Бягство от щастието
Той се върна от града уморен. Осем часа работа във фирмата, после още четири в сервиза. Налагаше се – с една заплата трудно се оцеляваше в наше време. Всъщност, и с една и половина не беше лесно. Но добре, че беше много зает, а след прибирането в квартирата веднага лягаше да спи. Или по-точно – да почива. Просто изключваше сетивата и лежеше като използан презерватив в парка…
Така и сега. От вратата метна якето нейде настрани и пътем помисли, че ако се ожени, веднага ще трябва да вземе дрехата и я положи на съответното място. Добре, че парите не стигаха за двама, пък за деца – съвсем. Така че ергенският живот си имаше някои ползи. Особено липсата на грижи за други наоколо…
Просна се на леглото, втренчи поглед в тавана и по навик започна да се унася… Нейде… Нейде… Нейде…
Тогава чу шума…
Лек, като драскане по пода. Нямаше ни куче, ни котка, даже мишките заобикаляха бедната квартира. Кой драскаше?
И го видя…
Върху стария шкаф се отвори пролука, през която като през врата минаха няколко човека. Очите му ги проследиха изненадани, съзнанието ги преброи. Осем души. Петима мъже, три жени. След тях в стаята се вмъкнаха и няколко деца…
И всичко това – в абсолютна тишина. Като в кошмарен сън…
Подскочи и седна на ръба на матрака. Вървящият отпред мъж го погледна, сложи показалец на устните, отчаяно замаха с другата ръка…
- Кои сте вие? – прошепна той…
Мъжът го огледа бързо, после метна поглед през малкия прозорец – навън бавно се спускаше пролетната нощ, обърна се към влизащите, а сетне със спокоен глас каза:
- Моля ви, нека говорим тихо… Моля ви…
Бандити нямаше да молят. А и хората изглеждаха леко странни – от тях просто лъхаше интелигентност, нямаше и белег на насилие. Никакви оръжия, никакви заплашителни жестове, никакви закани…
- Кои сте вие? – повтори той…
Хората останаха прави до стената, дори децата спряха да се въртят на място и застинаха с поглед, впит в него. Мъжът направи крачка напред, отвори длани и показа, че ръцете му са празни, после бавно седна до него на матрака…
- Как да ви кажа… Четете ли фантастична литература?
Сети се за книгите, които беше отварял в детството си, а някои дори беше прочел. Сети се за отишлите в миналото истории на Жул Верн, Тери Пратчет, Саймък, Шекли, Хайнлайн, Коновски…
И кимна към питащия, макар да не разбираше какво общо имат ония измишльотини с реалните хора в стаята му…
Мъжът се наведе към рамото му:
- Не зная ще повярвате ли, но… Ние сме бегълци от бъдещето…
- От бъдещето? Бегълци?
Мъжът го погледна.
- Не ви се вярва?
- Какво – война ли има? И вие се спасявате?
Хората наоколо се спогледаха, а водачът им дори се понадигна от матрака:
- Де да беше… По-лошо…
И му заразказва…
Идвали от времето след двеста години. Само двеста години. Когато земната цивилизация стигнала своя връх – премахнала липсите на храна и вода, ликвидирала проблемите на човечеството, веднъж завинаги прочистила мисленето от агресия, омраза, насилие…
И възцарила вечното щастие…
Машините работели за хората, а самите те живеели щастливо… Забавлявайки се… Който с каквото му харесвало… Без да му пречат, без да пречи на другите…
Проблемите не само били забравени, но и забранени. Което веднага извадило от ежедневието книгите, живописта, скулптурата, класическата музика, философията… Че за какво да творят, след като няма проблемна база?
Забава, забава, забава – без свои или чужди проблеми…
Някакъв древен философ протестирал. Казал, че щастлив на този свят е само идиотът: седи на счупена щайга, заметнат със скъсан чувал, дъвчещ плесенясал хляб… И представящ си, че е върху златен трон, с алена мантия, хапващ пуйка с портокали…
Разбира се – веднага изчезнал. За да не смущава нормалните хора с еретичните си мрачни мисли…
А останалите, които били скептични, реалистично мислещи, търсещи аргументация за всяко твърдение, не искащи за заменят душевните потреси с танци за тазобедрените части, трябвало да се примирят и приспособят…
Или да избягат…
И ето – групичката намерила начин за полет през времето…
- И кога ще дойдат останалите? – попита той…
Мъжът го погледна с недоумение:
- Кои „останали“?
- Останалите, които мислят като вас и не желаят да са щастливи…
Мъжът поклати глава:
- От щастието бягат малцина. Това сме…
© Георги Коновски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Интересно!
-
Благодаря, Красе!
-
хубаво са побегнали, но в тази тясна квартира след 12 часа работа... да бяха торпилирали при някой с "алена мантия, хапващ пуйка с портокали…" кой не си гледа работата в хора-пътища-автомобили
-
Благодаря, Добче!
-
"Казал, че щастлив на този свят е само идиотът:" Верно си е!
-
Благодаря, Силвия, Роси, Миночка!
-
И много хубаво, не е на хубаво, за предпочитане е златната среда! Хареса ми и те поздравявам, че вече си проектирал новия живот на планетата!
-
То и щастието омръзва! Няма угодия на човека, все нещо не му достига! 🙂
-
"Казал, че щастлив на този свят е само идиотът: седи на счупена щайга, заметнат със скъсан чувал, дъвчещ плесенясал хляб… И представящ си, че е върху златен трон, с алена мантия, хапващ пуйка с портокали…" Да, така се чувствам, като идиот и аз.
Георги, толкова си написал, че не мога за една вечер да наваксам. Този разказ много ми хареса. Ето, настъпилата ме реалност, която вече заприличва на фантастика, ме накара ме отново да чета такъв вид литература. Благодарение на Жул Верн имам хубави спомени от нея. Сега благодарение на теб. -
Благодаря, Елке!
-
Много интересно! Не може ли пък аз за малко да се пренеса там в този "трагично" щастлив свят! Само за малко! Хареса ми!
-
Благодаря, Надя!
-
Иронично, саркастично, аз от настоящето бих избягала, сенсей. Ама от тази кожа...
-
Благодаря, Атанасе!
И си вземам бележка - идеята е добра, изпълнението - хич...
Шегувамсе, ама и приемам. -
Хареса ми идеята.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
