3.

За това как малкото камъче обръща нещата

или какъв е светът на младата кокошчица, когато петелът се мисли за куче

„Ревността винаги гледа с далекоглед, който прави малките предмети големи, джуджетата – гиганти, подозренията – истини.”

 Мигел де Сервантес

„Ревността е сляпа, скъпи ми приятелю, тя не вярва на очевидното и се увлича от несъществуващото.”

Александра Маринина

Кокошките може и да са слепи в тъмното и да не виждат

 по на далеч от клюна и оперението си,

но възприемат движението на живота с най-силната

ултра – виолетова разноцветност.

Из мислите на една поумняла млада кокошка

     Ей, кукуриг – кукуриг! Ела ми тука Сивушко, рошава! Само да те хвана и ще ти изкълва перушинката по тъничкото вратле. Петле си има, а заизвивала гушка да ми кудкудяка по чуждите! Знам те аз - от една люпило сме - въртиш ми опашка и сладко "кокориш" очички по чуждите гребени. Хванах ли те! На ти сега! Не ми  кудкудякай! Аз съм петел и мога да имам много кокошки, ма ти си кокошка, значи аз съм ти цар и господар. Ама какво?! Я да ме пуснеш, тъкмо я хванах тази…

   - Хей, ма какви ги вършиш бе, Петльо?! Какво сега ти пречи кокошчицата? Щъка си, кълве си насам-натам, пък  ти как си я подгонил и кълвеш, та се късаш. Я го гледай ти!  Ухажор! Ама сте голяма работа – мъжлета! Като не става да е на вашето и веднага с клюна! Я, ма аз май те знам теб. Ти си онова рошавото Пухче, което преди година изцапах с бои. Ех, Пухчо – ама си и ти! Тук сте се събрали две люпила и кокошчици и петелчета - пък той тръгнал да налита! Защо не се бориш с другите петли, както си е нормално, ми си тръгнал сивата кокошчица да закачаш. Какво? Не ти обръща внимание ли? Ох, милият ми! Ти дали си се постарал, че да я впечатлиш? Знам, знам – самолюбие имаш, че как да не знам! Вместо да я кълвеш, не можеше ли да се въртиш около нея и да и показваш малко внимание, а не да тичаш след другите опашки, пък да искаш тя да не мърда. Ама си един петел!

       Ма, какви ги приказваш ма, Гледачке!? Ще и кажа аз други петли! Никакви такива! Аз съм Петел и мога да си кукуригам след други , ама  кокошките не могат! Нямат толкова акъл те, пък и са слепи! Ще я хапя, тази Сивушка, като кучето, когато ходят да му крадат кокала! И аз като него – може да не го ям, но не го и давам на друг! Я ме пусни, че ей сега, като те клъвна!

    - А-а-а, не си познал, милият! Я не се опитвай да ме кълвеш! Гледай го ти - пиле с пилето му! Ма и ти като моят „тъпкач” – хем не ядете кокала, ама и не го отстъпвате на друг! Ама кокала си има сиво вещество и сам си решава кой ще го глозга и кой не. А ти петел ли си или куче, а? А бе като се надуете и като пуяци сте – съскате та се пръскате от яд и пуйката накрая излиза виновна, че не си е сложила "чувал на главата", че да се скрие и пази, пуякът да я удостои с поглед. Пилешка му работа! Като ви опре яйцето на дупето и тогава ставате страшни герои, чак забивате главите като щраус в пясъка. Какво ми мигаш, а?  И ти като моя! Клепа като дългоухо магаре след мен, като куче ме следи дълго време и накрая стана „заварката”. И какво ? Бил ми батко, та по нощите ще се срещаме, пък през деня  - „Ни лук яли, ни лук мирисали!”. Много малка съм била ме "смотва" той. Трябвало да се държа по този начин, а не по онзи и все нещо не му е по мярка при мен. Той имал нужди, та можел да си харесва, която иска и да ходи, където си иска. Ама аз съм била много малка да му „давам акъл„ на него и да му държа сметка какво прави. И на мен не ми е позволено да флиртувам с никого. Я, не ми мърдай, че ще ти откъсна гребена! А така! Вече е по-добре. Та, той -може да ходи - аз не! Слушам, слушам и си мисля: „ А бе ей, ти май нещо си се объркал! Значи, за любов ставам, ала за сериозна връзка –не! Ти май си решил, че като съм малка, ми е малко мозъка в главата!Ще те потрая – пък да видим, откъде ще изскочи зайчето.” Ей, такива си ги мисля, пък той ми „чете морал” и ме наставлява. Да знаеш, Петльо – дай им пълна свобода на хората и ги наблюдавай само какви ги вършат. И няма такъв, който да не те изуми – тотални оригинали сме всичките. Та, мисли си моят човек, че като съм влюбена, вече съм и загубена. Да – ама не! Много ми мърда веществото – чак противна си ставам от това. Имаме си една приказка ние хората. Не мърдай, де – чуй сега: „Любов, любов – сварен картоф, разрежеш го – а той суров!” Та, човекът решил, че съм му в кърпа вързана и той може, каквото иска да си прави, пък аз ще търпя и чакам да ме „удари” нещо по тиквата. Обаче за всеки случай се презастраховал, та предупредил всички потенциални „петли”, че съм запазена територия. Представяш ли си? Аз не помня да съм му давала правото да разполага с мен, нито пък съм нечия собственост. Та, като научих, че да видиш! И викам и да  свиркаш в дискотеката, и да ми се „мазниш”, ще си стоиш на сух режим.Да му уври малко голямата глава. Аз да не съм кокал, че ще ме заравя. Брей!

     Та поредна вечер, седим си в дискотеката с дружките. Моят с компанията „ селски пръчове с ергенски манталитет” отсреща на друга маса. Така де, - нищо общо нямаме. Та, веселим се с момичетата и видиш ли, идва сервитьора и ми носи джин с тоник. На мен това ми е питието. Та носи ми онзи, пък аз:

       -Това не съм го поръчвала. Аз си имам. – му отвръщам твърдо.

      - Господинът от онази маса те черпи. Нали знаеш кой е? – пита ме сервитьорът. Познаваме се с него, все пак. Протягам вратле и хвърлям поглед към съответната маса, после връщам поглед към Тончо – сервитьорът:

    - Не го познавам, пък и не ме интересува! Занеси поръчката на неговата маса. Аз може да имам пари само за едно питие, но си е мое. Този нито нещо ми дължи, нито пък аз на него!

Тончо се ушопули. Погледа, погледа и се опита да  постави на масата чашата джин и тоника.

    - А, си ги оставил, а съм отишла лично да ги върна! – го попарих аз.

    - Ама той те черпи, харесал как играеш и…

    - Ти глупав ли си бе?! Не ме интересува, като е харесал как играя да гледа следващият път пак. – прекъсвам го грубо и ставам да се вмъкна сред танцуващите на дансинга. Пък то песни – супер. "Livin' La Vida Loca" на страшно готиният Рики Мартин,Мадона, Доктор Дре “”jump” на Кит Кат и още, още…А БГ яки песни като Червило на Дони и Момчил, На БТР „ Хвани живота си” „Елмаз и стъкло” ,”Кукла” на Атлас, а покрай тях песните на Екстра Нина, Нелина,Глория. Та с една дума - да се „откънеш” от игра по дансинга.

    Петльо, ама сте мъжете - онзи не мирнясва. Та пет пъти прати Тончо с почерпки и накрая с пълна бутилка джин. А на моят „тъпкач” отсреща ще му изтекат очите. Върти ми ги, все едно мога да чета мисли. Пък и да мога, ще има да взима – да си търси други. Дружката ми ме сръгва, през това време:

    - Взимай ма, като дават, тъкмо нямаме пари за още. Не си го молила, сам те черпи.

Аз я изглеждам свъсено:

   - Абе Кали, като те черпят теб, сама си решавай! Аз от този нищо не искам. – отвръщам и, и пак отпращам Тончо.

   - А, вече не отивам, връщай я ти, иначе ще ме смелят от бой!  - отвръща ми онзи , оставя бутилката скъпа марка джин на масата и се изнизва, като мърсол от сополив нос.
    Ми ще я върна, защо да не я върна. Отивам на масата и извиквам през шума от музиката:

     - Извинете, това е поръчката за Вашата маса, сервитьорът се е объркал нещо. – оставям шишето и се обръщам да си отивам на мястото. Да ама не! Онзи е станал и ме е хванал за ръката.

    - Това е просто почерпка. Много ми харесваш. Искам да се запознаем, няма ли да седнеш при мен. – изкрещява ми в ухото, наврян почти до врата ми.

   - Не, благодаря ! Нямам интерес. А и безплатна вечеря няма, както и „просто почерпка”. – му отвръщам крещейки  и си измъквам ръката от неговата. Мяркам с поглед начумереното лице на „тъпкача” си и ми иде да се засмея, макар че хич не ми е смешно да се разправям с „тъпаци” и с разсърдени мъжки его -та. Та, докато да мина през дансинга, настана суматоха. Музиката спря и аз се намерих избутана в центъра на дискотеката, а в краката ми се гърчеше едно момче. Знам, какво става. Познавам това състояние, защото не веднъж ми се е налагало да помагам на хора, които страдат от епилепсия. Няма време за мисли. Тялото му се гърчи, а от устата му излиза кървава пяна. Прехапал си е езикът, а може и да го е глътнал. Трябва му въздух. Клякам на колене, до мен в навалицата е вече непознатият „почерпач” и крещи:

      - Бързо линейка! Това е братовчед ми!

Всички наоколо мълчат, други са в паника. Никой не знае какво точно става. Няма време да искам лъжица от бармана, а само казвам:

      - Разбутай ги и да отворят вратите. Трябва му въздух!

Онзи крещи и само след секунди усещам студеният сутрешен въздух как изсмуква цигареният дим от помещението.

    - Дръж му главата! – командвам го несъзнателно аз. – Не ме гледай , хайде помогни ми! Няма време, ще се задуши!

Слава Богу – послушва ме. Бъркам в устата на падналият младеж. Знам, че ще ме ухапе, но ще го преживея, стига той да е жив. Измъкнах езикът и усетих как гърчещите се гърди поеха въздух.

    - Добре, не го местете. Викнахте ли бърза помощ? – питам объркана.

   - Идва! – някой ми отвърна. Аз бях почти замаяна от напрежението и адреналина в кръвта си. Емоциите, алкохолът и страхът да не изпусна един човешки живот, ме бяха опили и накарали тялото ми да трепери.

   Ама какви ми ги кудкудяка тази Гледачка?! Да не е решила да ми извие гръкляна, че ми говори за доктори!Пусни ме ма! Пусни ме да и накълва вратлето!Какви са тези ми ти музики, песни, диско…не знам какво! Я ме пускай, че ще ми завземат кокошарника!

    - Ох, ама какво си! Стой мирен бе, Петленце! Остави кокошките да се нахранят! Та, помогнах на момчето, а после непознатият и компанията му отидоха заедно с докторите. Не знам какво е станало след това, но аз след два дена щях да се явявам на кандидатстудентски изпит, та си тръгнахме от дискотеката. На излизане, моят „любим” ме хваща до тоалетната и ми чете:

    - Пак се буташ, където не ти е работа. Въртиш ми очи, а! – с ехидна и надменна усмивка на „господар на положението”. Пък аз, просто му казах да ходи да си върши работата, защото за „гледане” очи няма.

     Та на другият ден си върша работата пред вкъщи. Мета един боклук, пък майка ми го пълни в кофи и го хвърля. Изведнъж спират пред нас две черни коли, марка „бмв”. И оттам ми се измъква снощният „ухажор”, заедно с целият арсенал от приятели и момчето, което страда от епилепсия.Е, момче, момче – по-голям от мен, де! Та изсипаха се пред нас, като нападение на скакалци. Та, мило ми Петленце, излезе , че този не е „случаен” човек. Син на някакъв бивш „Висаджия”.  По-просто казано с много „връзки” и с много пари. И хапва „мацки” за закуска, обяд и вечеря, като бонбончета от бонбониера. Та, онзи ми слиза, запознава се с майка ми, казва и ,че тази вечер ще ме водят на купон и за да не се притеснява и връчва чисто нов джиесем "моторола" и и показва как да набере номера, ако се притесни.

     - Хайде, коте! – ми казва,- Обличай се и отиваме където кажеш.

Аз ли? ! Ми аз, май като шаран го зяпам с отворена уста. Но само след няколко секунди:

     - Абе, не ти тръгвам никъде! Я си взимай телефоните и откъдето сте дошли. – отвръщам сърдито. Ма хич не ми мълчи устата. Опасна работа си е да лаеш срещу такива. Ама, увира ли ми акъла, бе Петльо! Пък онзи се смее.

       - Хайде, ма сестра! Нищо няма да ти се случи. И косъм няма да падне от главата ти. Маце си, ма от снощи, все едно си ми брат! – говори ми той. А моята майка мълчи. Знае тя – мнение не искам от нея, за това, кога и къде ще ходя. На близо 20 съм – не съм някаква си пикла, че да ми вливат акъл.

    Та, Пухчо, опитах се да му обясня на този, че сутринта в седем и половина трябва да съм пред университета за изпит. Така че няма да излизам никъде, а ще пътувам с автобус. Той обаче махна с ръка:

     - Няма проблеми миличка. Казваш къде – отиваме там!

Та, изкарах страхотна нощ и ме закараха на изпита. А като излязох ,спяха натръшкани в колата и ме чакаха.

   - Невероятно , но факт –ти си „маце”, ма си ми повече и от брат. – ми каза на сбогуване Янко – синът на висаджиията. – И макар братовчеда много да те харесва, три пъти му отказа да ти наеме квартира и да те издържа, ако му станеш гадже.

   - Еми, нали ти казах не вярвам в безплантните прости почерпки. – усмихнато му отвърнах аз.

   - Остани си такава ,брат! – засмя се той, - И „вафлата” ти я оставям – ако някой ти прави проблеми – номерът е там. Звъниш и ще го смелим, както си му е редът.

    - Благодаря. – отвърнах засрамено аз, но не мислех, че някога ще се обадя за подобно нещо.

    - Не ми благодари, че ми се искаше да те мина. Ма как да мина, такова чудо, което хем е „маце” пък е златно, като брат!

Разсмях се! Макар и малко нервно. Да не вярваш, че ще излезеш сух от познанството с такива. Ма имало и "петли", които могат да уважават, при това от онази порода, „Диви петли!”, които трудно се озаптяват. Пък ти, Пухчо, си тръгнал кокошката да кълвеш! Ах, ма какво си ревниво! Я си помисли, ако целият кокошарник те нападнат да те кълват, защото вече ги обходи, м! А бе мъжко его – и ти като моя. Тон ще ми държи!? Моят „тъпкач” бе! Ревност голяма! Били ме видели  в дискотеката с тези и дали хубаво съм си изкарала ме пита.

   - Ми изкарах си - казвам му - че теб кой те пита, ти къде си го врял! - А онзи зее и ми скляпа също като дънен сом. Пускам де, стига си махал с пилешките си крака. Етоо!

  Кукуригу-у-у! Ох, най-после! А бе луда Гледачка, бе!Добре, че не е кокошка, че кой я знае, може и за петел да се вземе, че да ме накълве! Само да те копна Сивушко, така ще ти нажуля цветната наперена трътка, че свят ще ти се завие! Заради тебе тази Гледачка, ме стиска за гушката.

 - Ех, Петли? Пак белята си търси тоя, Пухчо! Като се замисля, то май имаше една поговорка …

„Ревността наподобява повече завист, отколкото да е плод на някаква любов. А завистта е дребнав, пълзящ порок, в повечето случаи неоправдан и безпочвен. Ако има основателен повод за ревност, то тогава е излишно да се говори за любов. Само хората са толкова придирчиви. Пеперудата не пита цветето: Друг целувал ли те е вече? И цветето не пита: Задиряла ли си друго цвете?

Хайнрих Хайне