Човещина

                                   Човещина

Случи се да пътувам с кола.

На два пъти спуках гума и някъде към тунелите на Кресненското дефиле, останах без резервна.

Застанах край магистралата, вдигнах ръка, а колите си отминаваха една след друга, сякаш за тях не бях жив човек, а някакъв нищо не значещ пътен знак или гранитен къс, като тия, дето бяха надвиснали отгоре над темето ми.

Лоши хора сме това, шофьорите. Неведнъж съм бил свидетел на проявено равнодушие, когато край пътя стои вдигнал ръка безпомощен закъсал шофьор. Колата навела снага на една страна, а човекът прихванал с една ръка отпред сакото или шлифера си, маха с другата.

Сърцето му се стяга, а в душата му горчи.

Колко ли му струва на човек да натисне педала, да отбие встрани и да ти рече човешка приказка поне – като не може да ти помогне. Но изглежда всеки пътува по своите си работи, обзет от своите си мисли. По-бързо да стигне и защо да гледа встрани и да спира, като и бензинът, и времето струват пари.

Виждал съм разни случаи.

И аз не съм спирал. А сега ми се наложи и изгубил всякаква надежда, махам с ръка, а щастливите собственици на отминаващите автомобили, щом ме наближаваха, поглеждаха в страни или пък тъкмо тогава решаваха да изпробват мощността на автомобилите си.

Взех да се замислям.

Ние, хората, взехме да се отчуждаваме едни от други. Всеки взе да гледа личното си благоденствие, личния си тумбак.

Забравихме ония весели сватби и събори, когато хората, накичени и пременени, весело се блъскаха по сергиите, на хорото и около трапезите. Много работеха, но почнеха ли да се веселят, се веселяха така, че да им държи влага за дълго. А и към която и трапеза да пристъпеше случаен пътник, всеки щеше да му каже от душа:

- Ела, седни бе, човек! Ела, вземи си нещо. Че иначе цяла година няма да ни е сладък хлябът.

И стомна с вино ще ти подадат и ако, не дай си боже, не ти понася, ракийца или студена вода ще ти поднесат. А на тръгване ще те попитат, дали нужда имаш от нещо, а и армаган ще ти проводят за вкъщи.

А сега гледам ги, преминават самоуверено покрай изпадналия в беда събрат с чувството, че подобна беда тях никога няма да ги постигне.

Но аз си мислех как щях да се прибера? Хайде колата да оставя, пък аз да се прибера. Но хора разни. Малко ли пъти се чуваше, че бил обран досущ, катастрофирал автомобил. Опатосали хората, а някои нашенци решават, тъкмо в такъв момент да мародерстват. Срамота, срамота! Срамота!

Все такива мисли ме налягаха. Времето минаваше. Небето взе да се прихлупва над стените на високия каньон. Гледах пълните, вързани със сижимки багажници, пътуващи за града или за столицата и срещах безчувствените погледи на собствениците им.

Нямаше как, щях да нощувам в колата, пък знам, утрото е по-мъдро от вечерта. Майната им на хората. Само онези в къщи щяха да се запитат, защо ли съм отложил завръщането си за утрешния ден.

Приседнах на един паднал от сипеите до банкета камък, подпрях главата си с ръка и загледах скапаната гума.. И да я гледам, и да не я гледам, времената на вълшебствата останаха в детството.

Отвърнах погледа си от пътя. А и коли не минаваха вече. Загледах околните чинари, които трептяха с клоните си на лекия вятър и скалните върхове над тях. Замислих се за онези хайдушки времена, когато… Дано да минеше повече време така, иначе нощта щеше да ми се стори дълга.

По едно време, насреща ми се зададоха фарове. Колата намали и спря. Чух шеговития глас на собственика:

- Ей, колега, да не си решил да нощуваш тук, до реката?!

Тропна се врата и човекът слезе. Поогледа спуканата гума, поразкърши рамене и запита:

- Резервна нямаш ли?

- И тя отиде – отвърнах.

- Сега си я втасал вече! – засмя се онзи. – Докъде ще пътуваш?

- До града на Дядото – кимнах с глава на север.

- Хм, че ти вече си стигнал. – рече непознатият.

Върна се, извади ключовете от таблото и отключи багажника на бялата лада. И когато ми подаде резервната гума, аз стоях като плеснат с мокър парцал в лицето. Не можах да дойда на себе си. Поисках да му дам пари в гаранция – не! Давах му паспорта си – да го задържи, докато му върна гумата, а той дори не го погледна.

Записах с треперещи пръсти адреса си, а човекът се усмихна.

- Вярвам ви! – каза. – Не се притеснявайте!

Бях изгубил всякаква надежда, а сега вече можех да се прибера.