Jun 3, 2014, 11:14 AM  

Човекът под моста 

  Prose » Narratives
560 0 1
11 мин reading

Колко време мина? Седмица или повече? Той е все още тук. Но как стигна дъното на социалната пирамида? Защо? Какво направи? Колко още ще седи на мръсните стълби? Беше му писнало да мисли за всичко това…

  

Сиви облаци, от край до край, изпълваха ниското небе. Лек вятър носеше към земята ситни капки дъжд. Човекът се усмихна. Той обичаше дъжда. Тънка струя потече между бръчките на деформираното от годините чело. Нека! Хлад нахлу полека в главата. Дъждът заглушаваше бученето на шумния булевард. Най-после! Досадните мисли, тези ужасни, бръмчащи рояци мухи, изчезнаха някъде на завет. Светлините от колите се мрежаха през финия воден филтър, рисувайки петниста картина.

  Човекът започна да си тананика някаква мелодия. Потропваше небрежно с крак в малка, плитка локва. Студени тръпки преминаваха през тялото му. Те го зареждаха. Извади смачкана цигара, запали я и запуши бавно. Погледът му дълго се задържа на петно хронична мръсотия на отсрещната колона. Какво интересно петно! Всеки път му изглеждаше различно. Засмя се вътрешно и продължи да го гледа. Сякаш времето беше спряло. Няколко нови образа на животни, обърнати с глава надолу, изплуваха в съзнанието му. Пак си губи времето!

  За днес толкова! Едри капки вода забиха по боклуджийската кофа зад него. Започна да вали силно. Човекът се сепна. Трябва да се скрие преди да е направил на мокри парцали единствените си дрехи. Премести се няколко крачки в страни и седна на сухо под надвисналия бетон. Големият сив мост отново стана негов заслон…

  Човекът се навъси. Поройният дъжд вдигаше мъгла от пепеляк, която го задушаваше. Постоянно бързащите коли разнасяха прах и вредни зловония право в носа му. Звук от стържеща ламарина го бодеше в слепите очи. Тежеше му, всичко му тежеше. Мислите под моста го смазваха. Главата му всеки момент щеше да стане на палачинка.  Защо е още тук ?

     -    Глупак! Това заслужаваш!  Живей, както си искаш! Много хубаво! Ето ти  живот  –  одеяло от вестник и дом от кашон, ХаХахаХаха.  

     -    Мостът на 4-ти километър!   ХА - великолепен  покрив за теб, отрепко недна! Отива ти много. Честолюбив неврастеник с акъл на задръстено хлапе, Ц.

  Човекът плю звучно и се прокле за Н-ти път. Вътрешният му глас не спря до тук, още жлъч кипеше  и търсеше път на вън. Но беше сам, трябваше да се задоволи със себе си.

    -   Хахаха, смешник, знаеш много добре, тук си по своя воля, нали?  Не правиш компромиси, нищо не правиш, не мислиш, не мислиш… какво говориш, какво правиш, какво си мислят другите. Как въобще такъв кретен е оцелял толкова дълго!? Нищо ли не научи през годините?   

      Човекът извади втора смачкана цигара, запали я и всмука с наслада упоителната миризма. 

    -   Хахахахах, нищо умно от живота тъй и не прихвана, дааа… тарамтатамтам. Пели са явно за теб. Обноските ти са кът, но голямата ти уста винаги много знае, същински пеликан,  но с мозък на  склерозирала патка! Хаха, чудо на природата!

   Посоката на вятъра отново се промени, вдигна се миниатюрно торнадо и завъртя купчина боклук. Мъртви листа шумоляха безредно из въздуха. Силен повей от улична мръсотия, връхлетя неподготвения човек. Малката страст, независимото, дребно удоволствие секна изневиделица. Последната цигара бе принесена в жертва от природните стихии… Хекатомба за Картонения Бог! Човекът затвори очи, не искаше да вижда нищо, лицето му се наля с кръв. Идеше му да извика... 

 Но срещу кого? Срещу какво? Имаше ли враг?...

Блесна светкавица и светът се разтресе - Човекът кресна свирепо, дръзко, цял озъбен и треперещ, като див звяр ревящ със стръвна злоба. Последва тишина… 5, 10 секунди - нито звук. Не можеше да чуе нищо, нито гръм, нито себе си. Олекна му. Мисълта, черна и подтискаща, нахлу обратно в главата му...

      -   Пак виеш срещу тоя, дето духа… ама си един… дърт глупак! Нелепа карикатура! Когато ножът опре до кокала, се скатаваш като улично куче, не се бориш дори за собственото си жалко същество, но виж, едната буря ще я тръшнеш цялата, само да ти падне…

Човекът скръцна със зъби…

     -  Да, ама не! Не можеш! Нищо не можеш! Ти си несретник! Имаш  амбицията  на червей – да си риеш в калта...  Докато някоя кокошка не ти строши меката тиква. Помияр! Мурджо!...

   Не го свърташе на едно място. Човекът въздъхна и се вгледа със замрежен поглед напред. Нещо вътре в него се промени, смехът надделя! Никога не успяваше да контролира странния си ум. Започна да се тресе с налудничава усмивка, изкривена високо към ушите.   

     -  Хахаха, яяя колко картон си имам тук. Защо не взема да си спретна една рицарска броня? Ще бъда смел барон през кръста със кашон! Герой за снимка! Ще сломя всички циклони и урагани, само да не ми подгизне бронята! Ще мушкам по оня дето духа със сеещото ужас средновековно оръжие  –  пластмасова  вилица!…

       -    Офф, само глупости мисля…

  

  На Човека не му бяха чужди подобни разсъждения и критични монолози. Сам си досаждаше и го знаеше. Кому бе нужно да хока себе си или пък другите? Има ли смисъл? Няма! Притрябвал му е, все едно…

 

  А къде е Жоро сега?  Защо го няма да си побъбрят? Защо не поизмъчва някой друг с хапливия си мозък?

  Човекът не беше сам! Общественото животно винаги има нужда от поне един приятел.

   С Жоро се бяха срещнали още първия ден, когато Човекът търсеше нов подслон. Някаква  иронична мисъл го бе накарала да заговори и последва тази странна особа. Не съумя да издири достойно местообитание според общоприетите стандарти и се пренесе при новия си другар. Животът ги сплотяваше, бяха братя по съдба и по неволя, гмуркаха се заедно в тинята - там под моста. Жоро беше саможив и своенравен. Очите му винаги блестяха леко лукаво, изпълнени с насмешка или наслада. Веселяк, с буен нрав, емоционален и изразителен, той не можеше да остане никога без публика. Обикаляше често околните квартали, имаше нюх за нещата, търсеше храна и милостиня от околните. И нерядко постигаше целта си. Въпреки едрото си тяло и плашещия, немарлив вид, все се намираха благи хора, които да съжалят  клетника. Знаеше как да изиграе ролята си, да предизвика съчувствие,  да изкара доброто на повърхността у трудните по нрав човеци. Е, случвало се бе да му се заканват с юмрук порядъчни граждани или пък деца да го замерят с камъни, но това са нещата от живота. Хората могат да бъдат ненужно зли. Всеки се бори с всеки. Не бе злопаметен или отмъстителен. Продължаваше напред без да мисли сериозно за миналото. Разбираше, че не може да се хареса на всички, разчиташе на инстинктивната си, много вярна преценка за хората, за техните страхове, за скритите им мисли и вътрешен мир. Понякога му се струваше, че ги познава по-добре от самите тях, а всъщност ги беше срещал само няколко пъти. Нямаше нужда от повече. Чувстваше, че са разтворени книги пред проницателния му  и бързо попиващ ум.

   Жоро бе за Човекът не само съквартирант, но и  пленителен събеседник. Той бе усвоил умението да изслушва. Беше търпелив, не спореше излишно и Човекът уважаваше тези му достойнства. Той тайно се надяваше да придобие поне част от  невъзмутимото спокойствие  и стоицизъм  на своя побратим.

 

    -    Лесно му е на него! Скитник! Мърмореше Човекът, който не издържаше да седи сам с натежалата си  глава.  

    -    Защо го няма още? Огладнявам, ако не дойде скоро, ще изям цялата храна сам.                                           

  

   Времето минаваше, колите се виеха  протяжно в отсрещното платно, дъждът беше спрял. Асфалтът сияеше. Отразената светлина немирно играеше по фасадите на панелните блокове. Слънцето блестеше топло в очите на човека. От някъде се чуха бързи стъпки. Човекът се ослуша. Някой всеки момент щеше да изскочи зад гърба му. Дали не е Жоро? Издължен силует се показа  бавно зад ъгъла. Това беше той. Мудната, едра  и възкосмата фугура не можеше да бъде сбъркана. Поздравиха се с поглед. Жоро се намести бавно и тромаво върху един сгънат картон. Не обелиха дума, вероятно чакаха другият да заговори пръв. Две умни и игриви очички гледаха Човека въпросително. Той разбра, можеха да минат и без слово. Обърна се назад, порови бързо из един кашон, знаеше какво търси - извади половинка хляб, палка салам и отворен буркан майонеза. Раздели ги по равно в отделни паници. Жоро се усмихна заговорнически. Надвесиха се над чиниите. Жоро ядеше лакомо и шумно, сякаш беше сам. Човекът искаше да говори, не можеше да издържа повече.

     -    Ей, къде се губиш цял ден? Откога, мислиш, че те чакам? Няма с кого да си кажа две приказки, ще изтрещя заради тебе.     

Жоро го погледна изпод вежди. Не каза нищо. Наведе се пак над нечистата чиния и продължи да се храни двойно по шумно от преди. 

     -      Тц, защо ли си губя времето с теб? Все едно гледам индиански тотем. Понякога се чудя дали наистина ме разбираш или седиш с мен по навик?

 

   Внезапно изскърцаха гуми. Сив, зацапан микробус спря на около дванадесет метра от изненаданите другари. И двамата сбърчиха вежди, не обичаха да ги прекъсват, когато се хранят. От возилото слезнаха двама мъже и се запътиха към ядящите. Добре сложени, с яки ръце и разширени стомаси, мъжете излъчваха цялата сериозност, присъща на ниското чело, дебелия врат и ненужно големия корем. Бяха облечени еднакво, с безвкусни блузи и черни панталони. Жоро забелязваше всичко. Извърна косматия си врат и се втренчи остро,  право в очите им. Те също го наблюдаваха. Зъбите му изскърцаха ядно, челюстта му се изду. Мъжете се спряха, прошепнаха си нещо. Колебаеха се. Нещо ги смути. Погледнаха се, кимнаха си с глава да им дойде кураж и продължиха напред. Походката им стана по-твърда, леко наперена и надута с повдигнати рамене и широко, неестествено разперени ръце.

     Човекът усещаше, че  предстои беда. Какви са тези бабаити и какво ще искат от него? Защо са тук? Погледна ги отново. Студени тръпки полазиха по врата му. Вече беше късно! Много късно! Големият надпис върху стария микробус,  разкриваше надвисналата опасност. Пот изби по гърба му само за няколко секунди,  устните се свиха с  нервен трепет. Трябваше да забележи още когато спряха ! 

    –  Вечно заспало дърво, дърт кърт! Каква я надроби?

  Широкоплещестите момчета вече стояха над тях. Жоро седеше на тръни. Гледаше съсредоточено в земята, тялото му бе застинало в очакване. Бе изпънал якия си гръб, готов да скочи и да се разправи с пришълците, ако стане нужда. Уверен в собствените си  възможности, той нямаше да се даде лесно. Само да го предизвикат!

 Човекът изглеждаше по-уплашен от приятеля си, нямаше и капка кръв останала в лицето. Широко отворените му очи скачаха безспирно от предмет на предмет.

Канарите от месо заговориха първи. Наведоха вратове  към човека.

      -     Ъъ,  извинете,  господине, този на вас какъв ви се пада?

Човекът трепереше от страх и яд, опитваше се да остане хладнокръвен, но не можеше. Едва чуто произнесе:

       -   Тт-това е Жоро.

Новодошлите се спогледаха дяволито. Не можеха да сдържат смеха си.

       -    Може и Вартоломей да е или Онуфрий, каза единият, а другият добави:

       -    Ама колегите са пропуснали да го кастрират!!!

  

  Тишина. Един миг, едно движение неуловимо за окото! Пластмасовата вилица се строши със страшна сила в мускулестото бедро. Гигантът от „Екоравновесие” отстъпи бързо крачка назад. Жоро се изстреля като куршум и с един скок събори грамадния враг.

  Грозен рев раздра гърлото на Човекът! - ЖОРОО, МАРШ!  И с все сила груби, жилести ръце се вкопчиха в шията на злочестия  бабаит.

Но Жоро нямаше подобно намерение. Спусна се със светкавична скорост и с бясно настървение заръфа оголения глезен на злощастната си жертва.   -  Арргррр.  

   Огромният мъж претръпна от болка. Гняв изпълваше цялото му тяло. Нямаше да отстъпи! И по-едри - и по-злобни кучета беше залавял.

Тежък ритник, като удар от стоманено гюле, изпрати Жоро на съседния тротоар. Още по-тежки псувни и юмруци се сипеха над падналия му другар. Носът на Човека шуртеше като река. Мутроподобен индивид смазваше ребрата му с чудовищни шутове.

 Но човекът е упорит. Със зверски хъс и воля, твърд като греда, той продължи да става и пада, отново и отново, пред обединената мощ на озлобените гавази. Животинска страст вземаше връх над човека.Черна ярост дереше душата му. Заби нокти в живо месо! Изтръгна се кошмарен вик, чужд на всичко човешко!  

 

   Сега Жоро наблюдаваше цялата картина, безнадеждната ситуация и жалкия човек. Бяха го забравили. Да нападне ли пак? Да си плюе ли на петите? Да бъде ли мъж тук и сега или да запази мъжествеността си за остатъка от своето съществуване? Какви ли мисли минаваха през главата му? Ако беше човек, сигурно щеше да иска да постъпи човешки. Но Жоро бе куче! Здравата животинска природа и хилядолетният вълчи инстинкт го бяха пазили през годините – мисълта на земята ръководеше цялото му същество. Оцеляването е приоритет. Той харесваше Човека, но Човекът беше глупав. Бий се, ако можеш да победиш, инак отстъпи и бягай! Защо двамата да не се измъкнат заедно? Нима Човекът си въобразява, че може да победи двете грамадни планини? - Тичай! Ето сега! Здравеняците пръхтят, объркани и уморени - няма да могат да те догонят!…

   Жоро чакаше, бе извил врат на една страна и гледаше любопитно. Неравната схватка продължаваше с неописуемо ожесточение! Човекът нямаше да дойде. Очите му разширени до пръсване, блестяха фанатично. Пламъците на лудостта, грозно и тържествено, играеха в зениците на събуден звяр. Кърваво червен парцал нахвърлящ се срещу два бика.

 

   Жоро присви опашка, обърна гръб и побягна. След минута беше много далеч. Спря се за миг, наостри уши и погледна небето. Сивота и мраз. Някакъв смътен спомен изплува в слабото съзнание.

© Александър Митков All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??