7.

Защо… Но исках да науча още много неща, исках да разбера какъв е светът след смъртта, исках да видя кои са хората наоколо ми…

Поради което замълчах и тръгнах с Господ. Излязохме от гостилничката, спряхме, погледахме след отдалечаващата се групичка. Ето – Големият Иван се откъсна от нея и сви по една мръсна и разровена уличка. После малкият Иван се отби в работилницата си, Ади… Адолф и Сара продължиха към центъра, аз се разделих с Юлина и влязох в барачката. Със сигурност там не е имало друг „аз“ – Бог всичко знае и може, овреме подрежда нещата…

- Е? – каза Той – Готов ли си?

Кимнах и вдигнах крак. Но нямаше нужда дори крачка да направя. Озовахме се в Ада…

Ей така – без шум, без светлина, без някаква видима промяна – бяхме в Чистилището, озовахме се в Ада…

Който веднага разпознах…

Моля ви, не искайте да го описвам…

Достатъчно зловещи картини видях, за да натоварвам и други с тях… Страдащи хора, мъчения, сатанински издевателства, мъчителен вой – даже не крясъци и плач, виещи се като лента на вятъра човешки тела…

Сведох глава. И едва не повърнах…

Мина ми веднага – колкото едно мигване на Бог… Но грозното усещане остана…

- Разбираш ли защо Аз съм Бог, а ти не? – попита той…

- Защо?

- Човешкото… Това, което надделява в теб. Сега – състрадание, а друг път надделяват в определени моменти жестокостта, безсърдечието, злобата, отмъстителността… Аз не мога. И най-важното – не бива…

- Ти си Бог…

- Именно! Аз наблюдавам, отсъждам и осъждам. След което наказвам… Трябва справедливост. А справедливостта не се постига с емоции – за милост или отмъстителност. Справедливостта е като математическо уравнение. Трябва и го има… Всичко друго извън равенството „направил = получил“ не е Божествено. Затова Аз съм и Бог, и Дявол…

Огледах се пак. Призивите на стомаха ми бяха затихнали, очите ми гледаха твърдо – сълзи нямаше, гласът ми беше спокоен. Разбирах, че съм в ръцете му, че фактически ме подкрепя, за да издържа, че гледката и усещанията не са човешки. Някак си в мен бушуваше страхотна буря, но скована в бронята на Божествената помощ. Досега трябваше да съм полудял – и само Той ме държеше над пропастта…

- Кои са тук? – попитах.

- Наказаните… Различни хора, за различни провинения, различни срокове и наказания за всеки – според Божия съд. Има такива, които бяха наказани само с гледката, имаше за един ден, има и такива, които са векове тук…

- Аз… Наказан ли съм?

- Да! – изгърмя гласът му – За котето… И за други прояви… Затова – гледай…

Сведох глава. Наистина – имах и постъпки, които сам определях като лоши, имах и мисли, които…

- Не! – пак гръмко отекна в съзнанието ми – Не за мисли! За мисли не се наказва. Наказва се за дела. За извършеното. Когато си имал избор и си предпочел Злото…

- Тоест… Оставам тук?

- Пак се лъжеш… Това е присъдата ти – да видиш…

Не мисля, че това ме облекчи. Картината… По-добре да замълча. Не е за гледане. А споменът със сигурност ще остане…

- Да – отговори гласът му в главата ми – Ще остане…

И се чу от Него:

- Няма ли да попиташ за приятелите си?

Исках, но някак си се боях. Не за мен – за тях. Не исках да бъда свидетел на мъките им, да съм онзи, дето се любува на страданията…

- Нима мислиш, че Хитлер има един приятел или познат, та само за теб мисли? Освен това ти не го познаваш в земния му облик…

Посочи към близката площадка:

- Там е…

Казах, че няма да описвам картините. Но моето състояние – ужас, страх, отвращение… Макар това да не беше Ади. Въпреки че на практика беше той…

- Разбираш… - каза Бог – Това е онзи Адолф, който избра пътя на Хитлер. Не кроткия, весел, разпилян Ади Шикългрубер, а фюрерът Адолф Хитлер…

- Къде е Ади? – попитах, макар че вече свиквах с многостранността на света…

- Там – в Чистилището. Там е, минава през годините и вековете. Докато изпълни присъдата…

- Каква?

- Това не знае дори той. Присъдата е произнесена, справедлива е и ще бъде изпълнена… Може би утре, може след хилядолетия…

- И такива ли има?

- Има. Много. Например, Нерон. Императорът, който не искал да управлява. И смятал, че е велик поет и певец. Сега е тук – защото с пренебрежение е одобрил убийствата на невинни хора. Просто искал свобода – да пее и рецитира. И хич не се замислил с какво трябва да плаща за тая свобода. Придворните му управлявали вместо него, решавали вместо него, наказвали от негово име…

- Помня някаква теория, че Нерон изобщо не е бил жесток и престъпен. Ни Рим е палил, нито християни избивал…

- Хора… Не християни, а просто хора. При мен деление по някакво въображение и харесани ритуали няма… Да, така е – Нерон, според някой ваш съд, е напълно невинен. Но, според Моя съд – виновен. Несъпротива. И примирение със Злото. За него нямаше едно Зло. Той се успокояваше, че има Зло и по-малко Зло. И смяташе, че приемайки по-малкото Зло, се спасява от Злото…

- Чувал съм и други да го твърдят…

- Няма малко Зло! Дори малкото Зло е начало на голямото. Малкото Зло се разраства, малкото Зло се налага, малкото Зло постепенно се приема за необходимост, човек се примирява с него и… Попада в лапите на Злото изцяло… Тезата за малкото Зло е лицемерно прикритие на страха и подчинението на Злото…

- А Нерон…

- Нерон е тук… Жестоко наказан… Докато разбере защо…

- И… Докога ще е това?

- Не зная… Зависи от него… Другите двама Нерон са в Чистилището и в Рая…

Зяпнах…

- Как така?

- Казах ти – човек винаги има право и възможност за избор. Винаги! Нерон поетът е в Рая. Нерон човекът, тоя Нерон, който имаше помисли да спре, да се махне от Рим, да заживее другаде и по друг начин… Той е в Чистилището…

Огледах се. Малко бях… Не, не свикнал… просто възприемах всичко това като наблюдател – студено и разсъждавайки. И не бях сигурен дали Божията сила ме крепеше…

- Разбирам… Много неща разбрах…

- А има и още да видим – каза Той…

8.

И видяхме…

Доста обикаляхме из Ада. Не, не мога да обясня как успяхме да го обиколим. Краката ни като че се движеха, но и околностите се движеха. Някак си тръгвахме и се озовавахме на търсеното от Бога място. ..

Да, и Адът е огромен – навремето великият Данте е направил великолепно, поразяващо и много далечно от реалността описание. Макар думата „реалност“ тук да не е на място…

- Чел си „Ад“ – констатира Бог…

- Да… Беше ми интересно. Другите две части не можах – минах някак си по тях, не ме привлякоха. Но „Ад“… Поразяваща книга е… Макар че виждам – не е точна…

Господ се засмя:

- Нима смяташ Ада за туристически обект, а Дантевото съчинение за лекция на екскурзовод? Разбира се, че не е така… Всъщност, той е описал не толкова Ада, какъвто беше по неговото време, а отражението му върху душата на човека…

- Какъвто е бил по неговото време?... Господи, нима наистина Данте е посетил това място?

- А защо не?

Замислих се. Наистина – майсторът описва подземните ужасии поразяващо, силно въздействащо, но… Аз мислех за фантазията му…

- Смятах, че е измислица. Като онези прочути средновековни разкази за  ходенето на Богородица, които съм изучавал…

- Данте сам споменава за сън. Именно сънят е начинът човек да бъде навред – да се върне там, където е бил, да се появи там, където може би ще отиде, да отлети в несъществуващи места… Сънят е малка смърт, както са го наричали някои мислители. Сънят те откъсва от реалността и те води в друга реалност…

- Реалност?

- Всичко, което съществува нейде, е реалност. За теб. Или за другите. В главата на този, когото определяте като луд, има негова реалност. Реалност, в която вие никога няма да проникнете. И няма да разберете живота там… Реалността е в сънищата – и понякога в другия ви свят. Материалния…

- И Данте…

- Да, беше тук… Видя Ада такъв, какъвто смята, че е. Неговият Ад… Това и описа…

- А самият Данте…

Бог се засмя:

- Данте е в Рая. Еднолично. Няма друг Данте… А и няма за какво да бъде наказван. Грешил е – затова е човек. Но не е извършвал грехове… Което е важното… И не само той е в Рая…

Замълчах. Очаквах да ме заведе в Рая, беше ми интересно да го видя, да разбера как се живее там… И не исках да оставам в мястото на щастието…

Разбирате ли, някак си…

Някак си щеше да ми е самотно… Имах приятели в земния живот – смъртта ни раздели. Намерих приятели и близки в Чистилището. Там, където беше трудно и неприятно, потискащо и зловещо… Но не ми се разделяше с тях… Ако някога стигнех до Рая – щях да намеря приятели. Обаче… Надали тези, сегашните. Може би по-добри – но не тези…

И Юлина…

Срещата в Чистилището можеше да се предскаже – и тя нямаше грехове, и тя чакаше Божието решение, и тя не беше извършила някакъв духовен подвиг…

Трудните дни в порутената кооперация, ежедневието, потискащата атмосфера на поражение и безнадеждност… Всичко това някак си оставаше встрани, когато тя беше край мен. Не изчезваше – оставаше встрани… И можеше да го подминеш с поглед…

- Няма ли да попиташ за някой твой познат от Чистилището? – попита Бог…

Замълчах. Знаех, че е наясно с мислите ми – та той е всемогъщ. И разговорът води с мен от учтивост. Добре разбира какво мисля, познава ме, усеща настроенията ми…

- Е? Големият Иван…

Да, добър другар. Не бяхме много близки – той повече се веселеше с Ади. Малкият Иван ми беше симпатичен и не разбирах защо млад човек като него толкова е привлечен от едрия, смръщен, прегърбен алкохолик…

- Да, Иван… Малко странен ми е, но не съм се и питал що за човек е. Нито кой е бил…

- Бил е владетел на голяма страна. Силен, проницателен, смачкан от властта до подозрителен и жесток господар. Та веднъж дори в пристъп на гняв ударил с все сила наследника си по главата със скиптъра. Младежът не умрял. Живял още, обаче го покосила невярна болест. И веднага враговете на Иван го обвинили в убийството на сина му…

- Иван Грозни? – възкликнах – Но…

- Да?

- Някак си… Господи, знаеш – учил съм история. И не бях убеден в това убийство. Едно, че врагове на Иван Грозни са станали западноевропейците – той си позволил да води войни за разширяване на царството на запад. Навлизал в територии, които те смятали за свои… Второ – той е бил много религиозен. Много! Но не е записал името на сина си в Псалтира, където е вписвал тези, за чиято смърт се смятал виновен. И никъде не е записано да е поръчвал молитви за опрощение…

- Така, така…

- Още повече, че – поне според мен – цар Иван е бил несправедливо обвинен. От съвременниците си и от потомците. По политически причини. Някъде зърнах, че по негови присъди са убити няколко хиляди човека. А през управлението на съвременничката му Елизабет са осъдени на смърт в Англия няколко десетки хиляди…

- Учил си… И помниш… А младият Иван…

Усещах го. Логично беше. И напълно в духа на Чистилището…

- „Убитият“ от него син?

Бог кимна. Замислих се…

- А сега – ела да ти покажа още нещо – каза Той и пак околността се понесе край нас…