Насим се прибра тихо и кротко. Чудеше се, докато събличаше якето си – ето предлага му да бягат заедно, а даже хиляда метра не може да извърви с него. Една беше на думи, а съвсем друго вършеше. Той включи телевизора, внимателно настрои антената и когато картината в екрана се проясни, се изпъна на леглото. Двете стрелки тъкмо се разминаваха на един часът и пет минути.

Сплете пръсти зад тила и се опита да си върне лентата. Чудеше се какво невярно е казал. И други момичета имаше в селото, къде по-разбрани от нея – мили, хубави, кротки като агънца. Да не си мислеше, че той не може да си хване друго момиче?! Сигурно в този дух разсъждаваше,  щом го пращаше така лесно...  Не ѝ беше за първи път да го кара да се чувства така и сигурно до час щеше да ѝ мине. С търпението малко на мъдрец, малко и на хищник, той търпеливо щеше я изчака да дойде на себе си. Но така не можеше да продължава до безкрай. Трябваше да я научи да владее емоциите си. Заслужаваше да ѝ даде хубав урок след този скандал. Справедливо наказание. Беше чувал от един негов приятел,  че лошата жена трябва да бъде оставяна да спи сама, за да има време да премисли постъпките си.

Той въздъхна. Добре, че не й разкри тайната си. Наясно беше, че още в мига, в който кажеше на Надя, че е бил в затвора, тя щеше да го остави. Беше го предчувствал още първия път, после се опита да ѝ го спомене, когато я беше намерил пияна на рождения ѝ ден и добре, че нямаше спомен,  иначе току-виж му беше избягала.

Лош човек! Той не се чувстваше такъв. Винаги помагаше на приятелите си. Винаги се бе опитвал да я пази, какво лошо беше видяла от него? Не забелязваше ли, че всичко, което прави, е за да я накара да се чувства добре. Нямаше никакво основание да го обвинява в лошотия. Лош човек е този, който краде и убива. Той никого не беше убил. Само беше поставил на мястото една никаквица, която се беше опитала да му нарежда как да живее. При това беше пиян. Не се гордееше с постъпката си, но тя беше минало. Въпрос на лош късмет. Излежа си лошия късмет. Какво облекчение беше за него излизането от там, а сега? Сега? Нова фатална жена. Какво му беше направила, всеки ден си задаваше този въпрос и не можеше да си отговори. Защо толкова я желаеше, защо не можеше да изкара по дълго без нея, да не иска да я вижда за известно време?! И ако той не ходеше да я търси, тя дали изобщо щеше да се сети за него – се запита. Наистина ли гените ѝ бяха сбъркани и не можеше да му роди здрави деца? Всичко това започваше да го плаши. Искаше му се да се изяснят веднъж завинаги, да ѝ постави ясно условията и намеренията си, но страхуваше, че и сам не е убеден в тях. Реши да премисли още малко. Излезе навън да подиша чист въздух. После влезе в конюшната, но след малко не издържа и прескочи оградата. 

Разбира се Надя беше прекалено екзалтирана, за да може да прецени доколко е потънала в него. Единственото което я интересуваше в момента беше как по-лесно да се отърве от тези пагубни чувства. Пагубни, защото все повече копнееше да се отърве от живота, който вече на нищо не приличаше. Така веднъж баща ѝ чистеше едни дреболии от животно. После майка ѝ ги кълцаше с големия нож върху дървената дъска. Так-так-так. Тракваше металът върху дървото. Так - так - Так. Тя беше между накълцаните късчета месо. Така се чувстваше. Накълцана. Так - Так- Так. 

Ненадейно установи, че не е метал в дърво, а пръстите му в стъклото. Надя се преобърна на леглото и застана като пред скок. Беше с размазан грим и цялата в сополи. Ако продължаваше да чука така, щеше да събуди родителите ѝ. А те вече нямаше какво да научавят, защо да трябваше да ги тревожи излишно. Тя подсмръкна. Не искаше да повярва, че Насим е най-обикновен арабско-български тарикат,  който подлъгва момичетата, за да спи с тях, но точно такава мисъл я стрелна внезапно. Щеше да изпита облекчение да му го каже ей, сега. Издуха носа си и отвори вратата. 

Той седеше там – на прага. Беше на същото място,  където започваше да бие по-силно пулса ѝ. 

– Слушам – кръстоса ръце тя сякаш смяташе да ги използва като броня. Броня, спасяваща я не от порой стрели, а от порой думи. 

– Не искам да се караме – започна равно той. 

– Добре – каза хладнокръвно Надя. – Без да се караме ти казвам, че повече нямаш право да минаваш от оградата насам. Ако имаш въпроси към мен, ще се обръщаш към баща ми. 

– Аа! Пак искаш да се отървеш от мен – стреляше той –  Аз съм ти товара и сега ще ме бутнеш, така ли? Ще ти стане ли по-леко? Ако ме няма, ако изчезна, ще се успокоиш ли? 

Надя дори нямаше сили да му противоречи. Оставяше се на стрелите без да усеща нужда да ги вади. От това по зле не можеше да бъде. Не виждаше смисъл и да му обяснява. Какво значеше липсата на Насим за нея, той дори не би могъл да си представи. Празнотата на нейния живот се беше изпълнила с любов. Насим й беше слънцето. Беше й водата и въздуха. Светлината, която я вдигаше сутрин и лъчът, който й светеше нощем. Но се оказваше още веднъж,  че същата тази светлина беше противопоказна за нея. В мракът сега имаше повече уединение, а болката беше някак търпима. Ето такава ѝ се беше открила истината, докато смяташе, че е влязла до половината в земята. 

– Нямам сили... Най-добре е да не идваш повече. 

– Това, което казваш си го казвала и друг път. Как да ти вярвам? Първо ме гониш, а после променяш решението си. Ето това не мога да разбера!

– Няма повече да променям решението си. Намери своето щастие. 

– Ти си моето щастие, момиче! - разтърси я той. Надя се дръпна:

– Стига.

– Защо?

– Защото не ти вярвам. 

– Ах! – изпъшка той. Уморяваше се да спори с нея. От всичко най-много мразеше драми и конфликти, а те като че ли непрекъснато го следваха.

– Виж, не искам да шептя така като крадец. Облечи си палтото и ела да се разходим. 

Да, такъв си. Крадец! Това си помисли, но вместо да се развика, Надя го мярна бегло и изведнъж се запита дали това би ѝ донесло мир. Какво беше това болезнено упорство? Ръцете му търсеха нейните. Защо й беше така трудно да му ги даде. Тя направи усилие да си се представи пак с него –този неин крадец, който я отвличаше и я връщаше променена. Стараеше се да заличи ада, в който се беше намерила преди малко, като нарисува на този ад две малки слънца и небе, в което да гледа, докато пропада надолу. 

Тя се обърна и подсмръкна. В стаята беше настанал хаос. Очите ѝ се насълзиха отново и не можеше да види къде е хвърлила палтото си. Почувства се като онази нейна приятелка от детството. Залитаща около пилона, с размазан грим, с полу-разкопчана рокля, изморена от лудешкия бяг и близък човек, чийто поглед нямаше милост. 

Дланите му обвиха кокалестите й рамена. Гледаше я, сякаш я винеше за слабостите й. Той всеки момент би повярвал, че войнствената Надя отстъпва на другата. Само един неин жест, той би му бил достатъчен. Тя разглеждаше хубавото му лице, като че ли никога повече нямаше да го види. Баща й не беше виновен,  нито майка й, още по-малко Цвети. Какво общо имаха те с нейното неумение да диша, да живее, да благодари. Защо ги беше натоварила със собствената си недъгавост. Тя си пое въздух и в очите й избиха сълзи.

- Ах, Ах! Надя...

Насим минаваше с грапавите пръсти по следите на сълзите, бързаше да ги заличи, сякаш триеше не женски сълзи, а петна, които бяха изцапали него. 

– Не искам повече да плачеш. Хайде, ела да се разсеем малко – хвана я за ръката. 

Надя се огледа за палтото си и отвърна полу в гръб:

-  Аз не плача, заради теб.

– А за кой?

Тя не отговори. Искаше да го опази от скръбта в думите си. Ей така – просто си плачеше малко да ѝ олекне.Като дървото, което не знае защо сълзи. Блика смола, там където е минало острие. Натрупали са се резките по кората, но защо плаче, ако го попиташ, то няма да може да отговори.