Йоанна седи на перваза. Натрупаните около й възглавници неистово се борят с изкуствената си природа в опит да й създадат уют. Една дори се старае да наподоби късче от горска ливада, но така модерната й геометрична щампа безмилостно я затваря зад решетка, забранявайки й безусловно дързостта да бъде несъвършена. Мекотата на постелята й кара всяка клетка от тялото й да се сбърчи в отвращение. Ледената ласка на синтетиката пронизва частиците живот в кожата й с ледени кинжали. Диханието на града отпива с всяка глътка въздух последните органични сокове във вените й и ги превръща в Кока Кола.
Йоанна е пластмасова чашка. Когато обществото я допие, ще я смачка и захвърли в произволна посока.
От седемнадесетия етаж се вижда целият град. В сърцето му, което бие механически някъде далеч, са забити небостъргачи. Един същински сърдечен пейсмейкър. Уж го сложили да поддържа ритъма на града, да подпомага икономическата циркулация. Той стои там забучен като сабя и диктува безпардонно отмерените си удар ...