Силвия показваше забележителностите в София на Сесила и въпреки, че тя никога не беше идвала в тази страна, имаше странно то усещане, че тя я притегляше с някаква магическа сила, която я приканваше да стане.
До тях вървеше Костадин, Силвия се опитваше да обрисува и най-малките детайли на около.
-Внимавай! - извика тя и рязко го придърпа към себе си, зад тях спря бял микробус, през стъклото някакъв мъж изкрещя:
-Какво си мислите, че правите? - последва кратко мълчание, след което микробусът бавно потегли, от задната му страна на прозореца се виждаше жена, косите й разпилени се вееха на всички посоки, а с ръцете си блъскаше по задната седалка, сякаш желаеше да избяга.
-Назад!-крещеше една луда.- провикна се някой из тълпата.
-Сине! За Бога, той е жив! Спрете,колата!-крещеше същата тази луда, но думите й не бяха чути,защото това бяха думи на една невменяема жена.
Костадин чу този глас, който му беше толкова познат, защото той идваше от вдлъбнатините на една жена. И тази жена, беше неговата вайка. И дори да не можеше да види лицето й, той знаеше, че това е тя.
-Спрете тази кола, искам да говоря с нея!
-Но тази жена е луда! - намеси се Силвия. Защото тя знаеше, че този глас не е просто на една непозната луда, която не означава нищо за теб, защото твоето минало, което ми разказа е далеч по-привлекателно от това на една невменяема жена.
ХХХ
Симона стоеше изправена във фоайето, на входната врата се позвъни, тя отиде до нея и я отвори.
-Търсите ли някого?
-Търся една жена, преди години живееше тук!
-Мария!
-Да!
-Влезте, мисля, че трябва да поговорим! - и когато той се настани върху канапето тя си пое дълбоко въздух, сякаш за да събере достатъчно смелост и започна:
-Вие, би трябвало да сте Илиян?
-Да!
-Знаете ли, мария ви обичаше, беше готова да ви даде всичко, защото не можеше да си представи своето бъдеще без вас.
Но някаква тъмна мантия се спусна пред очите й, погасявайки безшумно звездите на мечтите и всичко преждевременно изчезна.
- Какво искате да ми кажете с това?
-Тя имаше дете от вас, но преди месец го изгуби! Тогава, сякаш стана друг човек. Промени се, в съзнанието й започнаха да изплуват неясни и несвързани мисли, лудостта я завладя изцяло, не съзнаваше постъпките си и чрез действията си застраши всички около нея.
- Аз съм имал син?
-Съжалявам, но смъртта го грабна толкова рано. Той плати за вашата любов. Защото любовта между теб и нея не беше благословия,а проклятие. Забрави я!
-Молиш ме да я забравя, но не мога! Защото ако я забравя, трябва да приема, че никога не съм я обичал. Но аз я обичах, затова ще я помня. И все още ще живея с една единствена надежда, че някой ден... Някъде ще я срещна отново.
- Но тя уби човек! Уби го по толкова жесток начин. Може би тогава не беше в състояние да контролира постъпките си, когато тук дойде някакъв си човек, за да разговаря с нея, тя започна да крещи, обвинявайки го за смъртта на детето си и тогава взе кристалната ваза, с която го удари. Смъртта настъпи веднага. Тони не знаеше как да постъпи, беше объркан, , обичаше я, затова предприе най-доброто, което можеше да се направи. Той зарови тропа зад къщата, след което я изпрати в лудница. Повтарям ти, не я търси, може би след време, когато съзнанието й се възвърне, аз лично ще те заведа при нея.
ХХХ
Тони чу глас идващ от фоайето, слезе по стълбите и тогава го видя.
-Какво правиш тук, защо си дошъл? Дошъл си при нея, нали! Но тя полудя и аз не можех да направя нищо! Знаеш ли, ти разби живота й, а с нейния живот погуби и моя. Имаше време през което ти вярвах, смятах те за свой приятел, споделях болката си, казвах ти, и в нея е настъпила промяна, но ти не изпитваше никакво съчувствие към мен, напротив, наслаждаваше се над своето завоевание.
- Ти си знаел?
-Да, знаех всичко от самото начало!
Изминаха 6 години от престоя на Мария в психиатричното отделение, в нея имаше промяна, сякаш жаждата й за живот вече не съществуваше, и нейният глас беше чужд и непознат за Илиян, защото нея я нямаше край него, имаше само празно пространство. " Къде си ти, къде си всъщност ти? Къде ли, ти си там? А мен ме няма и може би никога не ме е имало..."
Около нея тичаха толкова луди, някой от тях се смееха иронично, други скубеха косите си, а трети плачеха като малки деца.
Сестра Вивиян тръгна към нея, доближи я и каза:
-Мария, днес имаш посещение.
-Пак ли Тони, защо продължава да идва? Колко пъти трябва да му повтарям, че не искам да го виждам никога повече.
- Мария, ти не знаеш, че да оцелееш на едно такова място, трябва да бъдеш търпелива, аз ти вярвам така както повярвах и преди шест години в твоята невинност.
-Не издържам повече! Не виждаш ли, на какво съм подложена, около мен е пълно с неуравновесени хора, някой от тях докосват косите ми, други неволно чрез смеха си ме завладяват, страхувам се, че Аз мога също да се попадна в техния емоционален неуравновесен свят.
-Мария, мисля че този път на посещение не е този, който очакваш. Но с него има и една жена, тя ми е позната, била е тук.
-Коя е тя?
-Симона!
- Проклета жена, на нея никога нищо не й е достатъчно! - Вивиян бавно се отдалечи, сякаш за да може Мария да остане за малко сама и спокойно да обмисли всичко. Илиян мина покрай цветната алея в градината и застана срещу нея така, че тя да може да го види.
-Ти си тук, след толкова много години! Въпреки всичко и всички, значи действително си ме обичал! А аз изгубих красотата си, изгубих желанието си да съм красива, защото ти никога не беше там, където съм всъщност аз.
-Знаеш ли, някога аз имах съпруга, която изоставих, за да бъда с теб. Имах и дъщеря, следващата седмица тя ще се омъжи.
-Странно нещо е живота! Аз прекарах толкова години в очакване на любовта, доколкото тя е открила и свързала живота си без дори и да подозира колко жестока може да е тя, затова се радвам за нея. Защото, който е намерил щастие, той е намерил всичко!
-Знаеш ли, ние също имаме син!
-Знам, ние имахме, но него вече го няма!
- Не казвай това, чуваш ли, никога повече! Аз го видях, а очите ми не лъжат!
© Благослава Георгиева All rights reserved.