В сумрака на бялата стая Ива Матеева усети, че някой докосна лявото ѝ стъпало. Докосването бе плахо, едва доловимо. Трудно ѝ бе да повярва, че това е истина, по много причини. Отвори очи и се опита да погледне долната част на леглото. Не можа да извърти очите си достатъчно. Допирът се повтори. Що за заблуда! Някаква игра на подсъзнанието? Погледна часовника. Един след полунощ. По това време рядко някой влизаше в стаята ѝ. Обзе я страх.

Пръстите бяха нежни. Те погалиха свода на стъпалото  ѝ​​​​​​ и петата, после се плъзнаха към глезена. Имаше и нещо като целуване. Всичко бе адски реалистично. В следващия момент въображаемият натрапник сякаш се опита на нахлузи обувка на крака ѝ.

Изведнъж усещанията се стопиха. Ива Матеева се почувства сама в стаята. Разтревожена бе, защото не можеше да намери обяснение за случката, но постепенно се успокои и заспа.

На сутринта тя повдигна въпроса пред лекуващия си лекар.

– Снощи някой пипаше крака ми – каза тя на доктор Петров.

Той я изгледа учудено.

– Кога?

– В един през нощта.

– Някоя от сестрите? Че защо?

– Не знам.

– Какво стана?

– Нищо не видях. – Тя посочи ортопедичната яка, която не й позволяваше да мърда главата си. 

– Значи мислите, че някой ви е пипал крака?

– Да. Левия. Усетих ясно…

– Госпожо Матеева, вие нямате чувствителност.

– Да, знам. Но въпреки това усетих…

– Какво точно усетихте?

– Погалване, после нещо като опит да се сложи обувка.

– Госпожо Матеева, ще трябва да ви напомня, че сте парализирана от кръста надолу. Всички изследвания потвърдиха този факт. Съжалявам. Знаете, че се опитваме да подобрим неврологичния ви статус.

Очите на Ива се напълниха със сълзи.

– Просто споделих – проплака тя.

– Хубаво. Ще извикам един колега да поговори с вас.

– Психиатър?

– Да. Не се притеснявайте. Нормално е да имате такива проблеми.

– Не съм луда.

– Не съм казал, че сте луда. В труден период сте, нормално е…

– Много истинско беше…

– Разбирам. –  Той се приближи и огледа лявото стъпало на своята пациентка. Крайникът бе обездвижен с гипсова превръзка от глезена до слабините и лежеше върху подложка, която го държеше леко повдигнат. Прокара нокът по кожата на табана, сетне щипна палеца. – Какво усещате?

– Нищо – промълви с тъга в очите Ива. – Наистина ли ме докосвате?

Лекарят кимна. Безжизнеността не спираше да го плаши, макар че имаше немалък опит с парализирани пациенти. Много искаше да помогне на Ива, защото тя бе мила, симпатична, а и доста млада – целият живот бе пред нея.

– Почивайте си, не мислете за лоши неща – каза той и излезе.

***

Психиатърът дойде същия ден следобед. Казваше се доктор Вълчев.

– Бихте ли ми описали проблема? – попита той.

– Не знам дали това всъщност е проблем. Но се уплаших, признавам. Някой пипаше крака ми снощи.

– Доктор Петров твърди, че вие нямате чувствителност от кръста надолу.

– Да, нямам, но усетих много неща. Погалвания, целувка, опит за поставяне на обувка.

– Какво видяхте?
– Нищо. Ортопедичната яка не ми позволява да си вдигам главата. Нищо не засякох с периферното зрение.

– Спите ли добре?

– Не.

– Напрегната ли сте?

– Не, докторе, отпусната съм. Всичко долу е адски отпуснато, по дяволите! Все едно пипам гума. Напрягат се тези, които могат да движат мускулите си.

– Не исках да ви обидя. Съжалявам. Какви мисли ви минават през главата?

– Все хубави. Като например как камионът мина през гърба ми.

– Не съм дошъл тук да ви измъчвам, а да ви помогна. Знам, че ви е тежко. Получавате ли подкрепа от близките си?

– Не пускат никого при мен. Така е по-добре. Не искам… не искам да притеснявам родителите си.

– Имате ли семейство?

– Разведох се преди пет години. Оттогава не съм виждала бившия си съпруг.

– Разногласия?

– Отделяхме прекалено много време за кариерите си. Чувствата ни постепенно охладняха. Потърсих щастието другаде, но не се получиха и там нещата. Следващият бе адски ревнив и гледаше на мен като на вещ. Бързо го разкарах. Деца нямам. Какво общо има това с факта, че някой пипаше крака ми?

– Искам да разбера нагласите ви към живота.

– Е, нагласата ми в момента е да лежа и да мисля за глупости.

– Как си обяснявате тези ваши усещания?

– Съвсем истински бяха.

– Дори и да ви е пипал някой, няма как да сте усетили.

– Знам, знам.

– Може да е нещо фантомно, като при хората с ампутации.

– Не ме интересува. Уплаших се, но иначе беше приятно.

– Изпитвате ли болки?

– Над кръста и във врата. Долу нищо не ме боли, за щастие. Даже не разбирам какъв бе смисълът да оперират и гипсират крака ми. Бездруго никога повече няма да мога да ходя.

– Травматолозите си знаят работата. Винаги има надежда, не се предавайте!

– Благодаря за добрите пожелания, но те не ме топлят. Писна ми да ме режат. След седмица върху мен ще се упражнява някакъв неврохирург. Направо ми иде…

– Ще ви изпиша някои лекарства.

– Да, по възможност ми дайте нещо, от което да заспя и да не се събудя.

Докторът се намръщи, не обичаше такива приказки. Загледа се в безжизненото стъпало, което уж някой бе пипал. Помисли си, че му отива да се настанява уютно в елегантни обувки. Но вече на практика не бе живо – не можеше нито да мърда, нито да стъпва. Тъжна гледка.

Той въздъхна и започна да пише рецептата. Ива Матеева го следеше с кос поглед, кършейки нервно ръце. Ръцете й сякаш се опитваха да компенсират неподвижността на краката.

– Моля ви, пипнете крака ми! Ако не ви е гнус.

– Защо да ме е гнус?

– Откъде да знам!

– Защо да го пипна?

– Може би този път ще усетя нещо – простена тя.

Той протегна ръка и стисна възглавничките под пръстите.

– Хайде де! Хайде!

– Пипнах ви.

– Нищо не усетих, мамка му! Ударете ме! Настоявам!

– Няма да ви ударя. Моля ви, успокойте се.

Парализираната притвори очи. Изпод клепачите й бликнаха сълзи. Доктор Вълчев стисна треперещата й длан за кураж, сетне излезе.

***

Една нощ Ива се разбуди, стресната от нещо. Часът пак бе един. И пак нежни пръсти докосваха стъпалото й, което уж нямаше никаква чувствителност. Погалване, целувка, внимателно потъркване на петата, игриво пощипване на малкото пръстче, опит да бъде напъхан кракът в обувка.

Ива правеше отчаяни опити да се надигне и да погледне, но обездвижващите средства не й позволяваха. Не можеше да мерне нищо с периферното си зрение.

– Остави ме! – изломоти тя. – Какво правиш? Кой си ти? Ще викам, да знаеш!

Отговор не последва. Минута по-късно пипането престана.

Ива извика дежурната сестра и й се оплака.

– Мила – отвърна притеснено жената, – бях в коридора. Гарантирам ти, че никой не е влизал в стаята. Успокой се. Никой няма да ти стори лошо.

– Толкова съм объркана! Започвам да си мисля, че съществуват призраци.

– Ще ти дам още едно приспивателно.

– Добре – отвърна Ива и задиша дълбоко в опит да се успокои. – Не бива да се страхувам, онова чудо явно няма лоши намерения.  

***

Операцията се оказа изключително успешна. Веднага след като упойката престана да действа, Ива усети приятно щипене, съпроводено с бодежи. Долните й крайници се съживяваха. Удивена бе, чак не смееше да се усмихне. Лекарят повдигна гипсирания крак, за да може тя да види, че пръстите потрепват.

На следващия ден вече познаваше кога я докосват и кога не. Макар и с огромни усилия, успя да размърда глезените си. Кракът започна да я боли, но това означаваше, че нервите се възстановяват.

С всеки изминал ден състоянието й се подобряваше. Предстоеше дълга и мъчителна рехабилитация. След няколко тренировки Ива успя да се надигне на лакти и да седне в леглото. Болеше я адски гърбът, но лицето й излъчваше радост.

Позволиха свижданията. Първи дойдоха родителите й, а веднага след тях се появи бившият й съпруг Марин. Ива се учуди. Не го бе виждала от години.

– Радвам се, че си по-добре – каза той и я загледа с плахи, тревожни очи. Седна на една табуретка и скръсти ръце в скута си.

– Как разбра, че съм в болница?

– Е, Иве, лошите неща се разчуват бързо. Казаха ми, че си парализирана. Исках да те видя, но не ми разрешиха.

– Никого не пускаха при мен.

– Нали ще се възстановиш напълно?

– Надявам се. Прогнозите вече са оптимистични.

– Сигурно много си страдала.

– Да, не ми беше лесно. И сега не ми е лесно.

– Молех се за теб.

– О, да не си станал религиозен?

– Не бих казал. Нощем, преди да заспя, често си мислех за момента, когато ти обух сватбените обувки. Не знам дали си спомняш. За мен беше… запомнящо се, изключително приятно.

– Честно казано, не си спомням. Странно… защо си мислеше точно за това?

– Знаех, че прекрасните ти крака са парализирани. Сигурно затова такива мисли ми се въртяха в главата. Криво ми беше.

– И си си представял, че ме докосваш, така ли?

– Да. Защо? Не исках да те засегна…

– Не, не се притеснявай. Заспивал си с мисъл за мен?

– Извинявай, ама все още те чувствам близка… по някакъв начин.

– Да, никога не сме се карали. Сигурно към един през нощта е било?

– Кое?

– Тогава ли мислеше за мен?

– Да, откъде знаеш?

– Ще ти разкажа друг път. Сега би ли ми помогнал да се поразтъпча?

Той я изгледа стреснато.

– Можеш ли да ставаш?

– Трябва да мога.

Ива Матеева се надигна и извъртя краката си над страничната табла. Мушна здравия си крак в сабото и внимателно спусна гипсирания на пода.

– Помогни ми да го обуя! – Тя кимна към босото си стъпало и взе патериците, които сестрата бе приготвила сутринта.   

Марин се засуети. После обаче движенията му придобиха увереност. Действаше някак тържествено, сякаш слагаше кристална пантофка. Ива нямаше как да не си спомни нощните докосвания. Сега беше почти същото.

Той я подхвана под мишницата и й помогна да се изправи. Дланта му придържаше стегнатата в ортопедичен колан талия.

Ива се закрепи сравнително стабилно на патериците. Всяко мускулче в тялото й бе напрегнато. Пристъпи сковано със здравия крак, после помести болния. Това бяха първите й крачки след инцидента.

– Знаеш ли… – подхвана Ива Матеева, докато изпъваше гръб, за да балансира стойката си – струва ми се, че между нас има специална връзка.

– Това отдавна ми е известно – отвърна привидно небрежно Марин.

– Може би ще успеем да поправим грешките. Ако съм здрава…

– Със сигурност ще успеем. – Той се наведе и я целуна плахо зад ухото.