С учителя по практика се натоварихме на автобус Хасково - Мадан.

Пристигнахме привечер.

Там ни чакаше открит камион, с който потеглихме към рудник Върба.

Бяхме осем момчета и две момичета.

Останалата половина от класа заминаха за рудник Маджарово.

Идвахме за първи път в този рудник.

Знаехме само, че отиваме в най-рисковия обект на Горубсо!

Мека скална маса, с много подземни аварии и произшествия!

И много човешки жертви...

Макар и дребни стотинки, стажът се плащаше!

Разчитахме и се радвахме на тези пари…

                                              *

Разпределиха ни на няколко групи:

Администрация, забой, комин,транспорт, маркшайдерско бюро.

                                              *

Миньорите са корабокрушенци!...

Тук трудно можеше да попаднеш на човек по реда си!

Всеки имаше своята драма.

От банално пиянство, побой, развод, до 15-20 г. присъда за убийство…

Всеки беше „цапнат” в тила, както обичаха да се изразяват...

След всяка работна смяна следваше напиване „до козирка”…

Получаваха добри пари.

Един коминджия получаваше за 24 работни дни - 25,000 лв.!

При чиновническа заплата от 1500 лв…

И пак не им стигаха - преди заплата искаха назаем от нас, стажантите!

                                              *

Първата седмица по график бях разпределен на комин.

Миньорите обичаха да казват: ”Всяка майка коминджия не ражда!”

Коминът е вертикална изработка между две хоризонтални галерии.

Пробива се отдолу нагоре, така, че забоят е над главата на миньора.

Дупките се пробиват вертикално.

Миньорът е стъпил на дървен плот, на който има два отвора с капаци.

Единият е вход-изход за миньорите, а другият за скална маса.

Като се отвори капакът, обрушената скала пада надолу по дървен улей.

И двата отвора по време на работа са затворени.

Върху тях е разположена стойката на пневматичния чук.

От повърхността до тук има изведени гумени вентилационни тръби.

И железни тръби за въздух под голямо налягане - за пневматичния чук.

До долната галерия има дървени стълби, по които се слиза.

На три-четири метра има площадки.

Разстоянието между две хоризонтални галерии е 50 метра.

Бяхме на хоризонт 300, което значи, че сме на толкова метри под земята.

Целият скален комин е обкован с дървен материал.

                                              *

Екипирани с гумирани дрехи, каски и лампи – карабидки, пристигнахме.

С Динко от Долен Дъбник трябваше да подготвим забоя за взривяване.

Взривяването се извършваше в края на смяната от бомбаджия.

Извеждаше фитилите от забоя до хоризонталната галерия.

Тук ги свързваше последователно с адската машинка…

Заставаше в специална ниша, за да се предпази от взривната вълна.

Тук въртеше ръчката и броеше гърмовете.

При невъзпламенено гнездо се взривяваше наново по индукция.

Това означаваше пробиване на нова дупка в близост до невзривената!

Това действие беше опасно от взрив при самото пробиване…

Но този ден бомбаджията не можа да „запали фитила”!

С Динко не успяхме да подготвим дупките…

                                             *

В един комин всичко става много бавно – като в космически кораб…

И да искаш да бързаш, обстановката не ти позволява.

Подготвихме работната площадка и започнахме да пробиваме.

Трябваше да пробием десетина дупки.

Шумът от пневматичния чук беше невъобразим.

Пространството беше около четири квадрата - 12 кубика въздух.

За да се чуем, крещяхме…

Някъде след осмата дупка забоят започна леко да се обрушва…

Най-напред по-малки камъни, после по-големи...

Спогледахме се и вперихме очи нагоре…

Опитвахме се да осветим забоя, за да се предпазим от падащите камъни.

За секунди капакът под нас беше затрупан, не смеехме да се наведем.

Можеше да си останем завинаги наведени...

Вентилационната тръба беше затрупана – оставахме без въздух…

С една ръка Динко развъртя болта от стойката…

Успя да освободи пробивната машина и я прибра настрани.

Освободи маркуча с въздух и го затисна между камъните…

Браво на Динко, че се сети, поне въздух ще имаме…

И повече място...

Ние се катерехме по острите скалните късове, падахме, подпирахме…

И не откъсвахме поглед от забоя…

Площадката под нас започна да пращи…

Няма да издържи – си помислихме…

Ако бяхме отворили улея за скала, можеше да полетим надолу…

Какво не мина през главата ни…

Постепенно обрушването започна да намаля!...

Не смеехме да мръднем…

Не дишахме…

Седнахме върху камъните…

Усещах как зъбите ми тракат, стана ми студено, треперех…

Динко започна да ми разтрива гърба, говореше несвързано:

- Н-н-н-яма нищо… От н-н-н-ерви е… Всичко е до време…

А аз си мислех, че Динко има две деца на 4 и 6 годиники…

И те никога няма да разберат цената на хляба, който ядат!

И по-добре…

                                           *

- Що не се чувате, бре! Тука ли сте?...

Беше бомбаджията - идваше да взривява…

- Тука сме, ама сме затрупани… Съобщи на Спасителна служба!...

- Тръгвам… А въздух… въздух имате ли?

- Имаме. Бързай… момчето получи нервна криза…

- Сегичка… малко търпение…

                                           *

Динко извади цигара, после свали каската от главата си и седна на нея.

Докато нагласеше каската, отгоре се стрелна камък колкото юмрук…

И се впи в главата му…

Понечи да се хване за удареното, но ръката му замръзна и отпусна…

Шурна кръв…

Катурна се настрани и не мръдна…

Не можех да повярвам!

Нещо ме хвана за гушата…

Опитах се да го вдигна, нямах сили…

Хрипове давеха гърлото...

Нечовешки вик се изтръгна от гърдите ми…

Болка прониза главата ми…

- Спокойно, не се хабете, тука сме, ей сега…

                                          *