Самота, отново самота. И тънка нишка, просмукана влага. И прозрачни чувства. И едно отражение в отсрещния проплакал прозорец. И дъх по запотеното стъкло. И мъка и удари от сърца. 
         Колко копнеж се е събрал... Вплел се е в мен - един безкраен копнеж... 
         Пристрастих се към този вечен мой катарзис. Ето и сега сънувам с широко отворени очи. Поглъщам картината от нови истини... 
         А как ми се иска да спра да сънувам... Дъждът приспива... Може би някога сънищата ще изчезнат... Но сега, те са единствената ми утеха. Ето пак започват... Той пристъпи в оня вълшебен свят. Щастлив и свободен. Неговият свят, където, желаниятa му ще се сбъдват. Може би сега е пуст, но само след миг, всичко щеше да оживее.        Тогава реших да повярвам в него. И ето, че се случи.
         –  Но това не ми е достатъчно! – извиках.
         –  Невъзможна си! – отговаря.
         Един миг и зазвуча музиката. Изплака звук от моята мечта. Нечут, досега. Това беше моето желание. Тогава той повярва в сънищата ми. И вече не питаше: Колко любов може да побере моето сърце? Вече знаеше... Пък и нямаше да получи отговор. Беше разрушил цялата хармония. Усети тъга. Беше нарушил покоя. Беше прекъснал съня. А в него всичко беше толкова красиво. А сега? Сега светът ми напълно е различен. Промени се изведнъж. 
Върнах се към реалността. Към онази скучна, бледа реалност. Тя беше застанала там на прага и ме чакаше. И питаше: 
         – Нима съм толкова лоша? Това е твоето царство! Царството на сънищата. Твоята истина. Или поне тази, в която искаш да бъдеш. И никой не може да ти я отнеме.
          – Дали сънищата са желания? – погледнах я въпросително и аз.
          Реалността замълча. Не знаеше, но усети болката от липсата им. Нямаше как да разбере, че беше ги освободила от себе си. Те изчезнаха, защото тя отдавна нямаше желания. Отдавна вече не се питаше, колко любов може да побере нейното собствено сърце.
          А сега? Беше ли тук чувството? Нямаше ги излишните въпроси. Нямаше я онази вечност. Всичко беше едно голямо Настояще. 
         И сякаш някой отново беше върнал мига. Оня миг на изгарящата любов, за която дори времето спря да мисли. 
        А мечтите се превърнаха във фантазии...