Минувачите му се радваха. Лалчо или както го наричаха Лалата и този път тръгна с артистите. Харесваше техния измислен свят. Той топлеше душата му. Беше кочияш, сценичен работник и реквизитор. Беше и шут. Всъщност без него не можеше да има представление. Това селско момче остави къра, за да подкара каруцата на гьозбайджиите, както тогава все още ги наричаха. Този шоп беше ненадминат смешник. Истински лала.

    Те играеха в читалищните трупи. Само тук-там имаше професионални театри. Повечето бяха самодейци. Някаква магия ги теглеше към сцената. Често превръщаха и съдбата си в представление. Границата между живота и измислицата все  повече се губеше.

    Дойде вечерта и доведе тъмнината. Артистите решиха да останат край реката. Не за пръв път прекарваха нощта на открито. Всички се суетяха. Жени беше единствената жена между тях. Израстна в семейството на училищен директор в малък провинциален град. Едва завършила гимназия, Жени се залюби с оня талантлив, но беден художник, от когото забременя. Роди се малката Нели. Това така изплаши свободолюбивия творец, че той изчезна. След година Жени обяви, че ще става артистка и тръгна с провинциални състави из страната. Тя бе родена за сцената. Сигурно затова остави детето си вкъщи, а беше грижовна майка… 

  Орлето се сви в ъгъла на каруцата и се ядосваше защо не тръгна сам. Обичаше удобствата. Ако аристократизмът е вроден, той беше един истински аристократ. Говореше се, че е най-добрият Калин Орелът, затова му викаха Орлето. Баща му - висш офицер, беше строг, но добър човек. Младият завърши Художествената академия с отличие. Князът предложи да го изпрати в чужбина като стипендиант, но той стана актьор. Орлето беше в трупата заради Жени. Харесваше тази жена с циганска хубост, неподкупна  искреност и талант.

    Докато той гледаше възторжено Жени и умуваше как да я  представи на майка си, Саломето кресна под каруцата:

-Хайде бе, Орел, докога ще се киприш там, горе, горда птицо хвърковата. Слизай да спиш долу при мен. - беше току-що завършил гимназия. Още като ученик  играл в някаква пиеса, но не се разбра дали е бил в ролята на коварната танцьорка Саломе, обезглавила Йоан Кръстител или пък той бе обезглавеният.

Никой не посмя да попита. Остана прякорът. Под каруцата Орлето внимателно скатаваше единствения си скъп панталон. Саломето тихо мърмореше:

-Ти не дойде снощи…

-Не можах. - с досада отговори нароченият за орел.

-Знаеш ли какво правихме? - запита Саломето.

-Знам - продължи да показва отегчението си другият.

 –Викахме духа на Наполеон.

-И той не се яви, защото нямаше как да знае български. - ухили се Орлето. Въпреки че беше син на  военен, не обичаше военщината.

 -Все пак... - понечи нещо да възрази Саломето. Но не можа… Разнесе се такъв   трясък, който би накарал и самият Наполеон да замълчи. Падна гръм и съсече близкия вековен дъб. Като че небето се разтвори и рукна силен дъжд. По  реката заприиждаха огромни мътни талази. Водите  мъкнеха камъни, големи дървета,

греди и всякаква покъщнина. Плуваше някаква стара софра и тиган. Подхвърляха мъртва овца и колело от каруца. Мяркаше се удавен  петел. Вилнеещата вода бързо покри всичко наоколо. Светкавица освети коня. Той бягаше. Встрани, странно  изкривена, стърчеше каруцата. Не се мяркаше човек. Небето трещеше.

А водата прииждаше все по-бясна.

    Постепенно спря да вали. Дори не гърмеше. Настъпиха онези часове, в които се завръща зората, която, макар и крадливо, се промъкна между клоните на дърветата. В покритата каруца трепереше Жени. Много уплашена, тя мълчаливо подаде главата си. Водата  бушуваше, но каруцата беше попаднала на  плитко. Появи се и Орлето. По долни гащи и бос, беше облечен със сако и риза, имаше дори папионка.

-Спокойно, ето, идвам - с видимо безпокойство простена той и нагази във водата. Изведнъж Жени писна и занарежда:

-Отиде си хубавият човек. Лалчо се удави. Ето го там. Помогнете!! Свърши се! Божичко, защо направи така с праведника. Ето го... Лалчо… Лала… - крещеше Жени. А близо до едно дърво, от някакъв водовъртеж, изплуваше гърбът  на Лалчо. Може би краката му се бяха оплели.Той се е навел да ги освободи, но въртопът го е повлякъл. А стихията е успяла да събори великана.

   Лалата не обичаше водата. Страхуваше се от нея.

 –Божичко, няма го и Саломето. Пороят го е отмъкнал - писна още по-силно Жени.

–Ето ме. Тук съм. - отзад се чу неговият глас. Появи се като призрак, яхнал бял кон. До него яздеше някакъв пристав. Разбра се, че Саломето е хукнал да търси помощ и попаднал на пристава. Разказал му кои са, къде са тръгнали и какво ги е сполетяло.

Сега пред тях се откри цялата трагедия. Беше невъзможно да измъкнат Лалата. Докато всички се вайкаха около придошлата река, а Жени отправяше питания:

-Защо бе, Господи? - под земята започнаха да се чуват много странни звуци. Нещо като рев на страховито животно.

-Това е подземен тътен - викна Жени и побягна нанякъде. След нея се затича и Орлето. Останаха само приставът и Саломето.

-Не е тътен. - заключи приставът.

-Не е - съгласи се момчето.

-Като рев на мечка - продължи овластеният.

-Но защо е под земята? - зачуди се артистът. А ревът се чуваше все по-ясно.

-Като че е под краката ни - отскочи единият.

-Не, по-нагоре е. - посочи другият и тръгнаха към тътнежа, обратно на придошлата река. При едни храсталаци вече ясно се отличи човешкият глас:

-Жив съм. Жив съм. Помощ. Тук ще ми е гробът…

И двамата се хвърлиха към шубрака, но там нямаше никого, като че виковете идваха из под земята. Видяха скали и се промъкнаха до тях. Отпред се откри отворът на пещера. Близо до изхода се беше заклещило нещо между хипопотам

и човек. Черната космата грамада беше страшна. Имаше искрящи очи и отворена уста. Тежко дишаше  и пръхтеше. Това беше Лалчо.

-Много бързо ме отписахте. - екна неговият гръмоглас. Хората се вцепениха. Приставът прихна в неудържим смях. Дойдоха Жени и Орлето и всички започнаха да  мушкат с разни пръти и една лопата, за да разширят тунела. Но безрезултатно. Все пак Лалата някак се измъкна. Господ го спаси. Сред  скалите се изправи полуголо, кално и кървящо човешко туловище, което много бързо покри срамните си части с остатъка от гащи, запазени главно отзад. Върху този, който трябваше  да бъде Лалчо, имаше един чорап и висяха някакви парцали.

-Какво сте ме зяпнали. Жив съм.  Аз съм. - продължи да се гневи изчезналият.

Като се поуспокои, разказа как го нападнала водата. Повалила го. Тогава той видял грамадна  дупка, високо на брега. Без да мисли, се пъхнал в тунела, защото на другия край се мяркала светлина. Значи имало изход. Водата влизала в тунела бавно, но после се връщала. Той започнал да се влече в тинята, с осъзнатия ужас, че ако проходът се стесни, за него вече няма живот.

        Като се събраха, всички отидоха до водата, за да се измият. Там сакото на

Лалчо, цяло-целеничко, изплуваше и потъваше във въртопа. Показваше се и една обувка… Лалчо кресна:

-Майчице,  оголях! - за миг хората осъзнаха как изглеждат. Хукнаха към каруцата с реквизита и всеки докопа каквото можа. Станаха още по-жалки и смешни.

-Така сте наникъде. Ще минем през моето село, да ви облечем по-прилично. Но аз ще вървя напред, за да  предупредя женурята и дечурлигата. Ако така цъфнете изведнъж пред очите им, ще сънуват само таласъми. Какво да ви прави човек? Бог ви е дал  дарба да се престорвате на всякакви. Така е решил. Значи и вие трябвате за нещо. Божа му работа - не е моя.

    Мъкнеха се по коларския път. Саломето и Жени бяха върху белия кон, а приставът върху кобилката. Изведнъж Орлето изтърси:

-На този свят аз най-много обичам Палячо.

-Мен ли бе, Орле? - стъписа се Лалата.

-Е, може да не е точно пък теб. Но хората нямат никой по-близък от Христос и Палячо. Единият ги обича грешни и безобразни, а другият ги разсмива, дори когато на него му се плаче.

-Да, ама в театъра не можеш да разбереш кое е истина, кое измишльотина. - обади се приставът.

-То и в живота не можеш. - захили се Жени.

- Добрата пиеса завършва с послеслов. -  вметна Саломето.

-И там… като тук… - припя Лалата… Бърбореха, като че с тях не беше се случило нищо особено.

ЕПИЛОГ: Накрая маските падат…

 Пред нас оживяват забравените съдби на едни неповторими, истински хора. Дори имената им са онези - същите. А преживяното - отколе е преживяно.

   Сега вече ние  играем в спектакъла на живота. Остава ни само да се поклоним пред паметта на вече неизвестните, които някога създадоха големия български 

театър.           

                                                                                Wali /Виолета  Томова/

*