Sep 19, 2015, 8:51 PM  

ЧУЖДЕНЕЦЪТ 

  Prose » Narratives
630 0 0
3 мин reading

Нощта е тъмна и зловеща. Луната, пристъпва над своите владения, сякаш казва на хората, че това е за последен път.
Всеки, се сгушва на някое закътано място с най-скъпата си вещ в ръце и шепне нещо, може би страхувайки се да не я загуби. Сред  тишината отеква и първия изстрел. Макар, че няма дом, който да не е претъпял най-максималната загуба, която може да понесе простото човешко сърце. Войната все още е в разгара си и всеки е на фронта. На помощ се притичват още стотици хора от различни държави.
В подобна нощ и в тежки първи дни започва това,  което следващите поколения едва ли ще ограждат  с необходимото внимание. Същите тези хора ще бъдат забравени, може би.
А тогава? Тогава оръжието говори в името на свободата! Нощта е толкова мрачна, че едва могат да се различат силуетите на отбраняващите се войници. Всеки мисли за Смъртта и Победата. В този миг един от онези хиляди воини, които после ще останат  безименни, поглежда към небето, молейки за победа. Вижда скупчилите се облаци, мислеки, че ще се изсипе огромен порой. Но той продължава да гледа това небе, като че ли то може да изчезне безвъзвратно. Тогава чува някой около него да стене. Оглежда се и вижда малко пред себе си едно гърчещо се тяло. Приклеква леко и побутва мъченика с приклада на пушката си. Чува се стон.

- Е, какво брат? Жив ли си? - смутенo пита боецът. Но вместо отговор
чува думите:
- Майко! Живот! Свобода!
-От къде си братле? - наивно пита отново.
Може би с последни усилия му е даден и този отговор.
- Много далече.Ти никога няма да отидеш там.
Тялото на умиращия потръпва конвулсивно, сякаш за да се доближи още повече
до онази земя, която защитава и която от сега нататък ще бъде негова втора родина. Младият човек става, поглежда с болка тялото на загиналия. Вглежда се в лицето му. Вижда млад, около тридесет годишен мъж, с разпиляни руси коси, с правилни, дори красиви черти. Опитва да види и очите му. Тези очи безименният редник никога повече няма да отвори. А какъв ли цвят са имали тези очи?
Врагът непрекъснато настъпва,а младият войник застава пред трупа на своя нов приятел и безпощадно атакува враговете. След всеки изстрел пада човек и има убити. Младежът стреля смело, напред, срещу врага. Когато и него го поваля вражеският куршум, тялото му бавно се строполява върху онова тяло, което той толкова ревностно брани.

И колко ли мъже ще загинат само за една нощ! А и не само воюващи, на война умират деца, майки, старци. Но нима военните действия траят само денонощие?
И после, когато всичко отмине, колко безименни борци ще докоснат за последен път земята, за чиято свобода ще пожертват животът си? Срещу повечето от тях няма да пише дори и народност, само простото определение "чужденец".
А нима е такъв този, който никога няма да се завърне от миналото, защото природата не позволява това? Отдал бъдещето и животът си за една страна, която  с насилие и смърт търси светлина? Какъв е борецът за мир, поклонникът на свободата? И насилието и невинните жертви ли трябва да заплащат за нея?
Изборът на войника, изборът на човека или липсата на избор са причините, една млада душа да отдаде животът си, за да може някой, някога, някъде да живее спокойно ?

Това е моята представа за войната! За една нощ от нея! Онази, човешката, която
ни дебне във всяко кътче на света! Ще разберат ли идните поколения мотива,  че това е за по-добър живот? А ние помним ли? Благодарни ли сме?
Нима не можем да живеем в разбирателство? Да бъдем свободни? Да бъдем себе си?
Да сме просто добри и миролюбиви хора! Не забравяме ли, че сме гости на планетата и животът е дар, който пропиляваме? Толкова сме еднакви, а същевременно така враждебни един към друг! Защо сме чужденци за самите себе си?

© Елена Костадинова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??