ПЪРВА ЧАСТ

1.

Телефонът иззвъня нейде след полунощ. Очаквах го – тук телефоните те събуждат най-вече, когато си се отпуснал, но, разбира се, пак ме изненада. Ръждясал, продран, тенекиено-повръщащ звук… Да ви кажа – дори телефонът, който нашите монтираха, когато бях в единадесети клас, имаше по-чист звук. Макар оттогава да са минали поне стотина години, помня онова раздиращо звучене и дори понякога си мечтая да го чуя него…

Е, носталгия малко… И част от множеството мечти тук…

Надигнах се, сръгвайки Юлина, която се беше разпростряла като разпъната меча кожа върху тясното легло. Което ложе също не беше направено за удобство на тукашните хора. Успокоих се, че има и по-отвратителни места за почивка от тукашните продънени пружини, със стърчащи краища, виещи при всяко неволно движение…

- Да! – изревах, без да ме е грижа дали някой в съседните стаи ще се събуди. Пък и нямаше смисъл – това беше третото позвъняване тая нощ, така че съседите вече го очакваха. И бързаха да задремят, тъй като до първите светлини в прозореца оставаше час и нещо, а не се знаеше колко пъти още ще ни събудят…

- Аз съм…

- Знам, че си ти! Но кажи кой… - изръмжах. Не разпознавах тоя размекнат глас, идващ като че от тинята на старо блато…

- Пламен… Пламен, бе…

Нямаше нужда да повтаря. Нито да добавя: „Приятелят…“

- Кажи, кажи… - нетърпеливо го прекъснах. Едно, че ми се спеше, второ, че там нямах абсолютно никакви възможности да му помогна с каквото и да било. И да намерех малко пари – колети там не приемаха, писма можеше да получава едно за черен ден, свиждания изобщо не се позволяваха…

- Днес ни четоха ново нареждане… Не мога повече, разбери… - изхълца той – Не мога! А днес казаха, че… Мога да дойда при вас за три дни. Ако някой ми подари тия дни от своите…

Три дни… Подарък… Какво говори?

- Обясни бавно…

- Да не прекъсне линията…

Възможно. Един от многото гадни трикове тук…

- Давай, давай…

- Значи, оказва се, че ти имаш пред себе си цяла вечност там – разбърза се той – И от тая вечност можеш да ми подариш три дни, които да преживея при вас. Отпуска…

Нямаше време за мислене. Пък и какво да му мисля? Нещата ми бяха толкова неясни, че не си струваше да се търси смисъла им…

- Три – три… Какво трябва да направя?

- Иди в Управлението…И, естествено, разговорът прекъсна. На най-интересното място, без да успеем да си изясним кое и що, без да имам време да помисля дори…

Юлина отвори очи с прекъсването на разговора. Тук имахме толкова малко време за сън, че се събуждахме и от възможността да дремнем в тишината. Не исках да й отнемам времето, затова набързо препредадох буквално разговорът…

- Пламен? – попритвори тя едното око – Да, помня… Бил ти е кум… Само дето ти не знаеш с коя и кога…

Ох, това женско мислене… Не й стига, че нея избрах тук, че вече десет … Или единадесет… Или деветдесет години… Важното е, че живеем заедно…

- Какви три дни? Как така ще вземат три дни от мен? От вечността?

Юлина също се замисли. Работата е  там, че ние сме тук за цяла вечност. Поне това се говореше на Земята, същото ни казаха и при пристигането. Вечност! Без начало, без край… А сега Пламен ми говори за три дни, които ще вземат от вечността ми. И аз какво ще правя три дни? Ще ми ги отнемат? Накрая на вечността, предполагам? Ще бъда изпратен при него? Като цена за дарението ми?

Три дни…

Ами… Като ще карам цяла вечност тук… Три дни… Дори там… Няма да са толкова много… А ми е приятел… Ще ги изтърпя. Заради него – я какъв глас има вече… Последното му обаждане беше преди два… Или три месеца… А може и преди няколко дни… Тук не само телефоните и леглата са разбрицани. Времето е хептен изкукуригало…

Погледнах Юлина:

- Хайде утре да говорим…

- Кога? – каза тя. И вярно – ставаме, хапваме, заминаваме на работа, виждаме се вечерта. За да заспим заедно…

- Ще видим… - легнах до нея. Тя се сви леко, после преметна крак върху мен. И да имаше намек – нямах сили и желание. Освен това някъде задрънча телефон – като конвулсии на железен петел в тенекиен съд…

2.

Чистилището е за такива като мен – без религиозни подвизи, но и без съществени грехове. Просто място за събиране на човешките отпадъци – склад на евентуални грешници. Или светци…

А в Ада събираха подобни на Пламен. Чийто най-голям грях беше епикурството. Не пиеше, не пушеше, но с жените… Много си падаше по тях. Поне на Земята. Просто ги обичаше – всичките. Но – за малко. Коя за час, коя за ден, коя за цяла година. Веднъж дори се ожени за една, роди им се дъщеря и… Пламен не издържа диетата…

Поради което го изпратиха в Ада. Да, намери ме – и при тях имаше телефони. По-лоши от нашите – объркваха номерата, прекъсваха неочаквано, свързваха няколко разговарящи наведнъж…

И, представете си – в тоя хаос на Чистилището успя да ме открие. Поговорихме си, след известно време пак…

Нали ви казах – тук и времето е объркано. Веднъж ми заговори за нещо, помолих го да обясни, учуди се, защото вече сме го обсъждали, а след това внезапно телефонът прекъсна, разнесе се нов звън и той започна разговора, който е бил проведен помежду ни доста време преди това. На третия път се уточнихме за какво именно говорим…

Чистилище…

Никога не съм имал време да го разгледам. Сутрин ставахме, хапвахме набързо – каквото Юлина успееше да приготви. И каквото печката й позволи да направи. Тая заран печката не гръмна, не загоря, не задимя, не се разпадна на части. И успяхме да натъпчем набързо в гърлата си нещо като палачинки. Казвам „нещо“, защото по закона за вселенската гадост, солта внезапно изчезна от съдинката и се наложи да поръсваме жълтите тънки кръгове с морска вода от крана, та да имат някакъв вкус…А защо тече така от чешмата, не питайте…

После тя се затича към спрелия за момент автобус, в който – о, какво чудо! – имаше празни места. С горчивина си помислих, че това е грешка – няма начин стотина метра след спирката автобусът да не спре, а вратите му да не могат да се отворят…

Аз тръгнах пеша. Местоработата ми беше наблизо, та от първия ден се чудех знак за каква беда ще е  това. Засега всичко беше подозрително наред…

Продавах вестници. Да, да – всякакви издания, дори имаше и „Адски вестник“. Както и „Свети вестител“. Но от Рая пресата пристигаше рядко, а виж страховитият адски медиен продукт – почти всеки ден…

Навремето, малко след пристигането ми, ме извикаха в Управлението. Висока – най-малко стоетажна, кафяво-жълта сграда, в която се събираше цялата бюрокрация на Чистилището.

- И какво сте работил доскоро? – запита ме служителката, облечена по нашенската чиновническа мода: дълга пола, блуза с басти, на главата шапка, а на ръцете избелели ръкавели…

Когато й казах, че съм бил учител, тя се позасмя, погледна в „Правеца“ насреща си /не знам какво виждаше, но наистина формата беше на „Правец“/ и каза класическото:

- След тая ви работа би трябвало да ви пратим в Ада, за да видите що е Рай…

Усмивката се стопи и тя бързо нареди:

- Има заповед за назначаването ви като продавач на павилион АВС – 4444…

Плахо сведох глава – още бях шашардисан от бързия преход, от неочакваното посрещане, от внезапното прозрение, че ще съм тук цяла ВЕЧНОСТ… Вечност!!!

- Ще продавате вестници и списания… Хубава работа… просто се учудвам, че за един учител са направили подобно назначение…

Та – ето ме оттогава…

И тая заран барачката, в която продавах вестници, беше разбита. Не, че имаше нещо за крадене в нея. Но… Традиция…

В началото виках полицията. Идваха. Две коли - туткави, бавни, тромави полицаи. Пред които ония от „Кийстоун“ изглеждаха Шерлок Холмсовци. После спрях да си губя времето. Но дойде шефът – Йози, и ми каза, че не бива да правя така. Трябва да се обаждам в полицията, да давам показания, да очаквам какво ще свършат дебилите в униформи. Традиция…

Както, например, е традиция цял ден пешеходците да се блъскат в колички, бутани от чистачи, и да се спъват в купищата боклуци по улиците. Две такива бяха спрели пред барачката. На тях се подпираха Хенри и Томас – стари приятели, които цял ден обикаляха района около градинката, а вечер се напиваха в кръчмето на ъгъла…

- Хайде, де… Закъсняваш… - укори ме Томас – Полицаите вече идваха, протокол писаха, даже и показанията ти записаха – аз им ги казах…

Благодарих им, бутнах вратата и погледнах пакета с вестници върху рафта. И този път не бяха го откраднали. Та щеше да се наложи цял ден да продавам стока, която никой не иска. Накрая на деня пък ще трябва да ходя чак до дирекцията, за да внеса парите от цялата продажба. Пак традиция – хората не искаха лъжите, но бяха задължени да ги купуват. И – купуваха…

Голямото Всевиждащо око всичко забелязваше. А никому не се щеше да бъде наказан някак си заради неизпълнение на правилата. Не се знаеше как, но – възмездието идва винаги. Кога човек ще си счупи ръка или крак, кога ще си прехапе езика, кога ще бъде принуден да легне в местната болница… Възмездието винаги идва…

- Томас, - казах, но и тримата разбирахме, че говоря и на Хенри – Застани малко напред… Така, така… Хенри, а ти от другата му страна…

Минувачите влизаха с наведени глави в капана -  завиваха покрай Хенри, свиваха надясно до Томас, вземаха вестник, оставяха парите. А после идваше най-гадното – да приемат редовната доза вестникарски локуми. Задължителна. Както и другата доза – в кръчмето. Но за нея имаше друг час – привечер…

Да, във вестниците беше пълно с лъжи и измислици. Но – трябваше да се четат. Което аз – нямаше смисъл да се кая, все някой ден ще ме засекат и ще ме накажат – твърде често не правех. Или, ако четях – не поглъщах текста, а си позволявах коментари. Най-често отровно-саркастични…

- Хенри, - казах, докато по обяд пийвахме кафето – какво ще кажете, ако започна да издавам вестник?

Томас и Хенри ме погледнаха изумени. Това си беше истинска ерес – вестници издаваше някой, но нито знаехме кой е, нито смеехме да попитаме. Щом, обаче, системата го подкрепя и задължава да четем НЕГОВИТЕ вестници, значи изобщо няма смисъл да мисля за конкуренция…

- Бе, ти… - каза Томас – Не беше много горещо днес. Отде тая идея?

- Не може, не бива хората да са информирани само от един… И то каква „информация“…

Хенри ме погледна:

- Аз се научих да ги чета. Пързалям поглед, мисля си нещо, стремя се да не закача не изречение, а буква даже…

- Именно! За това ли са вестниците? Те трябва да се четат, да дават стимул за мислене…

Томас тихо каза:

- Не забравяй Окото! И помисли – толкова време се учихме да не четем, ти искаш пак хората да го правят? Да им създадеш проблеми? Да се замислят? За Чистилището, за реда тук, за системата, за нас даже…

Въздъхнах. Прави бяха. И защо исках да си докарам беля? Не е ли по-лесно – значи по-полезно – да живееш според правилата. Каквито и да са. Но те уреждат кое как трябва да бъде. А нови правила… Докато ги разбере човек, докато запомни, докато свикне… Сега всичко е ясно – работа, развлечение, сън. Накъсани, отрупани с малко или много неприятности. Но – сигурен ред, никаква опасност от потресаващи реалността идеи…

Важното е ти да си добре. Или – поне да си свикнал.