Цикличност и повторяемост във Вазовата поезия

   Лирическото слово е в различни отношения с действителното слово, действителното  събитие, действителните чувства и мисли. Основно е отношението на подобие. Лирическото слово се стреми към автономност, самоценност – да се издигне на по-високо равнище от действителното. Принципът на подобност не може да бъде елиминиран – той съществува и в самата лирическа словесност, той е нейна иманентна необходимост. Например в дадено стихотворение /на микроравнище/ един звук, една сричка, една дума, един стих, една строфа са подобни или еднакви на други. Един и същ ритъм се повтаря в стиховете. Чувство, мисъл, настроение са подобни или еднакви на други… Всяко стихотворение в по-голяма или в по-малка степен изразява цикличност, повторяемост… Принципът на подобност съществува и на макроравнище – в група или цикъл стихотворения, в стихосбирка. Също и в цялостното творчество на даден поет. От една по-висока гледна точка лириката на един поет е подобна, въпреки своето различие, на лириката на всички поети в системата на националната поезия… От още по-високо гледище се вижда световната лирика в една общност, системност, съвкупност от подобни лирики – като израз на единен лирически дух…

   Лирическото слово се стреми да изглежда по-малко подобно на друго, да бъде уникално – чрез различни сцепления, чрез ярко изразяване на творческата личност… Неслучайно фолклорното слово, което явно се стреми към подобност, повтаряне, безкрайна цикличност /“естетика на тъждеството“/, предхожда лирическото – „движи се“ към него чрез стесняване ролята на подобието, чрез „прикриване на голотата“…

   Тенденцията към отваряне на българската поезия спрямо света върви заедно с търсене и постигане на собствена идентичност, национална специфика. Това отваряне навън е двупосочно – към Изтока и към Запада. Тази двупосочност не поражда драматични конфликти и лутания, както в политиката – даден български поет /например Вазов/ може да се обогатява и от Изток, и от Запад. В края на19 в. и в началото на 20 в., когато българската литературна критика „се осъзнава“ и се стреми да направлява /понякога доктринерски/ литературата, започва да се схваща като по-ценно и нужно отварянето към Запада, т. нар. „европеизация“…

   Същинското отваряне на българската лирика към света започва с Ботев. Христо Ботев е първият, който поради своята гениалност пълноценно усвоява чуждестранната културна и поетическа традиция, възприема част от чуждото слово и го съчетава органично с родното, подчинява го на своя дух и на отношението си към действителността. Това е и едно от условията за постигането на стихотворно извисяване в Ботевата поезия. Преди Ботев българските стихотворци или остават почти изцяло при бедната родна традиция, или подражават на чуждото, без да надмогнат явното подобие. Това се забелязва и при П. Р. Славейков – например в побългарените му стихове. Подражанието се преодолява трудно дори от поета след Ботев – Иван Вазов…

   Вазов сътворява най-значимите си лирически произведения след Освобождението – през 80-те години. Тогава той е и най-продуктивен – издава пет стихосбирки /повече стихосбирки – седем – издава през второто десетилетие на 20 в., но те са по-слаби в естетическо отношение/. Можем да приемем 80-те г. на 19 в. за „десетилетие на Вазов“. През тях той създава и най-бележитите си прозаически творби… Вазов разкрива нови „поля и гори“ за българската поезия. След бурното възвисяване при Ботев българската лирика се „приземява“, спуска се към ширните равнинни полета… Вазов следва и обогатява лирическата традиция на П. Р. Славейков, неговата лирическа духовност е сродна, подобна на Славейковата – преодоляване на песимизма и намиране на изход, спокойствие, умереност, близост до природата, стремеж към простота на изказа, декларативност и др. Вазов активно съдейства за утвърждаването на българското стихотворно майсторство, за овладяването на класическия стих…

   Преди Освобождението поетът Вазов „търси себе си“ – колебае се между „просветителското“ /вж. стихотворенията „Борба“, „Вярата ми“…/ и „революционното“ /вж. „Новонагласена гусла“, „Панагюрските въстаници“, „Пряпорец“…/, между „песни любовни, тихи, безгрижни“ и „песни свободни“ /“Новонагласена гусла“/. Сам Вазов свидетелства, че „Новонагласена гусла“ е написано „към 1874-1875 г. под влиянието на революционната агитация в България“ /Вазов, Събрани съчинения, том I, 1974 г., с. 359/. Оттук – склонността на поета да върви по следите на събитията, да ги „хроникира“, да използва разни „поводи“. Той пише „бунтовнически песни“ /в първата си стихосбирка „Пряпорец и гусла“, 1876 г./ и под влияние на „книжката на Ботевите и Стамболовите стихотворения“ /Вазов, Събрани съчинения, том , с. 353/. Сякаш  Вазов се стреми да върви по стъпките на Ботев, да му „прилича“. Той започва да пише „революционна“ лирика, когато Ботев привършва своя творчески път. През 1876 г. Вазов живее и пише в Букурещ при мизерия, глад и студ, подобно на Ботев в предишни години… Финалът на неговото стихотворение „На България“ /30 ноември 1876 г./ от стихосбирката „Тъгите на България“ е като повторение на финала на „Моята молитва“ – „Дано таз вяра, туй мечтанье/ не се разбие в някой брег/ и твоя зов да не остане/ като в пустинята без ек“. В стихотворението „На Гергьовден“ /“На невъстаналий град К.“/ съществуват словесни прилики с Ботевите „Гергьовден“ и „В механата“. Във „Волентиринът“ – междутекстови връзки с „Майце си“ и „На прощаване“. В стихотворението „Подъл ли е българският народ?“ Вазов се обръща към Ботев /“О, Ботев храбри, душа велика!“/, „търси духа“ му /“Но де духът ти сега се лута?“/, цитира го /“Де твойта майка тъй жално пела/ и три години е сина клела?/. Под линия е отбелязано, че по времето на написване на това стихотворение /31 август 1876 г./ „мътни слухове се носеха за Ботева, уж че бил жив още и че се скитал с дружината си по тия места“ /Вазов, Събрани съч., том I, с. 77/ – подобно на слуховете за Х. Димитър… Но Вазов не може гениално да възпее гибелта на Ботев, както Ботев е възпял смъртта на юнака в „Хаджи Димитър“…

   Вазов „не намира себе си“ в революционната поезия. Неговите бунтовнически песни /“Панагюрските въстаници“, „Радецки“…/ стават популярни и се пеят, те са най-функционални за съвремието си. Но тези Вазови песни, вдъхновени от революционната агитация /и ситуация/, се уподобяват на нея – връщат се при своя първоизвор, служат на тази агитация и на освободителното движение. Те се нареждат до бунтовническите песни на Чинтулов – подобни са на тях, без да постигнат ново качество… Вазовите поетически декларации – „Вече въставам върху тирана!“ /“Новонагласена гусла“/ и „Славний ден близко веке остана,/ в който ща тръгна с них на Балкана“ /Пряпорец“/ – не се сбъдват, остават си само декларации. Някои може да възразят с известно право: „Но това е поезия – не е нужно поетът да я защити с оръжие в ръка.“ Все едно е да се каже: „Това са празни думи.“ Защото поетически декларации от този род изискват изпълнение…

   Стихосбирката „Тъгите на България /1877 г./ е отзвук, плач за погрома на Априлското въстание. Но в нея освен скръб, горчивина, отчаяние, има и вяра, оптимизъм. Един от изворите на тази вяра е Русия. Още през февруари 1871 г. във в. „Свобода“ е публикувано Вазовото стихотворение „Днес“, където четем: „Русия, наша сестра велика,/ дали ще да ни подкрепя?/О, не! Да почнем ние славна битка–/ не би могла тя да утърпи.“ Лайтмотив на „Днес“ е стихът „а ние сЕ стоим, стоим!“ Вазов разкрива черти на българския образ като колебливост, консерватизъм, несамостоятелност /очакване на помощ ту от Изток, ту от Запад/… Поетът проявява известни пророчески способности – по отношение на мисълта, че „Братски ще русинът нам да помогне“. Тези пророчески способности се задълбочават с приближаването на събитието – през ноември 1876 г. Вазов написва знаменитото стихотворение „Русия“… Вазов изразява волята, очакването на българския народ да бъде освободен чрез решаващата помощ на Русия: „И чакам аз за мъст готов, и целият народ ми чака/ кога в теглото и във мрака/ ще чуем руский силен зов“, „навред по всичка БългарИя, една се дума чуй сега,/ един стон, един глас: Русия!“… И Русия се отзовава – сбъдва се словото Вазово…

   Също така възторжено и патетично Вазов ще „повтори“ своите слова по време на дългоочакваното събитие – Руско-турската освободителна война – в стихосбирката „Избавление“ /1878 г./…

   Поетът Вазов постепенно формира своето лирическо „аз“ –  чрез въздействия отвън /чуждо лирическо слово, събития, обществени идеи и настроения и др./, чрез вътрешна нагласа /“новонагласа“/ и съобразяване спрямо тези въздействия, чрез сравнително обективното им отразяване /което е вид повтаряне/… Вазов като „Одисей хитроумний“ се промъква покрай многобройни опасности, за да оцелее и да ни разкаже за тях. Той счита себе си, своето творчество за „жива история“ – т.е. неговото слово е своеобразен аналог на историческото слово, то е като хроника на обществено-историческите събития и живот. Казано най-общо – при Ботев словото предхожда делото, а при Вазов делото предхожда словото… Затова времето на Ботевата лирика е преди Априлското въстание и Освобождението, а Вазов създава най-значимите си творби след това…

   Най-благодатното време за твореца Вазов са 80-те г. на 19 в. Тогава той достига и своя поетически връх – цикълът „Епопея на забравените“, чиито стихотворения и до днес остават образцови в своя жанр. Силата на този цикъл се дължи и на времевата дистанция, от която Вазов пише… И в „Епопея на забравените“ Вазов не изневерява на своя творчески натюрел – склонността да разказва, да бъде многословен, декларативен, патетичен…

   Вазов твори като природата – ражда плодовито и силни, и слаби стихове, ражда заради самото раждане. Защото всяко заченато нещо има право на съществуване, не бива да се унищожава… Вазов е природен поет – пише, както диша, пее, както птичките пеят:

       Природата усмихна ми се с радост…

     „Живей, мисли, люби! – каза ми тя, –

     очаквай с мене новата ми младост,

     кат мен зачевай песни и цветя.“

   Тази строфа е от сонета „Сутринта“ /1872 г. – в стихосбирката „Звукове“/. Показателен е финалът на този сонет:

     Природо, твойто чудодейство знам:

     допра ли се до теб, като Антея,

     аз пак крила добивам и младея!

   Природата твори циклично и тези цикли се повтарят /пролет–лято–есен–зима, утро–ден–вечер–нощ…/. Така е и в лириката на Вазов – тя е циклична, възобновяваща се, повтаряща се. Вазов започва с любовни стихове /1868–1870 г./ После пише „просветителски“ и патриотични стихотворения. След това – любовни, стихотворения за природата, патриотични, революционни, злободневно политически /средата и втората половина на 70-те г./… В края на 70-те и началото на 80-те г. – сатирични стихотворения.  В началото на 80-те г. е издадена Вазовата стихосбирка с любовни стихове /писани през 1868-1870, 1874, 1878-1879 г./ „Майска китка“ В стихосбирката „Гусла /1881 г./ влизат песимистични, социалнокритични стихотворения, епиграми, оди /част от „Епопея на забравените“/. В стихосбирката „Поля и гори“ /1884 г./ – оди /останалата част от „Епопея на забравените“/, патриотични, природни, песимистични, социалнокритични и сатирични стихотворения. В стихосбирката „Италия /1884 г./ – скептични, патриотични и др. През 1886 г. излиза стихосбирката „Сливница“ – отглас от Сръбско-българската война – своеобразен аналог на „Тъгите на България“ и „Избавление“. Техен по-късен аналог е стихосбирката „Под гръма на победите“ /1814 г./ – отглас от Балканската война. И т.н., докато стигнем до стихосбирките „Какво пее планината“ /1817 г./ – стихове за природата, – „Люлека ме замириса“ /1919 г./ – стихове за природата, любовни стихотворения, стихотворения на равносметка, – и „Не ще загине!“ /1919 г./ – стихотворения на преодоляното отчаяние от „погрома“ и надеждата за „мира“… Така в поезията на Вазов се редуват личностно и обществено, редуват се /повтарят се/ теми, мотиви… Многообразното съдържание се изразява по сравнително еднообразен начин. При Вазов липсват експерименти с формата, липсва стремеж към новаторство. Около пет десетилетия народният поет си служи с почти еднакъв лирически изказ, без да се повлияе от модернистичните течения и школи…

   Вазовата лирика е най-силно изразеният и очебиен пример в българската поезия за цикличност и повторяемост. Това не е поради продължителния живот на твореца /например Лилиев и Далчев също живеят сравнително дълго/, а поради неговата творческа същност…

   Ботевата лирика е максимално синтезирана и концентрирана. В нея няма почти нищо „излишно“. Силата на Ботев е в способността му да премълчава в поезията си неща, които са малоценни, нетрайни, неизстрадани дълбоко /може би с 2-3 изключения/. Никола Георгиев забелязва, че „Ботевата лирика се раздвоява между себе си като мощен вик и мълчанието на ненаписаните, „липсващите“ стихотворения“ /Хр. Ботев. Нови изследвания, С., 1990 г., с. 213/. А Вазов не премълчава и маловажното, нетрайното, при него има лирическа словоохотливост и суетност. Разбира се – относително и от гледна точка на най-високите естетически критерии.

   Лириката на Ботев също може да се разгледа като цикъл. Но тя образува само един цикъл, един завършен и съвършен „кръг“ – от „Майце си /“Ти ли си, мале, тъй жално пела…“/ до „Обесването на Васил Левски“ /“О, майко моя, родино мила,/ защо тъй жално, тъй милно плачеш?...“. А поезията на Вазов образува множество цикли, които са неравномерно разположени, без строги граници и последователност. Вазовата лирика няма изпъкващо, значимо начало и съответен край, завършеност. Тя е израз на една стихийна и ненаситна жажда за създаване на стихове. Вазов, подобно на фолклорния певец, не се стреми към пестеливост, не се притеснява от многобройните повторения…

   Лириката на Ботев е израз на „ускорено“ развитие, а лириката на Вазов – на „забавено“ развитие. Поетът Вазов съзрява бавно, постепенно, без стремително извисяване, спокойно, невъзмутимо – той има време. Има време и за младата, новата българска литература да се развива – постепенно, но сигурно… След дълго натрупване на творчески опит, след продължително и ползотворно служене на литературата и на народа Вазов най-после ще може твърдо да изрече пророчеството: „там мойте песни сЕ ще се четат“ /“В бъдещето“/.

   Но трябва да се има предвид, че Вазов хвърля своите творчески сили и в областите на прозата, на драмата, че между неговата лирика и неговата проза съществуват връзки, „мостове“, „подобия“… Вазов най-добре реализира дарбата си да разказва именно в прозата. Неговият преход /не абсолютен/ от поезия към белетристика през 80-те г. на 19 в. е изключително плодоносен. В областта на прозата Вазов най-пълноценно осъществява себе си като творец…

Марин Тачков,

Сп. „Летописи“, бр. 11/12, 1995 г.