Четири дни. Цепя с дясната.

Аз трябва да си измия очите и да тръгвам... и без това закъснях.

Как да загубя нещо, което никога не съм имала? Как да се преборя с елементарното желание, как да спра да искам да съм друга? Една и съща книга, толкова много пъти, чета едно и също, знам, че някъде там пише нещо за мен, на някой ред в тази книга има обяснение, може би решение или просто тъжен анализ на така или иначе изиграна ръка. Ще има ли кой да ме обича? Така както искам аз, така както си мисля, че се обича по филмите, ще чуя ли някога каквото на мен ми изнася или непрестанно ще се чувам как казвам: „Разбирам” – без въобще да вдявам? И какво толкова искам да направя? И к’во толкова не ми е наред?

Не искам да ме обичат, вече не искам, искам да нараня, искам да разплача, да обсебя и проям нечий свят, след това да го напусна, да докарам някого до истерия, да направя възможно най-злото. Искам реванш, искам възмездие, но не за да възтържествува някаква клиширана справедливост, искам отмъщение, искам някой да страда, а аз да се надявам, че това страдание ще покрие собствената ми мъка... поне по себестойност. В моя свят себестойността е много важна, моят свят изключва  възможността да дадеш, за да получиш. По моите лични географски ширини нулевата себестойност е определяща за много неща, за всичко. Идеална нула в замяна на идеални постъпления, би било идеално.

Искам да съм по-слаба, по-руса, по-синеока. Уверена съм, че някъде под черното на косата ми се крие сияние на чиста слама... Искам съвършени крака, съвършена шия, искам бански на половинки и хиляди други неща... на половинки. Искам прекрасна опаковка и интелект, достатъчен за покриване на елементарни битови потребности. Нулева себестойност. Искам да струвам малко, за да се продам лесно, за да съм добра печалба за самата себе си. Искам да не мога да довърша този текст поради липса на капацитет и така да докажа, че по-перфектно от нулата няма.

Как го правите? Как слагате край, как затваряте страници, как триете имена и смс-и от телефоните, как забравяте за хронологията? Как, по дяволите, успявате да се събуждате всяка сутрин с нова мисъл и как заспивате, казвайки на някого „Майната ти!”? Нима никога не ви се случвало да искате да сте други, да завиждате, да се надявате, да плачете, да се молите... с една-едничка цел – да не си тръгва, да се върне, да остане? Как успявате да изолирате всяка емоция, да превръщате всичко в кюфтета и кебапчета, в сметка за ток, да се наричате „пораснали”, „зрели”, без това да ви кара да се чувствате всъщност „окапали” и „презрели”? Как успявате да прочетете толкова много книги, много книги?

Тържествувайте  в мъничките си главички, където на воля се вихрят мъничките ви душички. Не става така! За пореден път казвам : Не се прави така!  Не може да си твърдял едно, не може да си се изливал в нечии ръце и само миг след това да твърдиш, че тези ръце са кофти и така не бива. Когато става дума за тази проклета дума, не може да се допуска малодушие, не може да се демонстрира фалшива загриженост, която цели единствено да спаси собствената ти егоистична натурка. Не може! Аз може и да не разбирам, аз може и да греша, може би съм ужасна, може би съм досадна, аз може да съм много неща, мога да не забравя никога, понеже въобще не съм злопаметна, но единственото, което не мога е това да съм обичала охлюв. Аз не обичам охлюви, медузи, червеи и всякакви други мекотели. Може прасе, може куче, може хамстер даже, но охлюв...  Приемете  го за липса на право и избор. Вие просто седнахте да играете карти с мен, а какво да ви кажа по този повод: „Кьорав карти не играе”? Не. Ще ви кажа, че който лъже на карти, бива винаги прецакан, не естествено от тези, които е излъгал, а от други, които умеят да лъжат по-добре от самия него, а такива винаги се намират.

Не искам да ме обичат. Това естествено е измама. Напротив. Искам да ме обичат, така, като мен, както го правя аз, за да мога да ги убия, така, като тях, както те убиха мен. Искам да мога да унищожавам, искам да оставя ужасни, преследващи, невероятни, неизбледняващи спомени. Искам да ме сънуват, да се будят и да плачат, да повръщат от безсилие и да се надяват, че биха могли да ме повърнат. И да не се получава. Ето така искам, да съм нула, обаче добре реализирана. Искам да съм евтина, за да могат да си ме позволят и да сгрешат. После нека да казват, че съм прекалявала. И какво от това? То си е очевидно. Кои са те ли? Ми откъде да знам, хора някакви...

От друга страна и поне три дни след като съм казала всичко, което казах по-горе, от друга страна – може. Може всичко. Може да се лъже, може да се играе, може да се мълчи, може да се лицемерничи... Човещина. Но нека аз се окажа крива и ако днес някой ми предложи да ме рестартира, не, да ме форматира, бих запазила единствено умението да драматизирам и таланта да преигравам. Те са моята гаранция от Горе, те са моята фактура, касов бон и на тях пише, че сметката е много повече от 0.

Четири дни по-късно или след като написах онова горе. Изобщо не мисля за това какво може и какво не може. Изобщо не мисля дали искам да съм друга, не искам. Отказвам се, както се отказвам да обяснявам на когото и да било, каквото и да било. Ако не ме разбираш, купи си ръководство за употреба, а ако и тогава не успееш да ме сглобиш, значи просто в магазина са те прецакали, но ти какво очакваш за тази ниска цена... ?

Четири дни..., преди нещата ги правех за „три проклети”, явно остарявам... Четири дни съм бясна и си мисля, че мен някой ме е излъгал, но самата истина е, че взаимно се надигравахме, прецаквахме, надцаквахме... Без грам умисъл, щото нали междувремено се стараехме да не драматизираме. Както по-рано днес г-н С. Кинг ми каза: „ Мами живота и остави той да те мами”. Обаче това цялото не ме прави по-малка гъска, нито пък на теб ще ти даде гръбнак...

Цепя с дясната, раздай отново... Играем.