Цветята на малката Ида
Люлякът
Вървя по тротоара, ранно слънчево пролетно утро. Мирисът на люляк буквално ме удря в челото: на две крачки съм от голям голям люляков храст, току-що разцъфнал, първият, който виждам за тая година. Неволно се присягам да си откъсна едно клонче люляк.
Изведнъж един старчески глас иззад храстите и дърветата ме приковава:
- Да ти изсъхнат ръцете дано! Да не е твой, я марш! - и нещо профуча край главата ми.
Не виждах никой на терасата, сигурно от прозореца дебнеше, но той не се виждаше зад листата.
- Защо? - само успях да кажа, ръката ми виси и тя прекършена.
- Ще ти кажа аз защо, да не ти е дóма! - последваха няколко от т.н. нецензурни думички за лоши жени и отново нещо профуча край мен и тупна на улицата, обърнах се и погледнах - сбръчкани ланшни картофи.
На двора имахме един грамаден люляк от същия - светлолилавия, който пръв цъфти. Като за дете за мен беше грамаден. Обожавах времето, когато цъфтеше. Всяка сутрин майка ме изпращаше с букет на училище. Беше точно до дувара и често някой минавайки си откършваше клонка. Никога не съм чула майка ми да викне по някой, напротив, ако се случеше на двора, дори пускаше който иска да си набере букет. А когато прецъфтеше и клонките с цвета изсъхнеха, една по една ги очупваше и винаги повтаряше "Колкото повече се бере, толкова повече цъфти, на местото на всяко отчупено прорастват най-малко две и догодина ще е още по-кичест и красив!"
......
Вече 3-4 години всяка пролет, минавайки по същия тротоар и цъфналия люляк, чувам гласа на старата жена и инстинктивно поглеждам с периферното си зрение към първия етаж на блока, усещам гнева ѝ, как неволно се превърнах в нарушител и крадла заради едно клонче цвете.
А когато прецъфти, се отрупва с изсъхнал цвят и никой не го прочиства, стъблото е цялото скрито в обраснали леторасли.
Божурът
А толкова обичах да мириша цветята! Майка ми садеше всякакви и се грижеше за тях като за деца - пролет, лято, есен, зимата...
Разцъфтя божурът. Огненочервен, омайно красив. Денят е слънчев и много топъл, аз коленича на земята и заровям детската си муцунка в рошавата червена топка и вдишвам аромата... Такава болка ме пронизва рязко, че в първия момент не разбирам къде точно, отскачам и пищя! Над устната, носът, всичко ме боли като попарено.
Докато намеря някой и се оплача, се бях подула като свинска зурла. Оказа се, че или пчела, или оса ме е ужилила над горната устна под носа, тя си е била в божура, аз съм ѝ нарушила комфорта, навлизайки в личното ѝ пространство.
От тогава спрях да ходя да мириша цветята...
© П Антонова All rights reserved.
