Четиридесет и седем кървави сърца
Четиридесет и седем кървави сърца
На А.
-Какво искаш за вечеря, душичке? За обяд съм ти опържил яйчица. Ама за вечеря какво да ти донеса?, гласът на възрастния мъже беше тих и леко треперлив.
-Не знам, Ангеле. Каквото сколасаш да донесеш. То всичко е толкова скъпо вече… Само черешки ми се ядат. И да не са сладки, ей така, да ги кусам искам., жената седеше в леглото и гледаше съпруга си в сумрака на малката стая на приземния етаж на къщата.
-Скъпо, не скъпо… Бай Ангел няма да те остави гладна я!, опита се да се пошегува той. Повъртя се още малко и после нарами жилетката си и отиде до нея. Помилва я по косата, целуна я и бавно излезе.
Слънцето тъкмо тръгваше да се показва на хоризонта, когато той с накуцващата си походка се запъти към черешовите градини извън селото.
Когато пристигна, там вече кипеше усилена работа. Няколко буса с работници бяха спрели кой където свари пред голямата ограда и хора от всякакъв пол, етнос и възраст се суетяха наоколо.
Бай Ангел мина покрай част от тях, кимна и попита къде е началника.
Млада жена, с пеленаче на ръце вдигна ръка по посока на лъскав автомобил спрян в страни от оградата. Вътре се виждаше мъж, който разпалено говореше по телефона.
Възрастният човек се приближи и застана отстрани на колата.
След малко мъжът от автомобила ядосано метна телефона на седалката до него и излезе викайки:
-Аман от лъжци! Четиридесет човека щяли да дойда…А ни един от цялата група., очевидно се ядосваше, заради не пристигнала група работници.
Той се обърна и видя бай Ангел стоящ до колата.
-Какво те води тука, дядо?!, все още ядосан попита той.
-Дошъл съм да помогна с брането на череши, синко., смотолеви той.
-Работата не е лека, нали знаеш?! Плащам на килограм набрано. Каквото си събрал, това ще получиш. Носиш кофата, тегли ей оня юнак там и записва. В края на деня, плащам.
-Добре, съгласен съм. Аз не се плаша от работа. Цял живот съм по къра., каза бай Ангел и запретна ръкави.
Първите кофи носеше с лекота до момчето с кантара, но колкото повече напредваше деня, толкова повече не го държаха ръцете и краката. Носеше кофите си и гледаше, да не ги пълни до горе, да не тежат. Момчето записваше в една пожълтяла тетрадка и после бай Ангел пак се връщаше на редовете. Младежите около него се шегуваха и се смееха и от време на време го подкачаха:
-Дядоооо, да не се преумориш?! Че довечера бабата ще се сърди!
Възрастният мъж само се усмихваше с беззъбата си уста и продължаваше да слага череша след череша в кофата си.
Едва дочака обяда. Седна на сянка под едно дърво и извади пликче със сух комат хляб и малко пожълтяло сирене. Другите се бяха събрали на групи и разговаряха на висок глас. Той не ги слушаше… седеше на сянката и кротко преглъщаше. Присядаше му и стана да си откъсне няколко череши да си разкваси устата. В това време мина младежът, който записваше килограмите да предупреди хората да стават след малко, че клиентите си чакат стоката. Погледна бай Ангел с няколкото череши в ръка, но не каза нищо и продължи по пътя си.
Групичките взеха да се раздвижват и хората започнаха да стават един по един. Той не бързаше. Още минутка, две и силите щяха да му се върнат. Винаги се връщат. Още седеше под сянката, когато младата жена с пеленачето се приближи до него и му подаде пликче.
-Ето на, остана от обяда на момчето ми, големия…ей там бере с баща си. Не успя да си изяде всичко. Хапни го ти… Да имаш сили. Още малко остана. След два-три часа ще свършим.
Бай Ангел взе плика стъписан и погледна в него. Имаше почти цял кренвирш и малко кашкавал, увити в салфетка.
Благодари на жената, която вече си тръгваше и грижливо прибра плика в джоба на жилетката си.
Малко преди края на работния ден, ги прехвърлиха да берат през няколко реда. Такава череша не беше виждал бай Ангел през живота си. Голяма и червена, с формата на сърце. Сладка като мед.
Чуваше мъжете да си говорят:
-Патрона дал по две хиляди евро за дръвче… Някакъв специален сорт е от Германия . Кърваво сърце му викали.
Денят напредваше и малко по малко групите берачи започнаха да се разотиват. Бусовете покрай оградата тръгваха един по един пълни с хора и скоро освен бай Ангел тук там се мяркаха отделни силуети сред дърветата. Той занесе последен набраното и застана пред младежа с кантара и мъжът от сутринта, които седяха на няколко касетки.
-Шейсе’ лева има да взима дядото., каза кантарджията на другия мъж.
-Добре си се справил, дядо.,каза той и взе да отброява сумата от пачка пари.
-Момчета, може ли да си взема малко череши, от тея, кървавите? Бабата ще се зарадва. Обича много, а не сме виждали такъв сорт.
Двамата младежи се засмяха, а кантарджията каза:
-Взимай, взимай… не питай. Няма да обеднеем с няколко череши.
Бай Ангел бръкна в джоба на жилетката си и извади двете пликчета останали от неговия обяд и от храната, която му даде младата жена. Напълни ги, взе си заработеното, благодари и на тръгване попита:
-Може ли утре пак да дойда да бера? Стар съм и краката не ме държат, но не съм мързелив.
-Идвай, идвай, дядо. Добре си дошъл., каза мъжът от сутринта и след това се запъти към луксозния си автомобил говорейки по телефона.
Бай Ангел вървеше към селския магазин. Взе хляб, няколко яйца и пръчка хубав салам. Щеше да направи хубава вечеря, а за десерт щеше да сложи от тея големи, вкусни череши.
Още не пристъпил прага на къщата, чу гласа на баба Мара в сумрака на стаята:
-Михаил се обади. Щял да мине утре на връщане към София. Бил в командировка и ще се отбие да ни види., гласът на старата трепереше от вълнение. Майчиното сърце се радваше. - Сам ще е, без Сашко… Ама няма нищо, ще си милна поне за малко детенцето. Ех, тея очи… Как ме предадоха, Ангелеее. Детето искам да си видя, а не мога.
Възрастният мъж се приближи до нея, целуна я по главата и каза :
-Не се кахъри, Марче. Майката вижда със сърцето си… Не с очите.
Малко след това двамата седяха на светлината на стария телевизор и вечеряха. Беше нарязал салам, сирене, кашкавал и кренвирш. Той хранеше бавно възрастната си съпруга и тя само го питаше:
-Ядеш ли и ти? Цял ден си бил на градината. Трябват ти сили.
-Ям, ям. Не бой се. Нахрани се, че после изненада имаш. Не ме мисли мен.
След като привършиха, той раздига масата, заплакна набързо двете чинии и вилицата и взе стара, порцеланова купа. Изсипа двата плика череши и ги изми на чешмата.
Постави ги на масата и каза:
-Айде, Марче. Кусай сега череши, колкото искаш. Специален сорт са. Кърваво сърце. Знам, че не можеш да ги видиш, но наистина приличат на сърце. И са червени като кръв.
Възрастната жена взе да докосва и души и опитва. Ръката ѝ сякаш ги галеше в купата.
-Много са хубави, Ангеле. Много. И наистина са като сърце. Усещам ги.
-Яж, яж., каза бай Ангел.
-Вземи си и ти, дружинка да си ми на масата.
-Що череша изядох аз днес, не ща повече.
Седеше до нея и я гледаше как си взема череши. Как ги опипва и гали с пръсти овала на плода.
По една време баба Мара се спря.
-Прибери ги тея, дето останаха. Утре да дадем на Мишо. Да носи в София. Да опитат и те.
-Яж, Марче. Те в града сигурно по-хубави имат.
Ама майчиното сърце не може да преглътне и един залък, ако няма за децата. Затова, увещанията на бай Ангел не сполучиха и той тръгна да остави купата на мивката.
-Само още малко да ги усетя в пръстите си…, каза бабата и зарови ръка в тях. - четиридесет и четири са.. Преброих ги., - засмя се тя.
-Ей, цял живот си остана учителка по математика и това си е., разсмя се от сърце бай Ангел.
Двамата си легнаха и докато заспиваше, възрастната жена се сгуши в него.
-Много ли си уморен? Знам, че си. Чувам сърцето ти… Бие уморено… Така сме ние, слепите. Господ ни отнема едно сетиво, но ни заостря останалите.
-Нищо ми няма. И повече зор съм виждал., излъга той.
И двамата заспаха в очакване на сина си следващия ден.
Михаил тропаше на вратата, но никой не отвори. Звъня по телефона, викаше през дувара… Но никой не му отговори. Той запретна ръкавите на ризата си и прескочи.
Когато влезе в сумрачната стая ги видя прегърнати и тихи…
Той седна на стола до леглото им и сълзите се стичаха от очите му.
Когато вдигна поглед, видя порцелановата купа с череши на мивката. Майка му ги обичаше много. Странен сорт бяха, не беше виждал такъв… Приличаха на кърваво сърце.
Четиридесет и шест кървави сърца имаше в стаята… С неговото станаха четиридесет и седем.
© Владимир Велев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Еххх, разплака ме с този разказ и ми заседна на гърлото...❤️
-
Наде, благодаря ти! Толкова съм щастлив, че наминаваш през моите писания. Благодаря!
-
Този прекрасен разказ прочетох отдавна, но толкова ме натъжи... Каквото и да кажа ще звучи кухо и глупаво...
-
Жорка, толкова ме зарадва с коментара си.. Нямаш идея даже! Винаги очаквам твоята оценка с нетърпение. Благодаря ти!
-
Влади, ще спра да те чета, много ме натъжават творбите ти, но пък... това показва, че го можеш!
Преди много години в съседно село имаше подобен случай - бабата открива, че дядото си е отишъл, само съобщава и си отива с него. Не съм сигурен, но мисля, че пак по черешово време беше...
Чувал съм само, че любовта им, като приказка била.
Поздравявам те. -
Поздравления и от мен!
-
Благодаря ти, Миночка!
-
Много ми хареса, Влади! Докосват разказите ти. Радвам се, че прочетох и се насладих!
-
Хубав , типично твой разказ, Владо! 😊👍
-
Благодаря на Паленка, Руми, Ники, Ивита и Младен за подкрепата и високата ви оценка за разказа по-горе. За мен поне, през целия ми живот, добрите думи са ме радвали повече от всичко друго на света. Благодаря.
-
Чудесен разказ, Влади!
Още вчера останат възхитен от него, но сега се включвам да оставя възхитата си... -
Много ми хареса разказа, поздравления за написаното, голям си майстор!
-
"- Боже, колко мъка има по тоя свят,Боже!",но и колко обич.... Поздравления
-
Добър край: никой да не живее с вината на оцелелия. Поздравления!
-
Благодаря за подкрепата, Валя! И ти като Безжичния никога не ме пропускаш. Не знам дали има по-силно усещане от това, да те подкрепят. Ако да съм любител-писател. Благодаря!
-
Безжичен, благодаря ти, че не ме пропусна и този път. Дълбоко ценя оценките ти! Благодаря!
-
Благодаря, Стойчо, за думите ти! Истината е, че за съжаление тази история е колкото измислена, толкова и реална...
-
Великолепен разказ, Влади!
Хваща за гърлото...
Издържан, магичен.
Браво!👍 -
Много силен разказ си написал, Владимире. Наистина покъртителен.
Какво друго да кажа освен - поклон пред перото ти!
Радвам се и съм горд, че в този сайт има такива майстори на словото. -
С Безжичен.
-
Наистина си майстор на късия разказ! Браво!
-
Покъртителен случай!Написаното в този съзерцателен стил прави читателя съпричастен към разказаното.
Вещо и обективно:историята е толкова актуална за българската социална действителност,че ми въздейства покъртително.
Поздравления за майсторството,Владимир!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
