Стана първи януари 2019 година и целокупният български народ забрави за отминалата Коледа, съвсем пропусна и Новата година. Имаше защо. Масово, спонтанно и възторжено в началото на този ден се изпълваха площади, космодруми, тоалетни и министерства, за да отпразнува нацията новата обединена мъдрост на правителство, парламент и банки: въвеждането на по-нисък праг на плащанията в брой. Праговете бяха станали толкова ниски, като вход към висше училище, че вече бройката на парите щеше да изчезне. Значение имаше само количеството.

     Лечебниците затвориха за миг, атомните ни ледоразбивачи спряха подривната си дейност из Северния ледовит океан; петдесетте ни ядрени подводници, носещи тоалетна хартия за самолетоносачите с български флаг и за отвъдокеанските покрайнини на родината ни, за миг намалиха хода на историята и издадоха газообразен залп откъм витлата. Децата спряха да плачат, сексът, сърцебиенето и смъртта бяха преустановени, за да може да се отпразнува събитието.

     Пет месеца по-късно, докато народът бавно изтрезняваше от щастие и се връщаше към обичайната си мизерия, бай Винт, кръстен на дядо си Болт, отиде до пазара, за да си купи една щайга череши, от ранните. Да похапне искаше, и да си направи компот. Той много обичаше череши и демокрация. С черешите се хранеше, с демокрацията – още повече.

     – Ще избера тези – рече на продавача със самочувствието на избирател. – Те са най-хубавите! Това е израз на свободната ми воля. Решението ми е информирано!

     Бръкна в джоба си, за да извади я бюлетина, я портфейл.

     Продавачът се зарадва. Имаше точно една касетка череши и се надяваше да я продаде през седмицата. Обаче бай Винт беше бивш комарджия и взимаше висока пенсия; поработваше и допълнително туй-онуй. Повече онуй. Затова пазаруваше на едро.

     – Точно двайсет и две кила! – отсече продавачът и потупа кантара с почит. – Умножено по петдесет лева, прави общо хиляда и сто лева.

     – А отстъпка? – намръщи се старият комарджия. – Аз обичам да пазарувам с отстъпка.

     – Разбира се, бай Винт!  Щом е за теб – хиляда и петдесет лева!

     – Това е друго – успокои се купувачът и бръкна в задния джоб, за да извади банкнотите.

     – Но как така! – възмути се продавачът. – Вече сме в друго време, бай Винт. Паричното обръщение отиде на нов етап: виртуалният! Не знаеш ли? От Нова година насам всяко плащане над хиляда лева – само по банков път.

     Знаеше, разбира се. Но не му отърваше тоя банков път. Вече пет месеца изминаха, откакто лумна пламъкът на правителствената новела за падането на праговете; той вече се умори да обикаля из банките и като весталка да поддържа огъня. Пенсията му беше висока, от комар също си докарваше добре, но да му взимат по двайсет лева такса за всеки превод, не одобряваше.

     – Добре – рече унило. – Коя е твоята банка?

     – То сега човек лесно може да нарече банките свои, нали трябва да ги носиш със себе си като портфейл, като обединена Европа да ги пазиш в сърцето си или в задния джоб за удобство. Като при социализма – общонароден контрол чрез лева! Която и банка да е твоята, тя ще намери моята. Банките са свързани с невидими конци. Пруденциално.

     „Да – рече си бай Винт, – конец до конец. Като паяжина. Който влезе в банка, уловен е. Няма мърдане.”

     Отиде в най-близкия клон, съобщи банковата сметка на продавача на черешите, оказа се, че той работи с друга банка, но нямало проблем, всичко щяло да е наред. Даде парите за щайгата, като ги извади столевка по столевка от портфейла си. Подписа платежното и тръгна обратно към пазара. Касиерката веднага вдигна телефона и набра номера на оперативната служба за финансови измами, за пране на пари и финансиране на тероризма. Те записаха всичко. Всяко физическо лице, което внесе или изнесе от банката хиляда или повече лева в брой, се смята за съмнително. Ненадеждно. Контингентно. Същото се отнасяше и за юридическите лица, които често посещават банковите офиси кешово и в неопрятен вид.

     Бай Винт бързаше:

     – Давай сега черешите, че да вървя. Никое време стана.

     – Ама чакай, бай Винт! Не може така. Та аз още не съм получил уведомление от банката, че парите са пристигнали по моята сметка. Трябва да изчакаме.

     – Е колко време да чакам? Нали ти платих?

     Поговориха си още. Стана ясно, че банковият път не е като другите пътища. Банките вървят по свой друм, по мантинелените магистрали на финансовия свят; срещу такса, мъничка като винетка, те самоотвержено, почти хранопроводно прокарват парите из червата на икономиката. Обсъдиха и някои свои опасения – че ако се наложи, не дай Боже, да платят за спешна операция, лекарите вероятно ще трябва да изчакат първо парите, защото никой не работи за тоя, дето духа. Ако междувременно болният погине, смъртта ще е предизвикана от задръстванията по банковите пътища, които са неведоми като Господните. И други примери им хрумнаха.

     – Ти представяш ли си сега какво ще стане с корупцията! – възмути се бай Винт. – Та тя направо ще изчезне!

     – И ние с нея! – съгласи се продавачът. – Как ще се живее, не зная... Аз всеки месец плащам рушвети, и все над хиляда лева. Оформям ги като дарение, ама все ми правят данъчни проверки. После плащам лептата и на данъчните, та да не ме закачат, ама веднага нахлуват ония от НОИ. Таман си платя на НОИ...

     – Край няма! И при мене е така! Аз съм пенсионер и работя през свободното от пенсия време в сферата на хазарта. В хазарта, братче, ако не си платиш на когото трябва, спукаkа ни е работата! И всичко е по банков път. Рушветът стана държавна политика и това си е! Никой вече не се бори с корупцията, защото тя си е официална и не е корупция, а е друго. В платежното си има графа за корупция...

     – Светлина в тунела на сивата икономика!

     – Как? – Бай Винт не разбра нещо. – Каква икономика? Тунели има, аз ги избягвам, щото се рушат и падат, но за икономика не съм чувал. Нито в сиво, нито в зелено. Не ти говоря за това. За платежното нареждане ти говоря, оня досаден банков документ, който всеки ден подписваме, за да разпращаме парите като въздушни целувки.  Та, казвам ти, наскоро служителката от гишето в банката ми обясни, че една от графите в документа е специално за корупция.

     – Айде стига, бе!

     – Честно ти казвам, имаш думата ми на човек от хазарта. Като напишеш кода в тази графа и е ясно, че плащаш рушвет, вече можеш да посочиш каквото искаш основание на превода: несподелена любов, захранване на друга сметка, отхранване на своя сметка, дебитиране на кредит или кредитиране на дебит. Всичко се възприема. Никой не роптае. Парите са пари, когато са на път. Няма значение дали пътят е правилен.

     Побъбриха. Не стана ясно откъде бай Винт има толкова пари в брой, че да може да плати цяла щайга череши. Продавачът се досети – сигурно е искал да се пошегува. То сега ако поискаш от банкомата хиляда лева в брой, едно устройство автоматично се отваря и ти щраква белезниците на място. Няма шега. Стоиш закопчан за банкомата като с брачна халка, докато дойде полицията да те прибере. Може и цял ден да висиш за назидание, ако никой не се обади за теб. Лоши времена дойдоха, лоши. Потюхкаха се, после се разделиха.

     На четвъртия ден ден продавачът получи потвърждение, че банковата му сметка е заверена. Обади са на бай Винт и той дотърча веднага. Взе щайгата, която течеше от омекналия плод, запсува новите прагове на плащанията в брой и честичко почиваше на път към вкъщи: внимаваше да не си оцапа панталоните и обувките. Че ако ще трябва и нови панталони и обувки да купува – ще има да снове пак из банковите пътища. Гол и бос.