Бягство от щастието

Той се върна от града уморен. Осем часа работа във фирмата, после още четири в сервиза. Налагаше се – с една заплата трудно се оцеляваше в наше време. Всъщност, и с една и половина не беше лесно. Но добре, че беше много зает, а след прибирането в квартирата веднага лягаше да спи. Или по-точно – да почива. Просто изключваше сетивата и лежеше като използан презерватив в парка…

Така и сега. От вратата метна якето нейде настрани и пътем помисли, че ако се ожени, веднага ще трябва да вземе дрехата и я положи на съответното място. Добре, че парите не стигаха за двама, пък за деца – съвсем. Така че ергенският живот си имаше някои ползи. Особено липсата на грижи за други наоколо…

Просна се на леглото, втренчи поглед в тавана и по навик започна да се унася… Нейде… Нейде… Нейде…

Тогава чу шума…

Лек, като драскане по пода. Нямаше ни куче, ни котка, даже мишките заобикаляха бедната квартира. Кой драскаше?

И го видя…

Върху стария шкаф се отвори пролука, през която като през врата минаха няколко човека. Очите му ги проследиха изненадани, съзнанието ги преброи. Осем души. Петима мъже, три жени. След тях в стаята се вмъкнаха и няколко деца…

И всичко това – в абсолютна тишина. Като в кошмарен сън…

Подскочи и седна на ръба на матрака. Вървящият отпред мъж го погледна, сложи показалец на устните, отчаяно замаха с другата ръка…

-    Кои сте вие? – прошепна той…

Мъжът го огледа бързо, после метна поглед през малкия прозорец – навън бавно се спускаше пролетната нощ, обърна се към влизащите, а сетне със спокоен глас каза:

-   Моля ви, нека говорим тихо… Моля ви…

Бандити нямаше да молят. А и хората изглеждаха леко странни – от тях просто лъхаше интелигентност, нямаше и белег на насилие. Никакви оръжия, никакви заплашителни жестове, никакви закани…

-  Кои сте вие? – повтори той…

Хората останаха прави до стената, дори децата спряха да се въртят на място и застинаха с поглед, впит в него. Мъжът направи крачка напред, отвори длани и показа, че ръцете му са празни, после бавно седна до него на матрака…

- Как да ви кажа… Четете ли фантастична литература?

Сети се за книгите, които беше отварял в детството си, а някои дори беше прочел. Сети се за отишлите в миналото истории на Жул Верн, Тери Пратчет, Саймък, Шекли, Хайнлайн, Коновски…

И кимна към питащия, макар да не разбираше какво общо имат ония измишльотини с реалните хора в стаята му…

Мъжът се наведе към рамото му:

-       Не зная ще повярвате ли, но… Ние сме бегълци от бъдещето…

-  От бъдещето? Бегълци?

Мъжът го погледна.

-   Не ви се вярва?

-   Какво – война ли има? И вие се спасявате?

Хората наоколо се спогледаха, а водачът им дори се понадигна от матрака:

-   Де да беше… По-лошо…

И му заразказва…

Идвали от времето след двеста години. Само двеста години. Когато земната цивилизация стигнала своя връх – премахнала липсите на храна и вода, ликвидирала проблемите на човечеството, веднъж завинаги прочистила мисленето от агресия, омраза, насилие…

И възцарила вечното щастие…

Машините работели за хората, а самите те живеели щастливо… Забавлявайки се… Който с каквото му харесвало… Без да му пречат, без да пречи на другите…

Проблемите не само били забравени, но и забранени. Което веднага извадило от ежедневието книгите, живописта, скулптурата, класическата музика, философията… Че за какво да творят, след като няма проблемна база?

Забава, забава, забава – без свои или чужди проблеми…

Някакъв древен философ протестирал. Казал, че щастлив на този свят е само идиотът: седи на счупена щайга, заметнат със скъсан чувал, дъвчещ плесенясал хляб… И представящ си, че е върху златен трон, с алена мантия, хапващ пуйка с портокали…

Разбира се – веднага изчезнал. За да не смущава нормалните хора с еретичните си мрачни мисли…

А останалите, които били скептични, реалистично мислещи, търсещи аргументация за всяко твърдение, не искащи за заменят душевните потреси с танци за тазобедрените части, трябвало да се примирят и приспособят…

Или да избягат…

И ето – групичката намерила начин за полет през времето…

-       И кога ще дойдат останалите? – попита той…

Мъжът го погледна с недоумение:

-   Кои „останали“?

-  Останалите, които мислят като вас и не желаят да са щастливи…

Мъжът поклати глава:

-  От щастието бягат малцина. Това сме…