ПРОЛОГ: ПРОКЪЛНАТИЯТ  И САМАРЯНКАТА

 или КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Ей това е животът ми, потъпкан от всякакви крака, тежки кубинки, остри токчета, леки  маратонки, влачещи се чехли...като че ли няма откъде да минат и вървят направо през душата ми, тъпчат на едно място, скачат върху най- свидното ми...

   А през прозорчето на мазето, където живея, се виждат само крака...и то не много ясно, защото  вместо стъкло, има парче полиетилен. Не мога да се движа, не мога да говоря, само  някакви пискливи звуци и части от думи, защо ли ми остана само това съзнание за безпомощност и погнуса...Хората, които минават оттук, не подозират, че ги виждам отдолу, никой не живее в такова мазе, на такъв изтърбушен дюшек, който не спира просмукващия се студ от цимента. Аз- една древна и свободна душа , от векове привързана към болезнения си дълг , хулена и гонена, постоянно навиквана и унижавана... Аз бях просякът край бесилката на разбойника от Голгота, после нахраних зверовете, които разкъсваха мъчениците християни в Рим...Нахраних ги с разпраната си утроба и стърчащите сухожилия от осакатените си крайници. Сам се обрекох на постоянни изпитания , исках да изпитам всички болки на света, всички мъки на човеците...

    Бях създаден като безсмъртен не по мое желание, не мога да кажа от колко столетия, бях преживял много животи  в различни тела и ако говоря в мъжки род, то това е просто защото няма съответстващо понятие в езика за състоянието ми и защото като смъртен бях мъж.

  Прекарах много време в молитви към Създателя, да ми покаже пътя, да ме насочи към велики дела, но Той остана безмълвен. Сам избрах пътя си, сам се подложих на безброй удари. Бях разпъван на колело, бях изнасилвана и малтретирана жена, бях жив изгарян евреин в Испания, бях принасян в жертва младеж от кървавия цар Атахуалпа. Какво още преживях? Безброй пъти ми откриваха рак в напреднал стадий, проказа или СПИН, скован в инвалидна количка, бях в състоянието на гениалния Стивън Хокинг без да разполагам с неговите средства за общуване...

   И всичко това защото един  ден над умиращото ми  тяло се надвеси божествено красиво лице на жена , бледа като нощна лунна пътека, с огромни тъмни очи. Тя предложи да ме спаси, но не като ми осигури бърза смърт, а да ми подари вечен живот. Не, дори не ми предложи, а направо го стори. Чудех се какво ли ще е това, та аз и без това живеех вече много дълго в собствените си представи и помнех толкова много неща...толкова много мъчения...

    Жената беше вампир, безсмъртен и без душа, прокълната докато свят светува. Не знам защо искаше да ми помогне като ми даде най-скъпото, според нея. Тялото ми беше толкова слабо, че дори не можех да кажа “не”. Тя не чу слабото отрицание  и заби зъбите си в гърлото ми.

   Ще ми повярвате ли, че това беше най- ужасното нещо, което ми се случи? Никога не приех вампирската си природа и исках да се освободя от нея , исках да се върна към обикновения живот, изпълнен със страдания и най- после да умра...

   Прекарах много години в ровене из тайни източници на знания, в отгадаване на кодове, възстановяване на древни , изхабени и почти изличени текстове. Исках да открия невъзможното: как от вампир да се превърна в човек. Беше ми дадена велика милост никога да не придобивам съзнание за всемогъщество, никога да не се гордея с неуязвимостта си, никога да не загубя човешките си понятия за добро и зло...Въпреки че още като смъртен бях трениран и смел воин и боравех с оръжия от различни времена...

    Използвах възможностите си само за да проумея тайното знание и да получа достъп до него, да открия хората, които могат да ми помогнат. Не знаех дали някой го беше правил преди мене и не исках да зная, исках го на всяка цена. И го получих.

    Имаше начин да си върна човешката същност и да умра , но пътят беше мъчителен. Трябваше да се преродя много пъти, да изпитам всичките болки на несъвършеното човешко тяло, да страдам от тях, да умирам  от тях... докато Бог реши да ме освободи , а ангелът-пазител на душата ми да я пусне от клетката.

    Така се започна, беше преди много векове, времена на войни и чумни епидемии, на походи в нищото, откривателства на нови земи, времена на клади и екзекуции, на  наситен с радиация ад...Странствах в миналото и бъдещето , загивах на бойното поле и в газова камера, умирах от глад , влачех се по земята парализиран...Всеки път се приближавах до финала, скоро Господ щеше да ме пресели в моето настояще и да ме остави да умра завинаги...

   Можех да умра в красиво и младо тяло, веднъж бях младеж, който умираше от тумор в мозъка, в кома от повече от месец. Ако беше обикновен човек, нищо нямаше да чуе, но аз чувах майка му да ридае и да го моли да отвори очи, да се събуди, колкото и красив сън да сънува...

   Тогава поисках да се събудя, един –единствен път имах такова желание. Исках да се върна, дори парализиран , едва говорещ, да погледна в очите на страдащата жена и да й дам някаква утеха...

   Не можех. Трябваше да умра за пореден път, пък и не бях в своето време.

   И ето ме сега, в това мръсно мазе, на мизерен дюшек, просмукан от влага и от собствените ми екскременти, в пълно съзнание, чакам поредната смърт и дори не зная колко още ми остава...

   - Така не може да продължава, кой се грижи за този човек?- прозвуча глас някъде наблизо.

   - Не знам, госпожо, просто минавах оттук и го видях през прозорчето, отговори друг, вероятно на младеж  още ненавършил двадесет.- Мисля, че може би няма близки...

  - Трябва да го вземем оттук, ще се обадя за кола- жената извади телефон и набра номера.

  - Да знаехме как се казва, защото той май не може и да говори...Може би има документи...

   Суетяха се около мене, но нищо не намериха. Тези, които ме изоставиха, не искаха да се знае кой съм, не искаха да имат нищо общо с мене. Не помнех какво точно съм им сторил, сигурно бях престъпник или небрежен родител.

   В края на краищата колата на социалните служби пристигна и ме натовариха  за да ме закарат в хосписа. Погрижиха се за мене, прегледа ме лекар, показаха снимката ми по телевизията за да издирят близките ми. Нищо не се случи. Аз не можех да говоря, но дори и да можех, не помнех имената на близките си, пък и нищо не исках от тях.

   Всеки ден една от болногледачките се грижеше за мене, сменяше дрехите и памперса ми, после сядаше до леглото ми и говореше. Разказваше ми разни истории, чудех се дали ги измисляше , или се бяха случили в нейно присъствие.

-Не мога да разбера защо не говориш, чудеше се тя, гледачката ми каза, че ще се оправиш, само трябвало да ти говоря...

  Беше ходила при известна ясновидка и между другото, беше я попитала за мене, по- точно, за това, което виждаше от мене. Не знам доколко ясновидката беше разбрала що за умиращ съм, може би просто не й беше казала цялата истина. Но жената продължаваше да ми говори  и аз за втори път поисках да се отклоня от желанието си, да стана и проходя, макар и с патерици, да говоря, макар и провлечено и неразбрано, с елементарни изречения...исках да го направя заради нея, заради старанията и доброто й сърце...

-Според ясновидката, трябвало да ти говоря хиляда и една нощи, както в приказката, нали я знаеш, тогава ще можеш да станеш...

   Така разбрах, че тази, с която се беше срещнала, е истинска пророчица и знае всичко за мене. Беше дошъл краят на последния ми живот, само трябваше да минат хиляда и една нощи...В паметта си, като в дневник съм записал историите, или по- точно, някои от тях. Жената ми говореше непрекъснато, с мек, топъл глас, понякога гърлото й пресъхваше, тя си пийваше от бутилка с някакъв билков чай и продължаваше. Говореше докато почистваше стаята и леглото ми, докато се опитваше да прокара някаква храна през гърлото ми...Чудех се колко много знае за хората, за живота, как е погледнала в миналото и в бъдещето, как плува уверено в обърканото сегашно, намира същината на животите, важното във връзките...Как знае кое остава безсмъртно, кое пробожда  сърцето и усмирява яростта...Не зная с какво да започна, запаметих всичко, което си спомням...

-Днес не се сещам за нищо друго, каза тя, освен за една

  КРАТКА НЕЗНАЧИТЕЛНА ИСТОРИЯ

  Ще ти я разкажа, понякога не подозираме какво има толкова близо до нас, какъв чужд живот кипи, колко малко общо има с нас...