- 1 -

Втори ден Фикрет ага стануваше край балканския градец и не предприемаше нищо. Сеймените му се чудеха какво ли из един път му е дошло на ума, след като няколко дни бързаха през полето в най-усилната жега, превалиха за един ден Балкана и спряха да починат, да нахранят и напоят добре конете, преди да спрат да сторят това, за което бяха дошли. Войводата избра за стан място сгодно и хубаво – две поляни, малко встрани от пътя, по който дойдоха и който слизаше към първите градски махали. Току над поляните свършваше гората, която покриваше гъсто околните склонове. Между двете поляни минаваше поточе с бистра и студена вода, а край поточето две туфи букови дървета хвърляха благодатна сянка.

От стана до града имаше половин сахат път, което караше сеймените да мислят, че той е целта на пътуването им и те заспаха рано с очакване на сутринта войводата да нареди да влязат в него. Но една нощ и един ден минаха, втора кратка нощ се изтърколи като топла пита и преваляше вече вторият ден, а очакваната заповед от Фикрет ага не идеше. Нито се той виждаше да се кипри на черния си ат в сърмошитата си форма. Виждаха го само отвреме-навреме да седи замислен пред шатрата си и да се вглежда към сгушените в ниското под самите им нозе гяурски къщи. Оттук те изглеждаха гъсто притиснати една в друга и наподобяваха изплашено стадо, което се криеше из гънките на Балкана и само си даваше топлина и кураж.

Хранени бяха хората на Фикрет ага, хранени бяха и конете им, още по сбруите и седлата им се познаваше какви сайбии ги яздят. А сайбиите им не бяха какви да е, а царски хора. Който ги видеше, веднага разбираше, че са хора на падишаха (Аллах да хиляди годините му), а падишахът владееше земите на половината свят и част от тия земи бе поверил на тях да ги пазят и да умножават богатствата му. Хранени бяха войниците, държаха за реда и спокойствието на половината Горна Тракия с Ески Заарското и Ямболското поле до Казанлъшкото с вече прецъфтелите гюлове и чат-пат прескачаха и оттатък Балкана, където живееха по-неспокойни гяури. Не сгреши падишахът с избора на свой човек да се грижи за спокойствието и благините на тая част от държавата му. Фикрет беше мъдър не според годините си, та макар и млад, разбираше, че с ред и добро ще добие много повече, отколкото с огън и ятаган. Предпочиташе и свои и гяури да го почитат не от страх и със скрити под веждите погледи, а защото в негово лице трябваше да виждат и усещат могъществото и справедливостта на най-великата държава, която още преди векове бе благословил самият Аллах. Затова и сеймените му бяха все подбрани, та кога минаваха през градовете и селата, предизвикваха почит и възхищение. Защото, където се чуваше името на Фикрет ага, там нямаше грабежи и поплак и го посрещаха с богато наредени трапези и дарове от благодарната рая, която най-после си отдъхна от разбойници, кърджалии и всякаква измет, дето като кърлежи пиеше кръвта и.

Раята работеше и прибираше богатите тракийски дарове, а правоверните рахатуваха, защото имаше и за падишаха, и за тях. Полето беше спокойно, но в прикътаните балканджийски села и геадчета отвреме-навреме размирни гяури надигаха глави, та се налагаше Фикрет ага да ги усмирява.

Но и тогава той не бе по-жесток, отколкото се налагаше според случая. Най-размирните плащаха с главите си, останалите не закачаше, но пущаше хората си да си вземат тяхното, както казваше ,,задето са си развалили рахатлъка”. Но и на тях нареждаше да взимат с мярка и без кръв, както овчарят стриже овцата, а не я коли, за да и вземе вълната.

И сега беше тъй. Фикрет ага бе тук не за да коли, а да стриже, ама така трябваше да го стори, че да не повтаря барем десет лета напред, щото нещо много се бяха заголемели тукашните българи. Уж бяха хрисими, уж плащаха харача, ама пак бая нещо от това, що имаха, скриваха, щото знаеше Фикрет какви сборове по два пъти в годината правеха, а момите и невестите им ходеха ката неделя на хората, нагиздени и накичени със злато и сребро като за сватба.

Верно, че тукашните занаятчии обличаха и обуваха царската войска чак в Стамбул със своите сукна и гайтани; верно беше и туй, че хранеха и разни разбойници, дето шетаха из планината чак до Сливенския балкан.

Умно трябваше да пипа Фикрет ага – хем здраво, хем зян да няма за държавата. Затова той седеше втори ден на стан над града. Нарочно се разположи така, че не само той да вижда какво става долу, но и него да го виждат оттам, а негови хора пуснаха приказка, че е дошъл да го оплячкоса за назидание и страх и сеймените му само чакат знак, да се втурнат с конете си из кривите сокаци, да се развъртят из чардаклиите къщи и да бръкнат из дълбоките онлуци и килери. Страхът беше още добавил, че незнайно защо турчинът бил толкова побеснял – от жегата ли, от свои си ли кахъри, че като нищо щял да запали непокорния град...

Така и мина първият ден – в слухове, страхове и догадки, а когато след втората нощ на сутринта от града видяха, че станът все така си стои над тях, наподобяващ лешояд, заплашително разперил огромните си крила, който а-ха да се спусне над къщите, първенците се събраха и решиха да пратят няколко души да предложат на османлиите рушвет, та белким и тоя път се отърват.

Около час преди пладне, когато слънцето почти се бе изкачило до върха на невидимата небесна стълба и се готвеше да изпепели всичко долу, което не бе намерило сянка да се скрие, в шатрата на Фикрет бей се втурна един от гавазите му, дето пазеха отпред и рече:

- Идат, бей ефенди!

- Кой? – като че се сепна беят.

- Пратеници. Гяури. От първите хора ще са. Личи си по каяфета и по мохабета. Искат с войводата да говорят. – турчинът се усмихна криво.- Уплашени са. Да ги сплаша ли още малко или сам ще ги видиш?

- Остави! – каза Фикрет. – Кажи им, че сам ще говоря с тях. Да почакат. Колко са?

- Четирима. - Турчинът почака още миг, направи темане и излезе.

Не след дълго от шатрата се показа самият Фикрет ага в целия си блясък – със закопчана до горе синя сукнена дреха въпреки горещината, чиито копчета лъщяха на слънцето като златни. Сърмени ширити богато украсяваха ръкавите и полите, а изпод новия ален фес, чийто копринен пискюл се спускаше отстрани, се подаваше тъмен вълнист перчем. Лицето му бе гладко обръснато и имаше строг израз, макар да не показваше ни злоба, ни нетърпение, ни други чувства. Той гледаше с досада към гяурите, докато те се надпреварваха да му се кланят и да го поздравяват и без да отговори с дума на поздравите, само махна вяло с ръка и се разположи на килима пред него по турски. Зад него с ръце на силяхите застанаха двама от гавазите му, а малко по-далеч мълком застинаха по местата си още неколцина и с любопитство наблюдаваха сцената.

Като помълча малко, той изведнъж със строг глас се обърна към стоящите в смущение пред него четирима мъже. Двама от тях знаеше, беше се отбивал понякога в къщите им. Другите му се видяха непознати.

- Какво има, чорбаджилар? Защо сте ми дошли на крака? Не знам да съм ви викал.

Първенците се смутиха още повече, не бяха подготвени за тия въпроси, но и да мълчат повече не биваше. Верно, че не беше ги викал турчинът и те сами му бяха дошли, а сега не знаеха какво да кажат. Най-после единият от двамата, които знаеха по-отблизо турчина, се престраши и рече:

- Ние, ... такова..., бей ефенди... Дойдохме да видим – може да имат нужда от нещо хората ти. С каквото можем, да помогнем...

- Пък и ти не си случаен човек, бей ефенди, царски човек си, по царски работи си тръгнал, защо по гората да стануваш? Все ще се намери една достойна за милостта ти къща в града ни, да те посрещнем и нагостим както е обичай. - Това беше най-старият и достолепен сред мъжете – чорбаджи Нено, който, окуражен от мълчанието на турчина, се намеси в разговора.

Фикрет се усмихна едва забележимо и каза тихо, но твърдо:

- Думите ви са добри, чорбаджилар, ама са лъжливи! Досущ като вас, дето уж сте покорна рая, пък в главите ви все противни на Аллаха и на падишаха мисли се въртят.

- Ще прощаваш, аго, ама не сме се провинили пред султана и пред тебе. Харача си плащаме редовно, царската войска обличаме, ако трябва и още ще дадем. Каквото можем, ще дадем...

- Плащате ами, всички плащат. Ама казано е в закона - който повече има, повече плаща. Пък вие – бая имате, пък малко плащате. Аз ли не знам? Че вие по-големи къщи от тия на правоверните сте вдигнали. И най-долния гяурин по чардак се шета. Жените ви – като царици нагиздени! Забравихте вие, че сте рая, а раята трябва да се покорява!

- Покорни сме, аго... – плахо вметна пак един.

- Покорни! Не сте покорни вие! И не от покорство сте дошли при мене! – повиши глас войводата. –А от страх! От страх за имотите си, за къщите си, за чорбаджилъка си.

Последва кратка напрегната тишина.

- Така е, аго, страх ни е. – продължи тихо, но ясно единият от непознатите пратеници. – Разправя се из града, че си дошъл да грабиш и по-лошо – да палиш... Ние не вярваме, познаваме твоята мъдрост, ама чували сме и за справедливия ти гняв. Затова дойдохме. Да те помолим да ни простиш, ако с нещо сме прегрешили пред теб и султана и да пожалиш града...

- Искай, аго. Каквото искаш, ще дадем. Само не зяносвай града!

- Хм... Ще дадете, казваш... Фикрет бей и хората му каквото искат, сами могат да си вземат. Я вижте ги, по царски са нахранени и облечени, защото за царщината се грижат. Не са разбойници като ония безделници и хайдути, дето пълните с тях планината и ги храните и поите.

- Клевета е, аго! Нямаме ние хайдути от нашите. Клевета е!

Фикрет вече не слушаше. До тая минута вътрешно той бе спокоен, но сега се подразни от тоя страх, дето идеше към него от тия хора насреща. Подразни го притворната им покорност и макар отдавна да бе пресметнал какво може да вземе от тях, а то не беше малко и хранените коне бяха готови начаса да натоварят лесната плячка, турчинът се замисли и реши още веднъж да изпита тия смирени гяури. Искаше му се да разбере докъде стигаше любовта им към имотеца и мизерния им живот, та гласно рече уж небрежно:

- Ще дадете, казвате...

- Ще дадем, аго – повториха и четиримата.

- Всичко, казвате...

- Каквото имаме, аго...

-Добре! – рече турчинът. – Не съм бил толкова път до тук да си правя лаф-мохабет с вас. Дойдох да ви накажа за големството и непокорството ви. – той вдигна възспираща ръка, да не позволи да му отговорят. – И ще го сторя. Освен ако Аллах не реши друго. – Тук войводата се поприведе и с невисок глас така, че само двамата близкостоящи гавази го чуха, рече:

-Разправят, вашите гяурки били много хубави.

При тия думи мъжете изтръпнаха.

- Вярно ли е?

- Има всякакви, аго, и хубави, и не толкоз...

- Така е. Ама аз знам, че хубавите са повече. – тук войводата направи пауза и почака да се наслади на ефекта от думите си. Последва напрегнато мълчание, в което само се чу как трудно преглътнаха слюнката си четиримата.

- Сега ме чуйте хубаво. Ще чакам тук утре до пладне. Ще пратите най-личната гяурка при мене, да я видя. Да дойде прошка за целия град да измоли. Милостив е Аллах, може и да ви опростя. – Тук Фикрет се изправи, като с това даваше да се разбере, че разговорът е към края си.

Българите се приведоха още повече и взеха да отстъпват заднишком, но гласът на войводата ги настигна:

- Сама да дойде! От единия край на града да тръгне, през чаршията да мине, при мене да дойде и все сама да върви. И никакво гиздило или друго по себе си да не носи – както я е майка родила да дойде!

Гяурите замръзнаха, като да бе ги поразил гръм. Понечиха да кажат нещо, но ни звук не излезе от залепналите им пресъхнали уста.

- Най-личната гяурка! Както я е майка родила! – повтори беят и се прибра в шатрата.

* 2 *

Тая нощ зад плътно затворените кепенци на къщите в целия град до късно не угаснаха светлините. Още след пладне мълвата за необичайното искане на турския главатар обиколи като чума от порта на порта, от човек на човек и хвърли тежка сянка в очите и в душите на всички. По-старите пустосваха и проклетисваха полугласно и се щураха насам-натам, като се чудеха кое по-напред да похванат и струваше ли си изобщо да похващат някаква работа. Мъжете се мръщеха и току сгълчаваха жените, ако им се стореше, че са по-гиздави, отколкото всъщност бяха. Които имаха по-хубави моми, ги навикваха без нужда и със свито сърце очакваха какво ще решат по-първите мъже от града.

А те се бяха събрали у Нено чорбаджи, както и друг път се събираха в голямата одая на долния кат на високата му къща, когато имаха да решават важни за града работи.

Всички мълчаха. Време нямаше, а никой не искаше пръв да хвърли дума в тишината, която ставаше все по-тежка, както тежки бяха сърцата им. Искането на турчина беше толкова необичайно и неочаквано, че изпълни със смут мислите им.

Рядко идваше Фикрет по тоя край, но името му се знаеше, пък и те го бяха посрещали и друг път. Золуми не беше правил ни той, ни хората му, взимаха каквото е по закон, па и малко отгоре, изяждаха по някое агне, па след някой ден си отиваха. Но на жените не посягаха. Не се бе чуло Фикрет или негови сеймени да са безчестили жени, даже имаше дума, че ако някой се оплачел на агата за такава работа, хващал базчестника и бил безмилостен към него.

А ето сега изведнъж това. Не знаеха що да сторят мъжете, а и нямаше що да се стори. Войводата им каза – каквото иска, сам ще си вземе. А той искаше да им вземе честта. Ако откажеха, градът като нищо щеше да пламне. Той беше господар и негова беше волята и за чест и за безчестие. Веднъж ли се бе случвало това по тая жална земя българска.

- Е, казвайте! – наруши мълчанието Нено чорбаджи. – Коя мома с честта си ще отърве и нас и имотите ни? Коя майка да зачерним, чия къща да запустим?

Много бяха хубавите моми и невести из града и всички ги знаеха. Ако трябваше да решават коя мома за кой момък да оженят, по-лесно щеше да е и всеки щеше да каже, каквото мисли - от хубост всички отбираха. Но за такава работа никой не се наемаше пръв да се обади и да посочи – тази ще е, тя е най-личната, защото не похвала беше това, а обричане и който пръв изречеше тая дума, над него щяха да се посипят най-тежките майчини клетви, па и на цялата рода на злочестата мома.

А времето се изнизваше като змия през плет и надвисваше вече пълната с неизвестност нощ.

- Коя и да е, все някоя ще е. – Престраши се най-после чорбаджи Васил. – Всички погледи се отправиха с очакване към него. – Хубави моми – много, но най-баш момата е една. Всички я знаем...Петранка Тодоровата, сестрата на чорбаджи Неновата снаха... – Чорбаджи Васил гледаше в краката си, но очите на другите се обърнаха към Нено. Той не каза нищо и чорбаджи Васил продължи: - Истина, не са от най-имотните и си нямат друга мома, та голям грях си туряме, ама все някоя ще е, пък и по-лична от от нея няма.

Така беше. Две щерки имаше Тодор, и двете бяха хубавици. По-лани Нено взе по-голямата за снаха, по-малката таман баше почнала да се замомява, та сега вече и беше дошло най-доброто време, като гюл кога напъпи напролет, ама преди да се е докрай разтворил. Така беше, както го рече чорбаджи Васил, ама той не рече всичко, дето всеки в града знаеше.

Тодор не беше тукашен. Той дойде преди няколко години с един керван търговци някъде от Влашко сам, с двете си щерки и с два коня, натоварени набързо с дрехи и покъщнина. Личеше, че не е бил от последните люде там, дето е живял, но нещо се бе случило там внезапно, някакъв вихър житейски го бе вдигнал и като обрулен есенен лист го бе понесъл по божия свят, та го довея до техния град и го запокити в самия му край. Дали му хареса мястото, че беше прикътано в диплите на Балкана, дали това, от което бягаше, беше останало достатъчно далече и вече бе изгубило страшната си сила, или пък самият Тодор нямаше повече сили да бяга, не се разбра, но той разтовари двата коня в края на града и остана. Извади скритите в самара на единия от конете жълтици и струпа набързо малка къщурка за себе си и момичетата. Къщичката беше ниска и имаше само две одаи, но беше покрив и топлинка, та за начало стигаше, а по-сетне той сам с двете си ръце и с тия на опръхналите си щерки щеше да направи от нея истински дом за дните, що идеха напред. Не беше градчето без добри хора – кой с каквото можа, помогна на бежанците да се устроят и по-бързо да забравят неволята, която ги беше подгонила немили-недраги по божия свят.

Времето се търкаляше бързо и изведнъж се видя, че двете Тодорови щерки са пораснали и замомели и почнаха да делят мегдан с другите моми. Па по някое време се видя, че не само са наравно с тях, ами по хубост бяха по-горе от всички. Взеха да ги заглеждат и да въздишат скришом ергените, особено по голямата Цвета, ала колкото хубави, толкова бедни бяха, пък и от незнаен род, сирачета, без майка израсли.

По-лани чорбаджи Нено взе Цвета за снаха, и не гледả, че нямаше прикя и имот, защото синът му хвърли мерака си на нея и не рачи да погледне друга. А Цвета беше хубава като името си, пък усмивката и огряваше като слънце всичко около нея. Цялата му къща се напълни с тая усмивка и в която одая да влезеше снахата, по-светла и по-топла ставаше. След година му роди и внуче и Нено стана още по-честит и никога не я укори, че е сиромашко чедо. Цвета пък разцъфтя още повече и хубостта и от моминска се превърна в хубост невестинска, понеже втората бе познала сладостта на любовта и бе омекотена от всеотдайността на майчинството. Нито ден не съжали чорбаджи Нено, че не му донесе прикя снахата, защото той имот имаше и на други да даде, а сърцето му се пълнеше само като гледаше как младите се радваха един другиму и на рожбата си. А пък речеше ли нещо важно да предприема, ще събере домочадието и уж към сина и стопанката си ще се обърне да се посъветва, а ухото му към Цвета обърнато. Щото синът му си беше мек, па и му имаше уважението, та все се съгласяваше с бащината воля. Пък снахата току рече: ,, Хубаво си го намислил, тате, ама дали няма да стане още по-хубаво, ако речеш тъй и тъй да го направиш.“ Така хем уж с него се съгласяваше, хем си казваше думата и накрая ставаше повече по нейната воля отколкото по неговата. Но ни веднъж не тръгна срещу хатъра му, а винаги ихтибар голям му струваше.

Петранка беше хубава като сестра си, макар и още да не беше разцъфнала съвсем, но види се, толкоз хубост не е била за добро.

Чорбаджи Нено въздъхна. Той можеше да възрази на чорбаджи Васил, че Петранка е сираче и че грях ще е точно нея курбан за града да сторят, но чакаше другите да го рекат, защото Петранка беше негова рода все пак и щеше да излезе, че затова я брани. Другите обаче гледаха в дъските и също мълчаха, съгласявайки се с казаното от чорбаджи Васил, или защото не им идеше по-добро на ума. Още веднъж въздъхна. Тодор нямаше да му прости за Петранка, а Цвета щеше да го прокълне.

Когато другите се разотидоха, той повика домашните си и им съобщи решението на съвета. Очакваше, че снахата ще викне, ще заплаче, ще се завайка, но тя остана мълчалива, само очите и бяха станали някак дълбоки и скръбни. Тя като да бе очаквала да чуе това.

- Е, ще пратя да я доведат – каза Нено и се приготви да излезе от одаята, но гласът на снаха му го спря.

- Чакай малко, тате! Ти хубаво ли запомни какво ви рече турчинът? Ама дума по дума. Най-баш момата ли рече да му проводите или друго?

Чорбаджи Нено се замисли. Той се мъчеше да си спомни точно думите на Фикрет ага, които в голямото си смущение може и да не бе разбрал добре.

- Най-личната гяурка да дойде, рече...Така рече...Сама да е. И...другото там...

- Ами, тате,... аз тъй думам. Ако е искал мома да е, тъй е щял да рече:,,Мома да ми проводите!” А той не е рекъл...

- Е, та що? – Какво ли искаше да каже Цвета? Знаеше той снаха си. Не само хубавица и работница беше тя, но и думата и на място беше. Празна приказка не казваше.

- Ами това, може да не иде мома. Може и невеста да иде.

Чорбаджи Нено се беше поспрял сред одаята и се готвеше да излезе:

- И невеста да е. Все същото е. Пък и кой ще си даде невестата да му я поругаят и посрамят. Остави, снахо, мъчно ти е за сестра ти, знам. Но що да се прави. Види се, с черно я е повивала майка ти – и пак понечи да излезе.

- Стой, тате! – побърза да го спре Цвета. – Аз ще ида вместо Петранка...-рече и се спря сепнато, като да се уплаши от думите си.

-Що думаш, снахо? Засрами се! Детенце имаш...

-Точно затова, тате! И детенце имам, и къща имам, и всичко си имам. Пък Петранка – едната хубост. С либе не се е още залибила. На дом не се е порадвала. – Свекърът се заслуша в думите и и Цвета бързаше да му изкаже всичко, що мисли. – Пък аз, тате, не съм по-долу от нея. Колко пъти сам си ми думал, че всички те облазяват,,Блазя ти, чорбаджи, Нено, що е най-хубаво, все е твое! Най-хубава мома бе Цвета, сега е най-хубавата невеста и пак е твоя снаха.” Не е ли тъй?

-Тъй е, Цвето, ама... не знам... Турчин е това.

Право казваше снахата, ама думите и в сърцето го удряха, че повече от сина си я беше заобичал откак бе дошла в къщата му. А тя, усети сякаш, че го хвана за слабото му място, продължаваше:

-Не бой се, тате! Нищо няма да ми стори. Човек е пак... – успокояваше Цвета свекъра си, ама нещо под лъжичката взе да я пристъргва.,,Човек, човек, ама турчин е... никога не знаеш какво има в акъла си.“ Помисли го, а гласно додаде:

- Не се е чуло жени да закача... – Снахата помълча и като не чу свекъра си да и рече още нещо, реши, че е съгласен с нея и вече с по-глух глас се обърна за последно към възрастния мъж:

- Е, аз ще ида да се приготвя едно-друго, пък ти нареди да ми оседлаят твоята кобила, бялата. И каквото трябва там... направи. – Тя не продължи, но чорбаджи Нено разбра и само рече:

-Харно, снахо... Да бъде, както казваш. Па... дано се размине.

* 3 *

На утрото, таман слънцето бе изсушило росата по тревата и се бе понадигнало да види хубаво що става по долната земя, преди да я опали с огнените си камшици, из лагера на османците се надигна необичайна глъчка. Фикрет ага изскочи из шатрата още преди да влязат гавазите му да го известят що става. Той се вгледа натам, където сочеха някои от сеймените му, като оживено говореха нещо. В далечината, по пътя от града насам идеше конник. Ездачът не се виждаше добре, но конят се белееше ясно бърху зеленината на Балкана.

- Иде, бей, ефенди! Гяурката иде! – запъхтян пристигна един от гавазите му и, смеейки се, посочи с ръка към пътя.

Фикрет нареди да донесат килима и да го постелят пред шатрата, но не седна, стоешком и без да продума, гледаше коня, който с бавни, отмерени крачки се качваше по пътя. Сеймените му бяха вече всички наизлезли и струпани по няколко сред поляната, също попиваха с очи гледката.

Когато конят наближи съвсем, из поляната се понесоха възгласи: ,,Вай, вай, Аллах! Ашколсун! Машалла!“ Турците зяпаха с алчни и едновременно удивени погледи, но не смееха да мръднат от местата си, понеже чакаха да видят какво ще направи войводата им.

Конят спря, сякаш в нерешителност досами поляната, насред която стоеше главатарят, но после, следвайки ръката, която го направляваше, възви към поляната и тръгна право към Фикрет. Турчинът гледаше като омагьосан, застанал в лек разкрач, турил едната си ръка на силяха, а с другата поглаждаше брадичката си. Тая заран той се бе издокарал в най-хубавия си каяфет – изпод сърмошития чепкен се виждаше чиста атлазена риза, около феса си бе омотал гълъбово бяла чалма, която обрамчваше загорялото му лице. Видът му бе юначен, ако и да не бе много висок на ръст.

Конят кротко спря на няколко разкрача. Той бе нагизден като за сватба - на гърба му бе метната алена черга. Отзад на самара висяха преметнати шарени дисаги, в които имаше някакъв товар, а наляво по женски седеше гяурката.

Беше гола, както я е майка родила, но освен белите ѝ нозе и побледнялото ѝ като платно лице, много не се виждаше, защото бе разпуснала по гърба и отпреде си дълга до седлото чак тъмно руса вълниста коса. С лявата си ръка държеше на скута си голяма пита хляб, а с дясната придържаше юздата на коня.

Турчинът не сваляше очи от българката и се чудеше как може толкоз хубост да се сбере на едно място и сигурно още щеше да се чуди, ако не бе го извадил от унеса дълбокият и треперещ глас на жената:

- Добър ден, Фикрет ага, - тя го погледна за миг с ясните синьозелени очи и отново сведе поглед, а страните и пламнаха от смущение.

Изведнъж се сепна Фикрет и като каза тихо нещо на най-близкия до него гавазин, обърна се към сеймените, които се бяха смълчали и извика сърдито:

- Сус, бре! Какво сте зяпнали? Не сте ли виждали кадъна? Що е тоя сеир? Сус! – сеймените неохотно се подчиниха и взеха да се отдалечават.

Турчинът посегна, извади внимателно нозете на жената от зингините и докато тя се усети, хвана я през кръста и я свали от коня. Тя само успя да стисне с две ръце огромната кръгла пита, с която единствено прикриваше, каквото може. Но още преди да разбере намеренията му, турчинът я загърна с един халат, който гавазинът му тичешком донесе от шатрата, Така той я скри от похотливите погледи на другарите си и едва тогава отговори на поздрава и на български:

- Добре дошла при Фикрет ага, гюзел ханъм! – Турчинът я гледаше засмяно и гласът му звучеше дружелюбно. Само очите му някак си оставаха кахърни – дълбоки зелени очи, в които не можа да прочете лоша мисъл. ,,Добри са му очите – помисли си Цвета – ама пак е турчин“.

- Заповядай, седни! – и той я тури пред себе си на килима, а сам седна по турски срещу нея и не откъсваше очи от лицето и. – Значи ти си баш гяурката във вашия град?

- Така казват, аго... – сведе поглед тя.

- Е, щом казват, не лъжат... Ами чия си? Как те викат?

- Цвета ми викат. На чорбаджи Нено... снаха съм – додаде плахо тя.

- На Нено ли? Че аз го зная чорбаджи Нено. Той вчера дохожда при мен, пък и аз съм бил у тях. Ама не помня да съм те виждал.

- Било е отдавна, аго. Още не съм била тяхна. Иначе тейко ми се казва Тодор.

- Значи, булка си, не мома?

- Така, аго, не съм вече мома, булка съм... Ама заповядай! Този хляб за тебе тая заран съм месила. Че то, на гости с празни ръце не бива – и тя подаде на турчина питата, която все още държеше отпреде си. Из ръкавите на въз широкия халат се показаха белите ѝ ръце, гладки и нежни, като да бяха не от плът, ами от майстор незнаен от мермер бял изваяни. Стори му се, че ако ако се допре до тях, ще усети приятната им хладина.

Той пое питата. Беше още топла. Вдигна я към лицето си и вдъхна дълбоко сладкия аромат на пресния хляб.

- Харно нещо е хлябът. Още по-харно е, че такава жена като тебе го е месила. Ама да не си турила отрова в него, а?

- Що думаш, аго? Грехота е. Хляб е това. Пък и аз съм дошла при тебе за прошка и милост, а прошка без хляб може ли?

- Право е това, що думаш. Аферим!

- Ама, чакай, аго! Хляба си е хляб, ама има и друго. – Цвета пъргаво се изправи и изтърча до коня, който един турчин бе хванал вече за юздата и го подкарваше настрани. Турчинът не разбра какво става, та понечи да хване пищова, но като видя, че господарят му спокоен гледаше с усмивка движенията на гяурката, се успокои. А тя бръкна в дисагите, извади от там един голям, увит в месал вързоп и една писана бъклица, върна се бързо и ги сложи пред Фикрет.

- Хляба си е хляб, ама каква невеста, че и снаха на Нено чорбаджи щях да бъда, ако барем една кокошка не мога да опека – докато говореше, Цвета чевръсто отви месала, отхлупи капака на голямо, широко гърне и отново приседна срещу турчина. – Хем е млада, още непроносена.

От гърнето го лъхна миризма на препечена в масло птица. Но войводата и не погледна натам, а продължаваше да слуша гласа на българката и му се струваше, че не женски глас чува, а сладкото ромолене на някое поточе като ония, които безброй извираха от дълбините на Балкана И както поточето мамеше жадния пътник да отпие от бистрите му струи, така и тоя женски глас предизвикваше у турчина жажда, каквато до тоя момент като че не беше още усещал, но жажда, която ни с вода, ни с вино се утоляваше.

- И виното е от най-доброто. Чорбаджи Нено сам пие от него само кога посреща най-драги гости. - Цвета млъкна и ромоленето се изгуби.

Фикрет помълча малко, като не сваляше очи от нея, а на крайчеца на устата му играеше една тънка, едва доловима усмивка. После взе питата, отчупи едно парче, подаде го, отчупи и за себе си и рече:

- Не ми е сладко сам да се гощавам. Ако бях в къщата ти, щях да съм ти гост и ти да ми служиш. Ама сега ти си ми гостенка, та е редно аз да те поканя да споделиш с мене що е Аллах наспорил, а ти си донесла. Нали няма да ми скършиш хатъра? – Той се пресегна, откъсна единия бут от кокошката и го подаде на Цвета, а другия взе за себе си и пръв отхапа от него, за да покаже, че не изпитва ни най-малко страх от храната.

Цвета чисто по женски защипа с тънките си пръсти късче месо и го поднесе към устата си, сякаш опитвайки го на вкус. Добро беше, нали сама го бе пекла, пък и турчинът направи жест, с който хем казваше, че му харесва, хем я приканваше да си вземе още, но тя не беше гладна, макар от вчера да не бе туряла залък в устата си.

Оная топка от срам и страх от неизвестното, която се бе свила още от сутринта в стомаха и и с която мина през целия град сам-самичка, качена връз бялата кобила, за да измине най-дългия път в живота си, още си беше в нея. Още и се струваше, че стотици погледи са забити като ножове в снагата и, макар да нямаше жива душа по улиците и всички порти и кепенци бяха затворени. Но тя знаеше, че зад тях бият учестено сърцата на всичките и съграждани, които изпровождаха тропота на копитата със страх и надежда, че нейния позор ще изкупи тяхното спасение...

- Да те питам нещо, невесто Цвето? Дали ще ми кажеш? Ама право!

- Питай, аго. Ако знам, ще кажа, що да не ти кажа.

- Ти, като идеше насам, самичка от мене за всички прошка да искаш, не се ли боеше? Беше ли те страх?

- Страх ме беше, аго... Ама не много – турчинът вдигна учудено вежди. – Чула съм, аго, за тебе да се разправя, че на дума и чест държиш, на женска чест не си посягал, женска чест не си поругавал. Защо да ме е страх? Пък и друго... – тя помълча малко, па после по-тихо продължи: - Още като те видях, разбрах, че е истина това, дето го разправят. Като ме погледна с очите си, го разбрах... Добри са очите ти, аго, ако че си турчин. И мъка някаква, кахър има в тях, може затова да са добри.

Фикрет се заслуша в думите на българката. Топъл и кротък беше гласът ѝ и ако бе имало някакъв страх преди, вече го нямаше и тя говореше спкойно, а когато го поглеждаше, очите ѝ бяха открити и чисти. Не бе седял и не бе хортувал така Фикрет досега с никоя жена, освен с майка си. Законът на правоверните не позволяваше да се заглеждат мъже в женските очи, та не знаеше той каква сила крият те в себе си, пък техният език никога не бе му звучал така, както меко и напевно звучеше тоя на българите. Те и кога говореха, сякаш пееха, та сега изведнъж му се прищя да има всякога пред себе си тая хубост и благост, що виждаше и слушаше в тоя час.

- Ами ако река да те взема за кадъна? Хем само сараите да ми красиш и трапезата да ми подслаждаш. Що ще речеш?

Цвета трепна за миг, но се взе в ръце и като преглътна сухо, продума:

- Защо ще го сториш, аго? Зер няма хубавици сред вашите туркини, дето на драго сърце ще ти пристанат. Не си ни грозен, ни стар. Пък и юнак си. Що ти е чужда невеста, кога може коя да е мома да си вземеш?

- Щото до днес мома не ми е легнала на сърцето, а сега, като те видях тебе, не вярвам друга хубост такава да има по цялата земя, дето познавам. Пък и да има – що ми е, ако ти кандисаш да станеш моя?

- Недей, аго, грехота е, от различни вери сме – думите на турчина взеха да плашат Цвета, но тя все още не показваше безпокойството си.

- Вярата си няма да сменяш. Моли си се на твоя Господ, ако искаш. – Фикрет продължаваше да настоява. Изпитваше ли я?

- Не е само вярата, аго. И друго има. – Гласът на Цвета стана по-глух.

- И друго, викаш, има... Е, казвай, що е това, другото?

Цвета бе навела помръкналите си очи, не смееше да ги вдигне, но после изведнъж погледна Фикрет направо и рече:

- Нали чу, невеста съм... И детенце имам...

- Туй ли било? – турчинът дори не се учуди. – Ако искаш, вземи го, ако искаш, остави го на чорбаджи Нено. Пък, ако е рекъл Аллах, други ще имаме – и ти, и аз – двамата. Ти само кандисай, пък за нищо нямай гайле.

Фикрет замълча и се приведе напред. Той, види се, говореше сериозно и като че се мерна надежда в кахърните му очи и това не убегна на българката. Тя също помълча малко и сетне продължи с оня дълбок и топъл глас, който се дължеше на скритото вълнение и който галеше слуха и сърцето на турчина.

- Право е, Фикрет ага, добър човек си ти. Сполай ти за добрите думи. За пръв път те слушам, но вярвам, че казваш, каквото е на сърцето ти. Дано и сърцето ти чуе това, дето ще му каже мъдростта ти.

Фикрет разбра накъде биеше българката и колкото по разбираше, толкова по му се искаше онова, дето не биваше. Повехна надеждата му да има тая хубост само за себе си, но искаше да чуе от нейните уста онова, което, както рече тя, вече му бе подсказал разумът.

- Та какво трябва да чуе сърцето ми?

- Че хубост, в която няма любов, радва само окото, пък и то и се бързо насища, щом не може да я стигне със сърцето. И че всичко можеш със сила да имаш, само сърце не можеш.

- Така, така... – поклати глава беят. – Право е, козум, аферим! Ама хем е право, хем е язък!

- Защо да е язък, аго?

- И за мене е язък, и за тебе е язък, и за други като тебе е язък. Защото не е право такава хубост и гиздост на вашите мъже да се дава. Пък те зад женски ум и женско юначество да се крият страхливо, кога и разум, и юначество за мъжете Аллах е отредил.

- Не ги съди, аго! Не са ни лоши, ни недостойни нашите мъже. Ала са наплашени. Не смеят хатъра ти да строшат. Пък ти си господар и съдиш по господарски. А ние сме проста рая. Пък ние ни сме по-долу, ни сме по-горе от мъжете ни. Нали ние ги раждаме, па ние мъже ги правим. Па и кусури си имат – без тях може ли, - ама ако не бяха мъже на място бащите и братята ни, либетата ни и ние не щяхме да сме туй, дето сме, аго.

Слушаше Фикрет Цвета и се чудеше откъде у тая млада жена насреща му толкоз разум имаше, та на всяка негова дума своя на място туряше, на всяко питане като ходжа му отговаряше. Дълго още продължи тая беседа между турчина и българката, стопил се беше ледът на страха и недоверето между тях. С усмивка отвръщаше тя на питанията му, той слушаше, после тя нещо питаше, пък той пак с усмивка отговаряше. Па малко преди залез войводата качи гостенката си отново на коня, но вече облечена с носията, дето си беше турила в дисагите още от преди и сам я изпроводи по пътя.

- Разшени ми ти сърцето, невесто Цвето. Голям яд бях сбрал на целия ви град, ама благодарение на тебе – поразмина ми. Речи на вашите, че съм опростил греховете им пред падишаха и държавата. А на чорбаджи Нено да речеш, че съм заръчал тука, на това място, дето с тебе седяхме и хортувахме, чешма да направи. Това ще му е платата задето си развалих рахатлъка да му идвам на крака. На тебе да я нарече. За спомен и за хаир. И кога дойда догодина, на тая чешма коня си да напоя и за невеста Цвета да си спомня! – И той плесна с длан коня по задницата.

На сутринта, когато успокоените граждани излязоха из одаите, от високите чардаци те видяха, че белите шатри от поляните над градеца ги нямаше. Нито някой беше чул, нито видял кога конниците на Фикрет ага бяха прехвърлили Балкана.

Сеймени - войници

Сбруя – такъми за коне

Сайбия – стопанин, собственик

Онлук – сандък

Кахъри – грижи, тревоги

Гавази – телохранители, пазачи

Темане – поздрав

Зяносвам – съсипвам

Одая – стая

Гюл – роза

Ефенди – уважително обръщение, господин

Ашколсун! Машала! – браво! Възхищение

Силях – колан за оръжие

Каяфет – облекло

Чепкен - къса дреха с висящи ръкави

Зингини – стремена

Язък – жалко

Хортувам – разговарям

За хаир – за добро

Разшени – развесели, ободри