Дъщерята на Сянката и Слънцето- част 5

Слънцето вече пълзеше над хоризонта, бавно и безмилостно — като всевиждащо око, което следи смъртните без да мига.

Мирандел и Елейара яздеха в мълчание по прашния път, който се виеше между равнините на Вал`Мира и възвишенията, отвъд които започваше царството на Слънцето.

Колкото повече напредваха, толкова по-ярка ставаше дневната светлина, а сенките се смаляваха — като че самата земя се изчистваше от мрака, но с цената на жива жертва.

Първото село, през което минаха, бе полутъмно, загърнато в бледа утринна мъгла. Жителите му шепнеха молитви, които не приличаха на човешки думи. В тях се долавяха повече отчаяни стенания, отколкото предана и искрена вяра.

Елейара слезе от коня и коленичи до болна жена с лице в цвета на въглен, с кървясали, помътнели очи.

Постави длани върху челото ѝ. От тях се процеди лъч светлина — блед, трептящ, но силен. Погледът на жената се проясни. Кожата порозовя.

Никой обаче не посмя да се доближи до сумрачницата и да ѝ благодари. Хората се отдръпнаха, сякаш гледаха чудо, което е опасно за тях, просто защото не го разбират.

Само едно дете се осмели. Беше дрипаво и босоного, вероятно безпризорно сираче. То изпиваше Елейара с изумено обожание.

Когато Елейара се изправи, то тихо прошепна:

— Ти си нейната дъщеря, нали? На онази, която ходи по нощите?

Междинницата не отговори. Само покри косите си с качулката и се качи на коня.

— Да тръгваме — се обърна тихо към Мирандел. — Преди светлината да ги убеди, че трябва да ме убият.

След часове езда стигнаха до друго селище — на пръв поглед оживено, с жита наоколо и слънчеви знамена. Но въздухът над него миришеше на разложение.

Площадът бе украсен с черни символи. Когато хората ги видяха, коленичиха мигновено. Елейара усети прилив на ужас — не за себе си, а за тях.

— Моля те — прошепна тя, — не гледай.

Но Мирандел вече беше видял.

В центъра, върху импровизиран олтар, гореше огън. В пламъците се извисяваше млада жена , още дете, с венец от въглени и тръни.

Жителите пееха в транс. Не молитва, а присъда.

„Сенчест Господарю, приеми тази душа, за да отстраниш болестта от нас!“

Елейара стоеше неподвижна, цялата трепереща от гняв.

Вятърът разпиля косите ѝ, а Мракът в нея се размърда — гладен, смутен, разкъсван от вина.

— Те го правят в твое име — каза Мирандел, с остър като меч тон.

— Не в мое. В негово. Но той вече не се нуждае от жертви. Освен от една определена. Но скоро няма да я получи.

— Тогава защо не ги спреш?

— Ако се намеся, ще изгорят и мен. И теб. Светлината и Мракът се хранят с една и съща заблуда — че без страх няма ред.

Тя затвори очи и прошепна думи, които Мирандел не разбра. Пламъкът на кладата потрепери, после угасна без звук.

Момичето падна на земята — безжизнено, но непокътнато. Душата ѝ беше освободена от дълга към Тъмата, затова и красотата ѝ се съхрани.

Елейара се качи на коня си и препусна. Мирандел остана за миг, вперен в трупа, после я последва.

Когато нощта настъпи, лагеруваха в подножието на планината — там, където Сумракът и Светлината се наслагваха и преливаха един в друг.

Небето беше наполовина черно, наполовина златно. Огънят гореше бавно, като, че се чудеше дали стъкналите го действително се нуждаят от него.

Мирандел гледаше как Елейара сваля ръкавиците си и внимателно сресва оплетените си от вятъра коси. В мрака изглеждаше почти като човек. Почти.

— Когато гледах онова дете, което ме нарече "дъщерята на онази от нощите"... — каза тя, без да го поглежда, — се сетих за теб.

— За мен?

— Да. За начина, по който ме гледаш. У теб живее същият страх, само че си по-дискретен. По-възпитан, може би.

Мирандел не отвърна веднага. Нещо в нея го смущаваше, караше го да се чувства като разкъсан между две клетви — тази на честта и тази на човечността.

— Елейара… — започна той. — Има нещо, което никога не съм казвал на никого.

Тя вдигна глава. В златното сияние на пламъка лицето му беше открито. Точно, както и душата му — без броня, без нужната за ролята на воин и престолонаследник, маска.

— Искаш ли да ми разкажеш?.

Той вдиша дълбоко, сякаш всяка дума беше трън, който трябва да извади от себе си.

— Баща ми е човек на реда. Какъвто е редно да бъде Повелителят на Солариан. Горд, безмилостен, убеден, че слабостта е грях. Майка ми беше абсолютната му противоположност. Мека, добра, вярваща, че дори в Мрака има искра от Светлина.

Когато бях малък, може би на пет, в двореца се развилня черната треска. Болестта, за която вярваме, че идва от Ноарет. Майка ми се зарази първа.

Той замълча за миг, после продължи по-тихо:

— Всички я изоставиха. Магистрите, жреците, дори баща ми. Само аз останах до нея. Не разбирах защо се страхуват. Тя си беше просто моята майчица.

Той се усмихна тъжно.

— Бях наивен и невинен — дете, което не знае от какво и как да се бои. Виждах, че страда, но когато я хващах за ръка, тя ми се усмихваше и аз се сгушвах до нея. И… тя оздравя. Дали, защото аз бях до нея или Мракът се бе смилил… Но белезите останаха. Черни, като пепел под кожата.

Пламъкът пред тях затрептя. Елейара слушаше, безмълвна и неподвижна.

Мирандел продължи:

— Когато се върна сред хората, те не я приеха. Говореха, че е докосната от Мрака. Че е прокълната. Съветът на магистрите реши… да я остави на милостта на народа. Баща ми не оспори решението им. Зная, че не беше от страх. Искаше да ми даде урок. Очите му се замъглиха.

— Той държеше да гледам. Да наблюдавам как опърпани просяци, пияници, леки жени и убийци я погубват с камъни. Каза, че така се калява духът на мъжете. На онези, достойни да носят короната. Като не трепнеш пред жестокостта. Като жертваш най-скъпите си в името на кралството.

Настъпи тишина, в която се чуваше само как вятърът гали тревата.

— И? Ти успя ли да се калиш? Научи ли нещо за себе си?— попита Елейара.

Гласът ѝ бе тих, но пронизващ като арктическа виелица.

Мирандел я изгледа дълго, раздразнено. Почти яростно.

— Научих се да мразя — отвърна. — Не баща ми. Не боговете. Себе си. Защото не извиках. Защото гледах безучастно и дори не посмях да опитам да ѝ помогна.

Елейара кимна. Приближи се, седна до него. Не го докосна, но присъствието ѝ бе като завеса от ласкав въздух.

— Омразата не е грях, Мирандел. — каза тя. — Грехът е да я храниш, докато не изяде любовта.

— А ти? — попита той. — Храниш ли я?

— Не. — прошепна. — Тя храни мен.

Той се засмя насилено.

— Тогава, значи и двамата сме прокълнати.

— Не. Просто сме спътници и по съвместителство довереници.

Когато слънцето започна да се издига отново, те продължиха. Пътят се стесняваше, въздухът се сгъстяваше, а небето се раздели — половината в лазурно, половината в мастилено лилаво.

Пред тях се разкри долина, прорязана от светлина.От едната ѝ страна растеше жълта като че попарена от мраз трева, от другата — зелена. Между тях имаше слог от сияеща ивица, като прогорен кенар в платното на света.

Елейара спря.

— Това е границата.

Мирандел я погледна.

— На Сумрака и Слънцето?

— На живите и немъртвите — отвърна тя. — След нея няма връщане.

Тя вдигна глава. Слънцето я ослепи, но тя не отмести поглед.

Мракът в очите ѝ и денят на Миранделовите се срещнаха — като две сили, които не могат да се слеят, но и не могат да се разделят.

Те прекосиха границата. Сенките зад тях се скъсаха. А пред тях, на снопове лъчи, струеше светлината изрева.

Тук, тя сякаш дишаше като жива и съзнателна твар. Процеждаше се през облаците на златни пластове, разтапяше сенките, изяждаше дори спомените за нощ.

Елейара яздеше до Мирандел и с всяка крачка на жребеца си усещаше как плътта ѝ пламва, как светът я разпознава като чужда.

Слънцето пареше. Не както огънят — не беше болка, а усещане за изгарящо присъствие, което я оголва до костите. Всеки лъч се врязваше в кожата ѝ, изсмукваше от нея топлината, докато въздухът около нея вибрираше от напрежение.

Студена пот изби по челото ѝ, златисто-черна, проблясваща като отрова. Очите ѝ — едното златно, другото бездънно, се присвиваха от болезнени спазми, а зениците трепкаха в агония.

Всяка светла повърхност ѝ се струваше враждебна: камъкът блестеше твърде остро, тревата отразяваше твърде много. Дори въздухът бе твърде чист, твърде прозрачен, твърде гласовит.

— Елейара, спри! — заповяда Мирандел, дръпна юздите и скочи от коня си.

Сянката, която хвърли, бе единствената прохлада в цялата околност.

Елейара се подчини, олюлявайки се, дишайки тежко, като че светлината ѝ бе взела силите.

Той отвори дисагите, които носеше, и извади от там нещо — плат, фино тъкан, почти прозрачен, но с блед синкав оттенък. Материя, каквато се тъче само в храмовете на Солариан.

Погледна я внимателно — кожата ѝ вече бе зачервена, ръцете ѝ трепереха.

Без да каже нищо, пристъпи към нея и разтвори воала. Загърна я внимателно с него и продума:

— Ето така… — прошепна той. — Позволи на слънчевия син да те защити от мощта на рождената си стихия.

Тя го погледна изпод миглите си — очите ѝ изглеждаха блестящо мокри, но не от сълзи, а от това, че бе заслепена.

— Това няма да помогне. Светлината усеща какво съм.

— Може би. — отвърна Мирандел, усмивката му бе едва доловима. — Но ако ще ни изпепелява, нека поне ти изглеждаш като благородната дама, която си, а не като демонично проклятие, донесено с ветровете на Вал`Мира.

Елейара се засмя дрезгаво, без радост, но и без гняв.

— Принцът на Слънцето се шегува. Колко мило!

Той не отвърна, само протегна ръце и поправи плата, като го фиксира с елегантен възел.

Воалът бе хладен — невероятно хладен — сякаш самата тъкан не допускаше слънцето. Когато се спусна по раменете ѝ, Елейара усети облекчение, почти като милост.

Сенките под очите ѝ се смекчиха, а изгарящият блясък на зениците се успокои.

— По-добре ли е сега? — попита Мирандел.

Тя кимна.

— По-поносимо. Макар че и ти ще изгориш, ако стоиш толкова близо до мен.

— Светлината не гори онези, които я познават. — отвърна той. — А ти… скоро също ще я опознаеш така добре като мен.

До пътя, малко след границата, имаше малък търговски пост. Отдалеч се виждаше като мираж — колиби от слюда и плат, отразяващи слънцето.

Мирандел ги приближи пръв, остави Елейара да изчака на сянка, после се върна с нещо в ръце — дреха, сгъната внимателно, почти почтително.

— Намерих нещо за теб — каза.

Тя го изгледа с подозрение.

— Ти съвсем си си изгубил ума. Да не би да очакваш да облека това? Та то е обида от плат! Ще ми стои повече от идиотски!

— Ще ти стои така, че никой няма да посмее да попита коя си.

Разтвори плата.

Беше рокля — светла като зората, от лен и лунен шифон, с избродирани златни слънца по ръкавите и по гърдите.

Материята беше лека, почти безтегловна, но с блясък, който правеше всичко в нея да изглежда като отражение във вода.

Елейара бе смаяна. Не очакваше това.

Тя протегна ръка и докосна тъканта — пръстите ѝ потънаха в нея като в облак.

— Твърде светла е — прошепна.

— Светлината не винаги означава чистота — отвърна Мирандел. — Понякога просто прикрива сенките. Най-вече, онези вътре в нас.

Помогна ѝ да я облече.

Когато воалът падна върху лицето ѝ и роклята се разля по тялото ѝ като изтъкана от лъчи, тя се преобрази напълно. Изглеждаше не просто далечна, а свята и неприкосновена. Божествена.

Светлината сякаш не знаеше как да я приеме. Вместо да я отблъсне, я обви, като верен съюзник.

Мирандел я погледна.

— Сега изглеждаш като дама от двора на Ариан — каза тихо. — Ще минем през града без да будим подозрение. Аз ще бъда твоят пазител.

— А ако попитат кой си ти?

— Рицар без име. — усмихна се. — Има много такива.

Когато влязоха в първия град на Солариан- Лисара, всичко наоколо трептеше. Кулите бяха от камък и стъкло, така че отдалеч приличаха на кристални пламъци. По улиците течеше топъл въздух, миришещ на лилии и жасмин.

Деца играеха с отразени лъчи, а жените пръскаха ароматна вода по праговете — за да прогони сенките.

Елейара яздеше леко приведена напред, скрита под воала. Всеки лъч, който пробиваше плата, я караше да потръпва.

Но хората не я гледаха. Те виждаха само благородната дама — крехка, покрита, достолепна.

Мирандел яздеше редом, изправен, с ръка на дръжката на меча.

Погледът му бе прям, уверен, заплашителен в своята тишина — никой не се осмеляваше да ги заговори.

Когато преминаха през централния площад, Елейара усети как нещо в нея се разбунтува.

Слънцето над кулата блестеше като око, което я познава. Сърцето ѝ започна да бие в неравен ритъм — злато и черно, светлина и сянка.

— Не мога да дишам… — прошепна тя.

Мирандел се приведе леко към нея.

— Само още малко. След онзи мост, ще бъдем вече извън града.

Гласът му беше тих, но сигурен. И тогава, за пръв път, Елейара осъзна, че не само тя се бори със светлината. И той също. Само че неговият бой беше невидим — с вярата, която го е отгледала, и съмнението, което тя беше посяла в него.

Двамата продължиха през ослепителните друми на Солариан.

И макар никой да не ги спря, всеки прозорец, всяка златна статуя, всяка лъскава повърхност ги наблюдаваше.

Елейара се чувстваше като в сън, който не се подчинява на волята и. Мирандел — като страж, който пази не човек, а жив парадокс.

Когато стигнаха източната порта, зад която започваше пътят към Храма на Светлината, тя се обърна към него.

— Благодаря ти.

Той поклати глава.

— Не ми благодари. Още не сме стигнали там, където няма да можеш да се скриеш.

Слънцето се отрази в очите му. В тях за миг проблесна нещо, което не бе нито светлина, нито сянка. А нещо по-дълбоко — възхищение. И тя си помисли, че може би дори в царството на Слънцето има място за онези, които носят нощта в себе си.

А дали и в храмовете му беше тъй? На двамата с Мирандел им предстоеше да разберат, защото първата предвидена от слънчевия син спирка бе точно светилище на Светлината.

Храмът на Солариан се издигаше пред тях като сърце на самото Слънце — ослепителен, съвършен, почти нереален.

Въздухът около него беше тежък от сияние — толкова наситен, че дори звукът се пречупваше, превръщайки се в нещо между песен и шепот.

Когато приближиха, дори конете се смутиха — едва ли не усещаха живото присъствие на божествената сила, която обитаваше това място.

Елейара спря на стотина крачки от входа. Слънцето вече стоеше високо над върха на храма, а златните му кули се огъваха от топлината. Погледът ѝ се премрежи — толкова интензивна беше светлината, че дъхът ѝ секна.

Воалът не помагаше вече. Платът беше като жарава върху кожата ѝ, всяка нишка попиваше лъчите и ги предаваше навътре.

— Тук ли е… — прошепна тя.

Мирандел кимна.

— Да. Храмът на Западния пламък. Мястото, където Светлината благославя и съди едновременно.

Вратите пред тях бяха изковани от злато и лято стъкло. На повърхността им се движеха отражения — лъчи, които се променяха с всеки полъх на вятъра.

Всяка фигура от божествената иконография — ангели, пламъци, корони от светлина — изглеждаше жива.

От прага се усещаше топлина, не просто физическа, а свята, изгаряща, смиряваща.

Елейара направи крачка. В същия миг въздухът се разтресе — тъй леко, че дори Мирандел не го усети. Само тя. Защото Светлината я позна.

Първият ѝ допир с пода бе като с досег до мълния. Камъкът под босите ѝ ходила излъчи електричество, а по вените ѝ пробягаха искри. Мракът вътре в нея отвърна — отначало с шепот, после с глух грохот. В гърдите ѝ се бореха две воли.

— Елейара… — Мирандел се обърна, притисна рамото ѝ. — Ако е твърде много за теб…

— Не. — сряза го тя. Гласът ѝ прозвуча по-дълбоко, отколкото бе предполагала. — Искам да видя дали ще ме приеме.

Когато прекрачиха прага, сянката на вратата ги погълна за миг, а после ги изхвърли в море от светлина. Вътре нямаше тъмнина — дори въздухът блестеше. Стълбове от бял камък се издигаха като кости на древен гигант, а от сводовете висяха златни паяжини, които не падаха никога. По стените танцуваха отблясъците от хилядите малки кристали, вградени в камъка — всеки улавяше и пречупваше слънчевите лъчи в дъгови искри. Храмът дишаше. Не като постройка, а като същество.

— Това е… живо — прошепна тя.

— Така е — каза Мирандел. — Всеки храм е отражение на пламъка на Слънцето. Само в тях Светлината никога не угасва.

В центъра на залата гореше олтар — или по-скоро стоеше източник на огън без гориво, сияещ с постоянна, непрекъсната жар. Край него стояха жреци — облечени в бели одежди, с очи, покрити с ленти, за да не ослепеят от сиянието.

Когато те влязоха, песнопенията секнаха. Възцари се тишина— глуха, болезнена.

Елейара почувства как всяка частица в нея се свива — не от страх, а от срам.

Светлината не просто я гледаше. Тя я виждаше отвътре — в мислите, в спомена, в кръвта. Виждаше Мрака.

Невидими лъчи се спуснаха от купола и я обгърнаха. Първоначално бяха топли, после болезнено ярки. Кожата ѝ настръхна, вените ѝ се осветиха, сякаш някой изливаше слънце в кръвта ѝ. Болката бе чиста, свята, непоносима за човешко тяло.

Мирандел хвана ръката ѝ, за да ѝ даде сила. От неговия допир се излъчи мека вълна, опит да смекчи напрежението, но пламъкът около нея пламна още по-силно.

— Отдръпни се! — извика един от жреците. — Тя не е от нашия свят! Богът Слънце ще я изпепели!

— Тя е под моя защита! — извика Мирандел.

— Няма защита от съдбата, Слънчев принце! — отвърна старият глас.

Огънят в олтара се промени. От златен стана бял. От бял — синкав. От синкав — почти черен. Светлината се изопна, като струна и в следващия миг избухна във вихър.

Цялата зала се обви в сияние, което просълзяваше.

Елейара извика. Не от болка — от напора на двете сили в себе си. Светлината я разкъсваше, Мракът я пазеше.

От ръцете ѝ изригна светкавица — не златна, а сребърна, разцепи въздуха и удари пода. Камъкът се напука. Огънят угасна. И настъпи непрогледна тъмнина.

Една-единствена. Дълбока. Тежка. Пълна.

Жреците се завайкаха и засуетиха. Мирандел прикри Елейара с тялото си. А в тишината, сред дима, прозвуча глас. Не глас на човек, обаче.

— Колко любопитно… — прошепна той, иззад мрака. — Светлината те разпозна, но не те унищожи. Значи още има надежда.

Мирандел стисна меча си.

— Покажи се!

— Нима си въобразяваш, че можеш да ме спреш, синко? — отвърна гласът. Плътен, кадифен, властен. — Дори Светлината не може да ме задържи вън.

Елейара трепна. В сянката между колоните се разля фигура, висока, излята от нощ. Не реална, а отражение на мисъл — и все пак осезаема.

— Тенебрил… — прошепна тя.

Светлината, която бе останала в купола, засия като че бе ужасена. А от олтара избликна последен пламък — последен вик на съпротива.

Тенебрил протегна ръка — не да удари, а да докосне лъча.

И той угасна.

Храмът застина. Мрак и Светлина вече не се различаваха. Всичко беше сребърно — между двете.

Елейара падна на колене, дишайки трудно, а Тенебрил се свлече до нея, без да я изпуска от поглед. С онази необяснима тъга, която я караше да трепери.

— Виждаш ли, дете на Сумрака — прошепна той, — дори тук, в сърцето на Светлината, Мракът не може да бъде изгонен. Защото той е другото лице на Светлината.

След тези думи той се разтвори, както и дойде — без звук, без следа. Само вятърът остана да вие. Онзи, който носеше мирис на роза, дим и златен прах.

Мирандел я повдигна внимателно.

Очите ѝ горяха — не от болка, а от молба.

— Видя ли го? — прошепна тя.

— Не само него. — отвърна той. — Видях себе си. И видях, че той беше там.

Над тях куполът засия отново, но по-слабо — не в блясък, а в меко, треперливо сияние.

Сякаш самата Светлина се беше уморила от собствената си безупречност.

Навън, когато прекрачиха прага, денят ги заслепи отново. Но този път Елейара не се скри под воала. Застана под слънцето, с очи, в които пламтяха и злато, и сянка.

Мирандел я гледаше дълго, без да може да реши — дали вижда проклятие, или благословия.

Защото от този миг нататък, в храм, където Мракът бе влязъл и Светлината не го бе изгонила…

Балансът вече не съществуваше такъв, какъвто го познаваха.