1.

         Имението Старфийлд беше сгушено между хълмовете, границите му с другите, много по-обширни и по-известни съседни владения. Възвишенията го прикриваха от минаващите пътници, които дори не предполагаха, че зад тях живеят хора.

     Старфийлд нямаше претенции да бъде важна част от областта, скромното му сеществуване се предаваше от поколения и времето минаваше като тихата въздишка на честно прекарал живота си човек. Обитателите му, освен собствениците, бяха няколко трудолюбиви семейства и земята на имението бе повече от достатъчна, за да се изхранват и да намират своя дом в пределите ѝ.

        Стопаните на имението бяха различни от другите земевладелци. Държаха на хората си, помагаха им и справедливо заплащаха труда им. Споделяха с тях лишенията на трудните години, раздаваха щедростта си при изобилието от реколтата в добрите времена. Лоши думи хората не чуваха, а при нужда, защото колкото и да е добре наредено всичко, винаги имаше потребност от подкрепа, те я получаваха и работеха от сърце в имението.

         Всеки наследник на тези земи помнеше заръката на предците си, че живота е като морето – има приливи, но има и отливи. Затова човек трябва да устоява и да не забравя, че ако днес е получил много, то утре, всичко може да му бъде отнето само с един замах. Също и това, че ръката, която те храни, трябва да бъде уважавана и почитана - Старфийлд бе като малък, непривичен в порядките си остров, насред океана на малко по-различното съвремие.

         2.

      Денят започна с обещанието на изгрева, че ще бъде изобилен на слънчеви лъчи – пролетта малко по-уверено пристъпи, сезоните се сменяха и зимата остана с още една крачка назад. Хората започнаха да излизат, нарамили сечива и торби със семена. Дойде време за работа в полето, отпочинало си, наспано, добре напоено и готово да ражда.

       Утрините се плисваха по-рано и по-светли, докосващи с все повече топлина цветовете на пробуждащите се овошки из земите между хълмовете, протегнали цветчетата си, радващи се на лъчите, бързащи да ги събудят по клоните. Светлината играеше по тях и с всеки нов пролетен миг, раждаше нови и нови пъстри отблясъци, които привлякоха ранобудни, новородени пеперуди, приели поканата им да опитат от бистрата роса, оставена от нощта по тях.

         Ехо излезе малко след като слънцето се издигна над източния хребет, мина по хрупкавата пътечка към градината и поседна до ограденото от ниска стена езеро пред родовата къща на Старфийлд.

         И тя, също като пеперудите, обичаше да посреща първите стъпки на деня - да улавя пробуждането му, да види как светлината дава живец на всеки стрък, вече покълнал из лехите, на цветчетата, отварящи се по всяка клонка и на живите твари, раздвижили се по тях и живеещи от щедростта ѝ.

         Пое от утринния аромат, прохладен и чист, и погледна към небето – синевата му се разстилаше и безсрамно показваща необятността си безкрайност. Знаеше, че няма край, също като мислите ѝ – всеки хоризонт е просто праг, който можеш да прекрачиш.

         Ято премина с тих шум на крилете си и се изгуби към люлеещото снагата си на много мили от Старфийлд море - Ехо харесваше полета на птиците, харесваше лекотата, с която преминаваха разстоянията, само с няколко маха и стигаха до брега, навярно кацаха на любимата ѝ скала, в която вълните разбиваха пяната си.

         Носещи се над вълните са като вятъра – свободен и безбрежен – Ехо се обърна да погледне някой спомен за морето, което толкова много обичаше.

         - Лети ли ти се? – попита я глас откъм езерото.

         - Много – отвърна тя и се усмихна.

         По средата на езерото се извисяваше фигурата на бранещия имението ангел. Той както винаги я гледаше. Погледа му никога не се отделяше от нея, без значение от коя страна заставаше. Усещаше го дори и да бъде с гръб към него.

         Очите му неизменно я следяха.

        3.

       В спомените на имението Старфийлд се разказваше как в една страховита нощ, преди много години, насред тътена на есенна буря, напираща да удави земята с гнева си, се появил ангел с белоснежни криле. Паднал от грохота на гръмотевица и блясъка на разкъсала небесата светкавица. Но не за да унищожи имението, а за да го защити.

    Застанал с разперени криле и приел двубоя с халата, решила да погуби Старфийлд в гнева си. Ангела дълго отблъсквал силните ѝ пориви, яростта на мълниите и погасял огъня, разпален от тях. Накрая успял да я прогони и щом всичко утихнало и след воя и рева на бурята настанала тишина, уморените му и натъжени от някаква незнайна болка очи започнали да плачат. Дъжда бил спрял, бурята прогонена и от сълзите му се образувало езерото, насред което останал за да пази този кът от света – може би за век или два, а може би завинаги, понеже все не отлиташе – щом пресъхнаха очите му, впериха поглед в очакването на някой, който така и не идваше.

         Там - при езерото, край което Ехо от малка често сядаше и един ден започнаха да за да си говорят с него – ангелът пазител на Старфийлд.

         Никой не бе записал в спомените, че може да говори.

         4.

         В онзи ден, когато Ехо чу гласът му за първи път, бе дошла с мисли си за морето, което скоро бе видяла за първи път и ветреца за да ѝ угоди, понякога раздвижваше водите и те шумяха като вълни, които ненаситно бе гледала и слушала от онази скала, която намери и дълго, дълго бе стояла на нея.

       Прие го като нещо очаквано, след като толкова дни му беше говорила с мислите си – щом се завъна му бе споделила за първата ѝ среща с морето, за очакванията на следващите, за това как ѝ харесва да гледа крайщата му да се сливат с небето и как дочака пръскащия отблясъци залез и бе отишла да посрещне изгрева на тази скала.

         През годините, Ехо му разказваше за всичко онова, което младото ѝ съзнание възприемаше от случващото се в живота ѝ. Питаше го неведнъж дали всичко е правилно подредено или някой е сбъркал в разпределянето на щастието между хората отвъд тяхното имение.

         Защо нейните родители са толкова добри, а съседите така лоши с работниците си?

         Защо зимата убива есента, а пролетта ражда лятото?

       Защо птиците си отиват, оставяйки грижливо приготвените си гнезда, които дъждовете разрушават, а после пак идват и отново ги съграждат?

         Защо небето мени настроението си от слънчеви дни в дъждовни седмици?

         Беше едва прохождаща и като всяко дете се учеше да разпознава страните в живота, да опознава капризите му с които хора трябваше да свикват.

         Ангелът не отвръщаше на въпросите и споделените му тайни. Просто изчака да му разкаже всичко, да премине пред детството и също като пеперудите, да се събуди в цветовете на млада жена.

         След това за първи път от векове проговори и единствено пред нея, Ехо, си позволи да наруши хилядите дни мълчание.

         5.

        - Лети ми се, но нямам твоите криле – застана срещу него Ехо и огледа за стотен с лека завист снежнобелите му криле.

         Защо ли не полети? – си помисли, а ангелът както винаги я чу.

        - Не мисли, че полета е предимство. Издигнеш ли се, просторите опияняват съзнанието, губиш контрол над разума и желанието да отидеш все по-надалече става неустоимо.

         Водите между листата на лилиите зашумяха.

         - Толкова ли е изкушително?

         Езерото шумеше като морето, а Ехо искаше да се носи над него.

      - Много – рече ангела. – И колкото повече летиш, толкова повече се губиш в безкрайността. А тя е толкова примамваща, че от нея трудно може да се върнеш.

         - И за теб ли?

         - Някога беше и за мен... – призна той и за миг погледа му пробяга назад във времето, когато се е поддал на това изкушение. -  Но разбрах, че е много по-добре да имаш своята скала, на която да кацнеш и да дочакаш...  

         Гласът му се скри в шепота откъм водните листа. Тя знаеше, че понякога предпочита мълчанието да довърши мисълта му. Но Ехо не можеше да ги чува така, както той чуваше нейните мисли.

         Стана и започна да обикаля езерото. Очите на ангела я следяха. Вятъра довя аромата на разбиващи се в брега вълни, а те бяха на много мили от тях, и го смеси с този на отпиващите от пролетта цветовете на дърветата.

         Сладостта им се сля със соления полъх.

       - Да дочакаш какво? – попита Ехо, вдишвайки от аромата. – Крилете не дават ли възможност да отидеш там, където искаш да си. Бих посетила всяко най-скрито кътче на света, ако можех да летя... като теб.

        - Онова, което търсиш, може и да не е в небесата или зад завесите на хоризонтите.

        Очите му я галеха с повече топлина и от слънцето.

       - Лутането води до отчаянието, че никога няма да откриеш онази, която търсиш. Онзи миг, родил тази, заради която ще разбереш защо съществуваш.

         Два-три лъча се отразиха в езерото и докоснаха дъното му.

         - Но не губиш вяра, затова намираш точното място и започваш да я чакаш...

         Ехо спря и се приближи:

         - Коя?

         - Любовта.

         Потъна в погледа на ангела като в прегръдка.

         Не знаеше, че може би е искал да обича или е искал да бъде обичан.

         Дали вече не го е изживял някога, някъде и затова е тук – да го сънува в спомени?

         - И при теб дойде ли? – тихо, много тихо попита Ехо.

         - Точно сега е пред мен – отвърна той и слънцето изведнъж застана от двете му страни.

        6.

       Имението Старфийлд в този ден сияеше и отвръщаше с топлина на всички преминали покрай земите му, доловили, че в тях не цъфтяха само овощните дръвчета, а и нещо друго.

       Неколцина от вървелите по-дълго по пътя и срещали много чудеса, разпознаха, че някъде тук се разгарят цветовете на любовта.

       Един от тях остави работата си, изправи снага, прибърса чело и каза на по-младите край него:

         - Слънцето грее двойно, само когато някой срещне любовта...