Чичо Пешо

            Парк „Ружа“, без съмнение любимо мое място, е храм на много детски мечти и надежди. Там без съмнение децата учат много важни уроци, играейки си на всевъзможни игри, като най-много разбира се играят футбол. А аз, покрай тях си спомням за щастливите мои детски дни и ако ми падне праскам силно топката надалече от вратата, която ми поверена да пазя.Ах, каква идилия!

            Освен децата в парка обаче се подвизават и група нехранимайковци, стари пияндета, които си нямат друга работа освен да поркат сладко, сладко, да чоплят семки, да попълват кръстословици. Та точно тези хора според родителите загрозяват гледката на това прекрасно детско царство, и децата са предупреждавани да не се занимават с тях. И на мен това ми звучи правилно, така е, трябва да се пазим от лошите хора, такива по света се навъдиха много..., но не всеки деградирал човек е лош по душа. Ето една неочаквана за мен среща, от която научих много:

„Беше Декември месец, но вместо да си стоим вкъщи и да си пийваме топло чайче, аз и братми се отправихме към парка, малко да се раздвижим. Там ни чакаше още едно момче, а осталите деца щяха да дойдат по-късно за мачле. Времето беше страхотно, с температури над десет градуса, но хора в парка почти нямаше. Обяснението, че са празници и всеки е някъде, не ме удовлетворяваше, тъй като в моловетете беше фрашканак, тъй че, бях се поядосал. И бях готов да позволя на всеки, който пожелае,да играе с нас. Съдбата явно ме чу и реши да ме изненада. Каква изненада, няма да повярвате ! Както си ритахме изведнъж топката се отклони и се спрях до пейката, на която един интересен човек блажено си пийваше винце. Аз го помолих да ни я подаде, а той, след като го направи, реши да се включи в играта. Първо ме помоли да ритне веднъж, после, виждайки колко ми е трудно да се справям сам с опазването на  огромната врата реши да ми помогне. И се почна едно шоу – момчетата ритнат топката, нашият се хвърли на шпагат и я избие. Те се ядосат, стрелят с много сила, човекът се метне като животно, претърколи се и я спаси. За пият човек, това си бе велико. Как само си седеше на краката не знам, но има ли значение, биваше си го. Видимо доволен от себе си, разбрал, че е спечелил вниманието ни, той ни заговори:

-Момчеета, да се спортува е, аа, много ваажно! Спортът ее...

-Здраве! – възкликна брат ми, докато се смееше.

-Тоочно такаа, затова аа, спортувайте! – допълни той и се усмихна. Говорът му беше забавен, мисълта му пък бе на нивото на българските влакове – макар и бавно и трудно, стигаше до желания резултат. Дрехите му не бяха лоши, малко мръснички, вече и озеленени, но прилични. Човекът, чието име се канех да узная, беше млад, около четиредесет годишен, със светла коса и също такава брада. Беше усмихнат, видя ми се готин, само дето много миришеше на алкохол. И то много евтин.

-Как се казвате господине? – попитах съвсем любезно аз,

-Петър, Петър се казвам.- отговори ми той по-бързо отколкото очаквах.

-А вие занимавали ли сте сте се с футбол.? попита го детенцето,с което аз и брат ми ритахме.

-Нее, но доста съм ритал. Като бях малък и аз съм си играл в парка като вас! – Какви думи, трогнаха ме.Чак сега аз се откъснах от предразсъдъците и страха, че този човек може да има лоши замисли, и погледнах на него по друг начин, през очите на всевиждащия и търсещия доброто у другите хора човек. А у този подпийнал господин имаше много такова, което тепърва ми се щеше да опозная. И аз бях готов да се сближа с него. Направо си започнах:

-Ще ти викам Бате Пешо! Става ли?

-Ее, малко съм старичък за батко! – отвърна той и ме погледна с любопитен, по детски поглед.

-Добре де, ще ти викам тогава Чичо Пешо! –довърших аз и го потупах по рамото. – Хайде, играй смело! – насърчих го аз и той се развихри.

-Божоо, тука сме! – извикаха ме няколко гласа и след като се обърнах видях, че моите малки приятели вече са готови за мач. Мач, който щеше да е по различен от останалите. Та така де, такъв играч като Чичо Пешо не бяхме имали досега.

            Съвсем скоро се бяхме пренесли от тренировачния стадион „Автомивка“ на големия такъв „Зелената полянка“. През това време децата тревожно ме бяха попитали какъв е този странен човек, който се влачи с нас, а аз побързах да им обясня. Въпреки че смятаха тази работа за лоша, децата ми имаха доверие и се съгласиха с преценката ми. Чичо Пешо започна на вратата на моя отбор.

-Чичо Пешоо, стой си на врата бее! – виках му аз но него не го свърташе. Тичаше му се на човека, спортуваше му се. Той се беше върнал към щастливите детски години, когато не е бил зависим към алкохола, цигарите, имал мечти и надежди.

-Да,ама ще скапе нашите надежди за победа! – караше ми се едно детенце. Така е, право беше, та нали за децата всеки мач, дори и този в парка с приятели, е едно голямо и значимо събитие.

Другият отбор контролираше събитията на полянката. Те владееха повече топката, брат ми дори танцуваше с нея, а яката му Стоичкова левачка беше готова да порази във всеки момент безпомощния Чичо Пешо. Аз направих грешка при изнасянето на топката, брат ми я пое, понесе се напред и с майсторлък и много сила я прати точно по посока долният десен ъгъл на Чичо Пешо. И когато всички ние вече виждахме как тя влиза, когато брат ми беше готов да се зарадва на фантастичния си гол, Чичо Пешо

акробатично се хвърли и с върха на пръстите си е изби в ъглов удар,

-Ааа, нее! – запискаха малките сладурковци от отбора на брат ми, а аз притичах да видя дали не се е потрошил пияният ми приятел.

-Чичо Пешо, добре ли си!

-Добре съм, вкараха ли ми гоол? – попита ме той леко омърлушен от станалото.

-Не, ти беше страхотен, спаси  ни! – зарадвах му се аз и си ударихме по едно приятелско юмруче. Та така де, той си беше истински герой. Е, при последвалия корнер нашият герой си натряска комичен автогол, но какво да се прави, героите понякога и те бъркат!

            Скоро дойде и края на първото полувреме. Децата се разпръснаха да си починат и пийнат водичка. Аз седхах на близката пейка, а намиращият се близо до мен Чичо Пешо ме попита:

-Къде отидоха всички?

-В почивка сме, събират сили! – отвърнах му усмихнат аз. Тогава той се замисли, бръкна в джоба на понамърсилото се негово палто и извади шепа монети.

-Искате ли да си купите нещо сладичко, да се подсилите? – попита ме най-приятелски той и тези любопитни по детски очи се загледаха в моите чакащи отговор на въпроса. Каква изненада за мен беше този въпрос. Чак толкова не бях очаквал! Чичо Пешо беше беден(логично за неработещ човек), пиеше най-евтиното вино, чиста химия, от два лева бутилката, двулитрова доза отрова ти казвам, а искаше да ни почерпи. Щедрост, доброта, една голяма доза човещина, и жалкият външен вид на този пропаднал човек. Но душа още имаше, колкото и мозъчни клетки да му беше убило пустото червено вино, нея, тази детска и запазена с надеждата и спомена за миналите топли дни душа не можеше така лесно да изчезне. Не можеше...

-Няма нужда, Чичо Пешо, те са яли, сладко много са яли, купи си ти нещо...

-Аз не искам, за вас питам. – рече ми той и доближи ръката си до мен. В нея се белееше една двулевова монета, от тия, новите, и още доста стотинки, но дребни...

-Казвам ти, Чичо Пешо, няма нужда, прибери си паричките! – завърших аз и побутнах ръката му.

            От тук до раздялата ни с Чичо Пешо, поне за този ден, нищо интересно не се случи. Или може би аз вече не очаквах и друго от този добряк, порочен, деградирал, но все още не намразил света, в който живее. Мачът свърши, слънцето залязваше, аз Чичо Пешо и неговото куче(бездомно куче), което се беше появило от някъде се готвеха да си тръгват. Тогава аз се приближих до него:

-Благодаря, че поигра с  нас Чичо Пешо. Всичко хубаво ти желая!

-И на теб, приятелю! – отвърна той и стисна протегната от мен ръка.

-Ще се виждаме, Чичо Пешо! – рекох аз и му махнах. Докато той се отдалечаваше със своето куче, а аз разсъждавах какво нещо е животът, децата още не вярваха как съм се осмелил да стисна тази мръсна и нехигиенична ръка, на този порочен, но добродушен човек!“

            Парк „Ружа“ продължава да бъде същото любимо мое слънчево място, на детските мечти, на свободата, на въображението. И въпреки, че онези пияндета пак са там по пейките, поркайки си сладко биричка и винце, мен вече не ме е страх от тях – защото ги опознах. Е, не е сигурно, че всички са такива, добродушни, без злоба в сърцата, какъвто е Чичо Пешо, но поне знам, че сред тях аз имам един верен приятел. Защото така нареченото приятелство, изразено в топлото отношение и човещината, дори след много много алкохол, не може да бъде промито и излекувано. Това не е външна рана, а вътрешна... А, че то, доброто рана ли е изобщо? Вярата в доброто лошо нещо ли е, заради нея трябва ли да те мислят за луд? Вярвайте хора, вярвайте, защото днес нещата са по –страшни, колко много по-млади и по-порочни хора познавам от Чичо Пешо, не е разправяне. На тях трябва да помогнем! А ако не можем сами, винаги е хубаво да имаме един приятел, който чрез своя пример, чрез лично изживяното, да те научи на ценен урок. И дори това да е подпийналият добродушко Чичо Пешо!