Рая гледаше през малкия прозорец как кристалните снежинки тихо се сипеха от небето и се трупаха на двора. Спомни си, че някъде беше чела, че всяка една частичка сняг е с перфектна, уникална форма. „Природата наистина е най-добрият художник.“ каза си момичето, „Тя, не Бог...“, добави сухо съзнанието ú. Мрачни мисли преминаха през ума ú я накараха да пресъздаде част от разговора от по-рано:

-          Богохулник, не те ли е срам в навечерието на Коледа да ми ги говориш такива! – бе казала тя на най-добрия си приятел.

-          Отвори си очите, Райче, не си дете вече, време е да параснеш – беше отвърнал Михаил с усмивка. – Замисли се – кой определя кое е правилно и кое – не е? Кой наказва или прощава? Кой ти помага или те оставя? Хората, чисто и просто те. Няма ад и няма рай, има просто земя. Никой не ни гледа отгоре и не следи какво правим, всичко това са измислици.

Рая стоеше плахо и се чудеше какво да отговори. Бяха я възпитали в християнска вяра и всичко това ú се струваше абсолютно лъжовно, но една малка част в нея питаше: „Ами ако е така? Ако всичко е лъжа и ние се прекланяме пред несъществуваща сила? Ами съдбата, тя каква роля играе, ако има Бог? И кой наказва, и кой определя дали сме добри... а къде всъщност е душата и има ли я изобщо?“

Всички тези въпроси сега мъчеха младото момиче, а колкото повече се опитваше да им отговори, толкова по-надълбоко се вглъбяваше в тях и изникваха още.

Премигна няколко пъти и се отдалечи от стъклото. Седна на стола и малкият монитор освети лицето ú. Провери скайпа и фейсбука си – нула съобщения. Настроението ú се влоши. Погледна часовника си – минаваше шест и половина вечерта. „Никой не ми честити тъпата Бъдни вечер... а уж хората празнуват семеен празник! Глупости, поредният повод да се съберат и да се напият... А някои са си със семействата... моето пък ме остави сама: „Ще ходим на гости, маме, ама няма да има деца, стой и си почивай на топло!“ Добре бе, маменце, стоя... цял ден стоя сама, 'щото всеки си е с неговите хора!“

Рая ставаше все по-агресивна и зле настроена. Беше обидена и огорчена, че никой не я потърси, не се сети за нея, не ú писа дори СМС:

„ Ама аз, нали да съм добра, помагай, раздавай се, подкрепяй, бъди упора... и за к'во? Едно „Весел празник“ да не ми кажат, нещастниците гадни! 'Ми като съм проста, така е! И за кого, за Господ ли?! 'Ми прав е Мишо, н-я-м-а г-о... НЯМА ГО! Хората просто имат нужда да вярват в нещо, че да се утешават... да винят друг за своите грешки и провали... но не и когато са добре, тогава Бог не им трябва, те сами са си постигнали всичко, че и са много горди..“

Момичето нервно затвори страниците на социалните мрежи и закрачи из апартамента. Не ú се седеше вкъщи, затова реши да излезе, да се поразходи малко, за да ú мине гневът и да се прибере. Смени къщния си анцунг с дънки и пуловер, преметна шала си няколко пъти, нахлузи дебелите обувки и шапката, закопча зимното яке и излезе. Термометрите показваха минус 10 градуса, но на нея не ú беше студено. Някак си се беше абстрахирала от обстановката и не обръщаше внимание. Повървя малко и излезе на главната улица. Реши да върви от дясно. Докато крачеше по снежния тротоар, тук-там виждаше светещи лампички и украса по прозорците на къщи и блокове. „И аз украсих вкъщи... ама някой каза ли ми нещо, зарадва ли се... не...“ Момичето сбърчи чело и се сгуши в шала си. След малко се размина с една дебела лелка, която стискаше няколко торби с продукти в едната си ръка, а с другата държеше телефон:

-          Да, да, нечетен брой ястия се слагат днес! И без никакво месо, само сърмички, боб, ориз... такива неща!

 „Лицемерка! Не си ли види, че е сто кила, ама днеска, 'щото е празник, ще ми пости... ама иначе знае за нечетния брой на манджите... християнка, вярваща... бляк!“

Момичето забърза ход. Не знаеше къде отива, но просто изпитваше нужда да върви, да се движи, да избяга. Повечето заведения в малкия град или бяха затворили, или бяха празни, затова не си струваше да седне някъде сама.“ Сега ако си имах някой, щях да съм с него, а не да се занимавам с глупости и да се чудя къде да се дяна... още едно доказателство, че Бог го няма... К'во, не заслужавам да съм щастлива ли? Всичките си имат някой, не са кой знае к'во, 'ма все пак са с тях... А аз – тц. И се държа добре с хората, и съм честна, и държа на ценностите, ама няма. 'Що няма, 'щото Рая не заслужава. И кой го определя? Бог ли? Мерси...“

Докато мислеше, нещо привлече вниманието ú – ето там, на няколко метра от нея, се намираше малка витрина, която грееше като слънце в зимната вечер. Светлината идваше от близката книжарница и осветяваше нежно снега. Рая погледна през стъклото и видя купчина книги да седят на пода, а една възрастна жена бавно ги вдигаше и ги нареждаше по рафтовете. Любопитството на тийнейджърката надделя и тя реши да влезе и да разгледа.

Когато отвори вратата, мъничко звънче, окачено на нея, извести идването ú:

-          Добър вечер – поздрави момичето.

-          Добър вечер, миличка, заповядай! Не стой на вратата! – ведро отвърна жената и я приветства.

-          Защо работите още, не ви ли чакат вкъщи? – попита Рая.

-          Е, моето момиче, вкъщи е само Коко, моето папагалче, ама той ще ми прости, че съм се забавила – отвърна жената и продължи да нарежда книгите.

-          А мъжът ви, децата ви? – не се сдържа посетителката.

-          Мъжът ми отдавна почина, Бог да го прости, а децата са в столицата, няма работа за тях тук.

-          И мен ме изоставиха... – сухо отвърна Рая и наведе поглед.

-          Кой те е изоставил? – загрижено попита жената.

-          Родителите ми, приятелите... Бог... всички.

-          Защо мислиш така?

-          'Ми на'ще заминаха на гости и ме оставиха сама, приятелите ми не се сетиха да ми честитят празника... В Бог не вярвам вече...

В този момент жената не се сдържа и избухна в смях:

-          И ти си мислиш, че са те изоставили? Скъпо момиче, не бъди толкова лековерна, родителите ти просто са отишли да се видят със свои приятели, но това не значи, че не мислят за теб или пък са те изоставили. А приятелите ти не са счели за необходимо да ти честитят, днешната младеж е такава, не им се сърди. Това също не означава, че не се сещат за теб. А Бог, миличка, вярва в теб дори когато ти не вярваш в него.

Рая стоеше с поглед, забит в земята, и осъзнаваше колко е била наивна да си мисли, че е сама. Беше я срам, че се бе усъмнила във всички. Когато премести погледа си към жената, видя, че тя я гледа с майчина усмивка и една сълза блясна в очите ú:

-          Я се засмей, всичко е наред! Чакай, сега ще ти дам един подарък.

Жената тръгна към задната част на книжарницата и след малко се върна, стискайки нещо с пръсти. Доближи се до момичето:

-          Дай ми ръката си.

Рая послушно подаде ръка, а жената разтвори дланта ú и в нея сложи малка дървена икона:

-          Ето ти нещо мъничко, но от сърце, за да ти напомня, че не си сама! Каквото и да стане, някой те пази!

Момичето взе иконата, а по лицето ú засия щирока усмивка:

-          Благодаря ви за добротата, вие сте като ангел хранител!

-          Няма за какво, моето момиче, а сега се прибирай вкъщи на топло, сигурна съм, че родителите ти ще си дойдат скоро!

-          Весела Коледа!! – отвърна ú тя и звукът от звънчето я изпрати.

Рая усещаше едно топло чувство да се заражда в нея и да стопля душата ú. Сега искаше по-бързо да се прибере вкъщи, затова реши да мине напряко през задните улици. „Как можах да се усъмня в съществуването ти, Боже... съжалявам!“ каза си наум и забърза ход. Направи още няколко крачки, но пътят беше заледен, Рая се подхлъзна и след малко се намеря на земята. Явно си беше изкълчила глезена, защото се опита да стане, но остра болка проряза крака ú и я спря да го направи. Бялото ú яке я покриваше наполовина и сякаш я маскирваше до натрупалия сняг. Изневиделица се появи кола, която се беше засилала точно към Рая. Момичето изкрещя и се опита да реагира, но беше твърде късно – вместо да забавят превозното средство, набитите в последния момент спирачки и стъкленият лед под гумите ускориха скоростта.

На сутринта вместо весели поздрави за Коледния ден, се разнесе мълвата за смъртта на момичето. Целият град изпадна в траур, а някои от по-възрастните заключваха: „Спасителят може и да се роди, но ние изгубихме Рая завинаги...“