Аз няма вече никога да плача –
небето натежало ще се пукне,
ще се продъни звездната погача
и над Света ще рукнат черни ручеи.
Остров Пенанг, свят Алфа, преди около 65 милиона години
Динозавърката погледна накриво Алибей и геоложката, още задъхани от бясната гонитба.
– От небето падат камъчета – беж, Лиске, да бягаме! – каза подигравателно ужасяващата пазителка на Змийския храм.
Едното от очите ú се извъртя и се вторачи в бледото лице на младата спътница на дяволоида.
– Приятно ми е да те видя, Оливия! Толкова си … жива! – промърмори тя полугласно, после се обърна към Алибей и викна:
– Не можа ли да се забавиш още малко, разбойнико? Заради тебе ще се затрие цяла една армия, включително и моя милост! Ама че съюзник се извъди!
– Не знам за какво говорите, госпожо! – каза внимателно дяволоидът. – Не ви познавам, а с дамата до мен се срещнахме за първи път преди около половин час в самолета при доста, бих казал, екстрени обстоятелства…
– При доста, бих казал, екстрени обстоятелства… – изими ...