Всичко започна с появата на онзи пеещ ангел. Една нощ го забеляза в рамката на прозореца от тъмната страна на луната, после се чу звън от бутилки; някой мина през тишината на стаята и една сянка застана над леглото. Отначало помисли, че това е тя, а после се сети, че сънува, защото внезапно си спомни, че същият този ангел вървеше след процесията и нея отдавна я няма или никога не я е имало, което е  все едно.
Нейното отсъствие се отрази най-напред на цветята, които започнаха да вехнат, въпреки, че той се грижеше за тях, но после установи, че усилията му са напразни; те продължаваха да жълтеят, докато умряха едно по едно и накрая ги изхвърли заедно със саксиите. Те умряха тихо за разлика от кучето, което плачеше на сън; понякога чуваше воплите му в коридора  между паузите след всяка тишина и това беше една неистова тъга, понеже завръщането беше невъзможно. Отначало то клечеше пред външната врата и я чакаше всяка нощ; когато навън тропнеше асансьорът, скачаше по вратата и драскаше, но бързо се връщаше обратно, защото това не бяха нейните стъпки; нейните стъпки отекваха по особен начин, също шумът от роклята беше друг, също и парфюмът; не - не беше тя; то добре разбираше това и лягаше в ъгъла, скимтейки тихичко  с една ненаситна, съвсем кучешка печал. Едновременно със смъртта на кучето в кухнята се появиха пълчища от хлебарки и нощно време пълзяха безшумно по стените,  отначало само в кухнята, а после навсякъде. Останалата фауна се състоеше от един паяк, който си беше изтъкал паяжината горе в ъгъла  и от тази позиция го наблюдаваше съчувствено с едно търпение обърнато към вечността. Излегнат на дивана, той често разговаряше  с паяка и от тоя диалог постепенно му се изясняваше, че никога не я е имало, въпреки стъпките в коридора, шумът от роклята и парфюма. Нейното отдалечаване се губеше в бездните  на един угасващ спомен; някъде захлопваха врати от стълбища и  асансьори, един метеор се блъсна в прозореца и кучето хленчеше в мрака. Интериорът  се обогати с нова картина, която  купи от уличен художник; стори му се, че човекът е гладен или може би жаден - някакъв сюрреалистичен пейзаж с отдалечаващи се обелиски, площад с плачеща нимфа  и надвиснал хоризонт с безкрайно удължени сенки; закачи я на отсрещната стена между паяка и гардероба, но скоро след това, откривайки, че картината плаче, видя некролога на художника под едно обърнато небе в стария град, някакъв продран блус на Армстронг, шумът на листопада по тротоарите и стъпките на липсващите  Магдалени.
Процесът беше съпроводен с пристъпи на меланхолия, сякаш нещо го задушаваше в една безпричинна клаустрофобия и невъзможност да си намери място. Събирайки остатъците от разум, се опитваше да отгатне причините и да ги преодолее, но в повечето случаи такива нямаше , ако не се счита странното опустошение, което цареше в мислите му; някой там беше изхвърлил всички спомени, в паметта зееха дупки   и едно  студено слънце вътре в него хвърляше далечни сенки в бездните от тъга.
Отначало се опитваше да поддържа ред в къщи; чистеше и поливаше цветята, но когато умря и последната орхидея след един диалог с паяка осъзна, че това е безсмислено; всичко бе осъдено да умре, с изключение на хлебарките, които се множаха.
Обикновено приготвяше лекциите си вечер; чакаше я да заспи и се залавяше за работа, но откакто това се случи нещо в него блокира и все повече затъваше в непреодолими стереотипи; осъзнаваше ясно, че версията, която предлага, е вече предложена и нищо ново не може да се случи. Сутрин преди лекцията се отбиваше в барчето на кафе и прочиташе вестника; това беше едно ежедневие, което продължи още много, но често откриваше, че е забравил да се избръсне, че ризата му не е огладена, а вратовръзката стои накриво. Много често студентите задаваха въпроси, касаещи темата, а той отговаряше вяло, дори с известна досада, че някой се опитва да го безпокои и пълното съзнание, че това вече не го интересува. Съзнанието, че това  не го интересува, ставаше все по-конкретно, задълбочаваше се и вече трудно намираше опорни точки, защото,, замисляйки се за момент, откриваше неизменно, че не само това, но нищо не го интересува.
По време на изпитната сесия често му се случваше да не може да изслуша говорещия по темата защото вниманието му се разпиляваше неудържимо във всички посоки, безкрайно далеч от проблема и  безкрайно близък с връхлетелия спомен. Понякога се виждаше заедно с нея сред безлюдни плажове или детелинови ливади, където газеха боси по тревата между цветовете и жужащите насекоми и тогава времето спираше; това бяха едни светли празници и толкова далечни - все едно никога не ги е имало, после внезапно откриваше, че се усмихва на нещо, нямащо допирни точки с разискваната тема и дори нямаше представа какво е говорил изпитваният студент, поради което го караше да повтаря и накрая го освобождаваше, много често споразумявайки се за оценката. Другото, което на моменти установяваше беше, че около него се оформят празни пространства; докато преди млади жени и момичета живо се интересуваха от неговата личност, дори понякога недвусмислено го показваха, сега това внимание бе изчезнало и заменено с някакво натрапчиво съчувствие. Докато преди имаше достатъчно приятели, които участваха в множество дискусии и разпивки заедно с него, сега, неясно защо, започнаха да се отдръпват и винаги намираха начин да са много заети. Няколко влюбени студентки, които често го преследваха по коридорите на университета,  установиха, че вече не са влюбени и дори се чудеха как е било възможно.
Вглеждайки се сутрин в огледалото, когато възнамеряваше да се избръсне, недоумявайки констатираше, че това не е той. Отсреща с налудничав поглед го наблюдаваше безизразно някакъв странен тип, който малко приличаше на него или никак не приличаше. Все по-често на неговата маса започваше да присъства и бутилката. Нямаше представа кога се случи това, но после намери обяснение, че беше неизбежно и всъщност  тя компенсира нейната липса. Тази компенсация стана все по-належаща особено в безкрайните зимни нощи, когато виелицата стенеше в комина и долиташе звън от камбани в коледната вечер, а там го чака едно премръзнало легло и една премръзнала тишина. Понякога се налагаше да сваля картината от стената и да я заключва в шкафа, защото често сънуваше, че в полунощ тъгуващата нимфа излиза от рамката  и се разхожда из стаята; виждаше сянката й, която се плъзва по стената и замислено го наблюдава; впоследствие установяваше, че това е самата тя - лицето, очите, ирисите - но когато протягаше ръце, за да я прегърне, тя се отдръпваше със смях и събуждайки се вцепенен, дочуваше ехото от този смях, долитащо от неонови галактики, а хлебарките се разбягваха по ъглите.
Често разговаряше с нея на сън- това бяха едни бели сънища и обикновено се страхуваше от събуждането, защото с всяко събуждане откриваше следи от нейното отсъствие - все повече и все по-конкретни - и тези констатации от безпомощност се трупаха и виеха в мрака. Бутилката до голяма степен  потискаше  сънищата и изпълваше нощите му с безвремия.  Балансирайки неумело на ръба между алкохола и безумието, той не успяваше да ги разграничи напълно. Понякога му се струваше, че разликата не е съществена или я няма съвсем. Постепенно образът и избледняваше - трудно си спомняше овала на лицето; оставаше само усмивката, която беше изскочила от албума и мълчеше, притихнала в отраженията на прозореца, в отломките на гаснещ метеор - една неподвижна мисъл и една тайна - притихнала в ъгълчетата на устните.  Този албум беше единственият свидетел на нейните тайни. Фотографиите разказваха за множество събития от нейния живот, в повечето случаи осеян с тържества. Виждаше я по плажовете сама и с приятели, виждаше я по паважите и кейовете, виждаше я танцуваща, виждаше я между цветята и между звездите в безброй пози и усмивки, които нощем надничаха в сънищата му и го караха да се събужда с вик. Случваше се да я има в леглото си, случваше се да я люби и тогава скачаше в полунощ - обезумял и плувнал пот - след внезапно просветление, за да установи че леглото е празно, че нощта е празна, а горе в ъгъла стои неподвижно и странно уголемено едно око на паяк.
Тя беше навлязла в живота му неусетно. Дори не си спомняше подробностите. Отначало имаше разходки в парка след поредната лекция, обсъждане на спорни теми, нощи с кафе, нощи с вино, няколко посещения на концерти, няколко съвместни празника, последвани от съвместно посещение в леглото. Не си спомняше да е имало ухажвания или обяснения; всичко стана случайно и без усложнения. Тогава се досети, че  се е получило така,  точно защото  не е било предварително планирано. Не очакваше, че е възможно да я притежава, но не поради липса на желание, а поради комплекси или може би поради морални задръжки; все му се струваше, че е прекалено далечна или може би прекалено млада и шансове не съществуват. После установи, че от нейна страна настроенията са били същите или подобни.
По-точно тя се появи в живота му след някакво разочарование, което впоследствие се оказа, че е било по-скоро освобождение от една натрапчива опека на границата между привличане и ненавист. Откри я разплакана в аудиторията  час след лекцията и се зае с ролята на утешител, което се оказа решаващо. Началото с нищо не предвещаваше  развитието, а още по малко последствията. Дори се оказа, че  миналата сесия я бе върнал на един изпит - ситуация, която се случваше често и от която нямаше никакви спомени. Скоро след това тя дойде с цветята и с кучето и си отиде без тях. То не участваше в процесията, защото го вързаха на терасата, за да не пречи.
Дълго време след смъртта на кучето той чуваше нощем неговия плач, особено зиме сред пристъпа на виелицата и писъка на самотата. Нейното заминаване съвпадна със заминаването на лястовиците и една сутрин той установи, че гнездото над прозореца е празно. Установи освен това, че жилището е също празно и из стаите се разхождат призраци от натрупани мълчания. След инвентаризацията на вещите уточни, че в гардероба от нейните неща са останали няколко комплекта джинси, бельо, една червена, една зелена рокля и една жълта шапка, която никога не бе използвана. Особено му се понрави жълтата шапка и в пристъп на  нарастваща тъга си помисли как ли би изглеждал с нея. Наложи я и застана пред огледалото. Отказа се да  прибавя гримове, защото в същия момент се засрами от собствената си фантазия. Но и без гримове отсреща го наблюдаваше една повехнала гротеска на един неосъществен клоун и веднага си помисли дали не беше си сбъркал професията; в същия миг прескочи нелепата идея, че клоуните са най-смешни когато плачат "a weeping clown"- почти сигурно е така. Самият той изглеждаше невероятно нелепо, дори тъгата беше смешна подобно тъгата на лудите, защото му се стори, че без друго е започнал да полудява.
Върна шапката на мястото и  вниманието бе насочено към бельото, защото в същия момент го осени откритието, че това не може да бъде бельо на жена, а почти детско; толкова миниатюрни му изглеждаха тези неща - мрежички и бикини - и се чудеше как преди не му е направило впечатление, но в момента, когато отчаянието се сгъсти в  неистова клаустрофобия и една костелива ръка го стисна за гърлото, малко преди прегладнелия вой на кучето вътре в него, с покруса откри, че е получил ерекция.
Подготвяйки лекциите си за следващия ден, неизменно намираше в паметта на компютъра следи от нейното присъствие. Дори след заминаването те не само не намаляваха, а сякаш се множаха. Откриваше ги в многобройни бележки, отзиви в литературни сайтове, стихове и проза, снимки, рисунки, комикси. Филмчета и анимации. Безкрайни празници и пеещи галактики.
Тя присъстваше навсякъде и при всяко пътуване из нета я откриваше на невероятни места; в монитора изплуваха танцуващи ириси от нейните усмивки. По късно установи, че сам е станал причина за тази популярност, защото неусетно бе измислил легенда и създал програма, която генерираше копия с информация, касаеща нейната личност и ги разпространяваше в множество посоки по хиляди сайтове и адреси на световната мрежа. Така след своето заминаване, тя бе придобила  неимоверна популярност. Появиха се безброй покани, адресирани до нея от най-различни модни централи, художествени ателиета, фото ателиета, дори агенции на филмовата индустрия и централи на шоубизнеса. Защото според заинтересуваните тя била невероятно красива.  Оказа се, че от този момент тя не му принадлежи, нито принадлежи на себе си, защото, от гледна точка на медиите, е придобила обществено значение и се е превърнала в публична личност. Имаше предложения за филмови продукции с нейно участие, дори сценарии - направени специално за нея. Канеха я на приеми и дипломатически срещи. Съществуваха и пикантни подробности в жълтата преса, създадени с невероятен талант и въображение на авторите.
Цялата тази лавина от покани и бизнес предложения попадаха на неговия адрес в нета, защото той  неусетно бе създал легендата  и публичния образ. Поради което  я търсеха при него - журналисти, фоторепортери, агенти от шоубизнеса, дори политици. Отначало тяхната арогантност го дразнеше; все му се струваше, че целта е да я отнемат, въпреки че вече я няма; бореше се с една абсурдна ревност и ги отпращаше с неприязън.
- Не мога да ви кажа къде е. Нямам представа.
- Но нали това е съпругата ви, как нямате представа?
- Не зная, нищо не зная. Вървете си!
- Искате да кажете, че ви е напуснала?
- Това не ви засяга. Вървете си!
Гласът му звучеше умолително и някак безпомощно.
- Но тя е много по-млада от вас и има блестящо бъдеще. Защо е било нужно да я обсебвате?
- Вървете си, моля ви вървете си!
Той почти ги избутваше навън и заключваше вратата. След малко пак се звъни и идват други. Тази история се повтаряше ежедневно. Той все по-здраво залостваше вратата  и все повече се вслушваше в себе си. Понякога му се струваше, че чува гласа й, когато тя пее вътре в него или  когато плаче.
Наистина нямаше обяснение тази ревност. Тя не се появи нито преди, нито веднага след погребението, а много по-късно и паралелно с нарастващата и популярност. Криеше се, криеше и нея; не желаеше да обяснява, че вече е погребана, за да не го изненадат на самия гроб, когато също ще го накарат да обяснява кога, къде, как  и по каква причина се е случило.
Всъщност, тя си отиде завинаги и това стана заедно с появата на детето, което сега е там - в някакъв майчин дом при чужди хора. Той скри причината от всички и от себе си. Бе скрил също, че още тогава, когато се появи в живота му, тя носеше  вече в утробата си това дете и когато, хлипайки, се опита да му обясни тази подробност, той каза само две думи, които изразяваха много. Или нищо.
- Мълчи!  Зная...
И тя замълча, но често след това го наблюдаваше скрито с някаква кучешка виновност  и се опитваше да отгатне истинското му настроение. Но той трудно издаваше настроенията си. Беше затворен човек и винаги обърнат към себе си. Появата на любима жена го радваше безкрайно, но не можеше да го показва  и си мислеше, че то е поради заетост и поради наличие на по-сериозни неща. Или го показваше съвсем бегло - с почти пълна липса на емоции. Обичаше я болезнено, но тази обич нямаше външна изява.
Сватбата беше съвсем скромна, в ограничен кръг от близки, а погребението - също така скромно. Бяха му дали някакви успокоителни и почти не помнеше подробностите. Не знаеше също кой от близките е бил там, кой беше попът; нищо не помнеше; в паметта му се оформяше бяло поле. Беше като вцепенен и изпълняваше механично всичко, каквото му кажат. Спомни си само съвсем ясно, че когато тя беше в ковчега сред спомените и цветята - точно по време на опелото - една муха кацна на лицето й, разходи се по лявата буза, зави покрай бенката и се отправи към устните. Тогава той - внезапно разтревожен - извика високо, така, че всички в залата  чуха:
- Мухата! Махнете мухата!
Отначало често ходеше на гроба и носеше цветя, а после - все по-рядко. Никога не го видяха да плаче. Постепенно в съзнанието му се оформяше идеята, че тя вече не е там, а вероятно някъде тук - може би скрита - и усещаше присъствието й вътре в себе си, дори често разговаряше с нея, дори се смееше сам ; тя непрекъснато се разхождаше в мислите му, тичаше през сънищата  или се усмихваше от монитора, а гробът запустяваше. Там бе останала само една излиняла фотография.
С нарастването на нейната популярност, все по ревниво пазеше тайната, защото се опасяваше, че някой може да обсеби тази тайна, както и легендата за нея. А той не желаеше това да се случва; искаше да я запази за себе си и не я даваше нито за фотомодел, нито за филмова звезда.
Освен това напоследък започна все по-усърдно да се подготвя за едно важно събитие. То се случи неусетно, но скоро го обсеби напълно. Нощем чуваше в съня си, че някой тича през стаите, разнасяха се детски смехове и веселият лай на кучето в коридора. Нещо предстоеше да се случи и постепенно му се изясни какво е то. Налагаше се да посрещне скъпа гостенка.
Един ден - беше събота по Задушница - успя да се измъкне от атакуващите го репортери и отиде на гробищата. Почисти гроба, поля цветята и си поприказва с нея. Диалогът беше кратък и веднага разбра какво иска. Всъщност, тя изобщо не беше мъртва и не е била никога... Жива беше и го чакаше. Видя я още веднъж, тичаща през времето в обратна посока по поляните на своята младост - отначало същата, каквато я помнеше, а после все по-малка и все по-миниатюрна; опасяваше се, че ще се превърне в някаква невероятна  Палечка и ще изчезне съвсем. Опита се да я хване, после се сети, че е на друго място и се разбърза. Прегърна камъка с фотографията сбогува се и хукна веднага в онази посока, където знаеше, че ще я срещне непременно.
Хвана такси и половин час по-късно беше пред  на сградата на онзи майчин дом, защото вече знаеше, че е очакван. В двора тичаха множество дечурлига и хукваха с викове към вратата веднага, щом някой се появи край оградата.
Още като прекрачи в двора и я видя. Самата Палечка.
Едно дребно мъниче веднага се лепна за него и го задърпа за панталона.
- Ти моят татко ли си?
Не беше нужно да разпитва и да прави проучване. Веднага я позна. Същото лице, същите очи, същата тя, само че съвсем миниатюрна - детето от сънищата му. Неговото и нейното. Едно малко ангелче. Нямаше съмнение, че е то.
- Ти моят татко ли си?
Той не знаеше как да отговори, но мълчаливо го грабна и го понесе, а то се сгуши и притихна.
Веднага притичаха служителки от персонала и го наобиколиха.
- Господине, какво правите?
- Дойдох да си взема детето...
- Но така не може!...
- Може, разбира се...
В същия момент мъничето изви главичка  и изписка с тържествуваща сериозност:
- Видяхте ли? Аз ви казах, че днес моят татко ще дойде...

Р

                 .