Дъщерята на Слънцето и Сянката- част 2

Вал’Мира се простираше пред тях — безкрайна и нереална, земя, в която Слънцето и Луната деляха едно небе, а въздухът бе наситен с прах от светлина и пепел от сънища. Нито ден, нито нощ владееха тук, всичко живо съществуваше в един непрестанен полумрак, в който цветовете дишаха бавно, сякаш бяха болни.

Конете им се движеха без звук, копитата им не оставяха следи. Пътят беше стар, сякаш изсечен от самото време — осеян с парчета от блед камък, наполовина погълнат от треви, които светеха с меко сребристо сияние. От двете страни на пътеката се издигаха изсъхнали дървета, чиито клони приличаха на протегнати ръце — не молещи, а помнещи.

Вятърът бе странен тук — нито топъл, нито студен, а като дъх от нещо недостатъчно живо, но и не съвсем мъртво. Той носеше имитация на аромати: увяхнала  лилия, ръжда, земя при първите капки на дъжда.

Мирандел яздеше напред, с поглед, вперен в далечината. Светлината около него не беше естествена — тя се раждаше от самото му присъствие. Сребърните кантове на бронята му блещукаха с отблясъци на изгрев, който още не се е родил. Всеки лъч, докоснал го, изглеждаше по-чист, но и по-тежък — сякаш светът се страхуваше да не го опетни.

В съзнанието му гласовете на миналото се блъскаха един в друг: клетвите на Зората, уроците на баща му, думите на Елейара — „Светът ме роди, защото му омръзна да бъде разделен.“  Беше я чул веднъж, но в него, думите ѝ отекваха  като рана. Погледна я.

Елейара яздеше малко след него, тиха и лека, сякаш самата земя се отдръпваше пред нея, за да не я нарани. Пелерината ѝ се влачеше като опашката на комета. Косата ѝ — златисто-черна — се вееше от ездата, понякога улавяйки светлина и отразявайки я обратно като огледало, друг път я поглъщаше, превръщайки я в част от самия здрач.

Очите ѝ бяха спокойни, но в тях имаше нещо, което Мирандел не разбираше — меланхолията на онзи, който е виждал твърде много светове, за да спазва ограничения и да вярва в граници.

От време на време, когато вятърът се завихреше около тях, въздухът трептеше с дълбок, едва доловим тон — звук, който не идваше от природата. Елейара го усещаше първа. Гърбът ѝ се изправяше, дъхът ѝ се задълбочаваше. 

Беше Тенебрил.

Той не яздеше зад тях, не се движеше изобщо. Просто БЕШЕ. Вечното присъствие, от което никой не можеше да избяга. Никога и при никакви обстоятелства. Тежест в пространството, изкривяване на самата светлина.

Когато преминаваха през долини, където сенките бяха по-гъсти, тя виждаше силуета му в далечината — висок, изправен, с мантия, която се сливаше с хоризонта.
Когато заваляваше прашен дъжд, той стоеше на високите хребети, надвесен като свирепо божество. И винаги  наблюдаваше.

Тенебрил не говореше, но съществото му бе като история, изтъкана от черни помисли, която душата чува, когато се опита да забрави.
Всеки негов поглед беше въпрос. Всеки дъх — заплаха и изкушение едновременно.

Понякога Мирандел усещаше как нещо в ума му се промъква коварно — мисъл, която не му принадлежеше. „Колко време ще те води клетвата, когато спреш да вярваш  в нея?“
Гласът бе негов, и в същото време не бе.

Елейара чуваше същото, но не се плашеше. Тя беше родена от неговата сянка и от светлината на другата половина. Знаеше, че Тенебрил не просто следва — той чака. Чака слабост, дума, миг, в който ще може да каже „Видяхте ли? Казах ви!“.

И все пак... имаше нещо в него, което не можеше да отрече.
Когато нощта се сгъстяваше и огньовете на Мирандел догаряха, тя често усещаше Тенебрил наблизо — не с очите, а с кръвта си.  И тогава мракът ѝ изглеждаше ласкав. Почти уютен. 

Но не и сега.

Наближаваше залез, когато Елейара наруши тишината първа:
— Пътят до столицата е дълъг — каза спокойно, без да го поглежда. — А в мълчание ще ни се стори още по-дълъг.

Мирандел не отговори веднага. Очите му се плъзнаха по хоризонта, където светлината и мракът се целуваха, без да се слеят.
— Нямам какво да кажа — отвърна кратко. — Думите не променят нищо. Не лекуват. Но могат да отровят.

— Ала могат да облекчат болестта на мислите. Мълчанието разяжда ума ни с тревоги и съмнения. Споделянето намаля теглото. — рече тя меко.

Той я погледна за пръв път от часове. Погледът му бе преценяващ, твърд.
— Говориш като някой, който е свикнал да слуша себе си повече, отколкото света. И другите в него.

Елейара изви устни в усмивка.
— Светът рядко намира време да води лични разговори с презряни междинници като мен. А когато все пак благоволи, често не разбира какво му отговаряме.

— Или не иска да разбере. Като Нитандин. — промърмори Мирандел и кимна назад, по посока на съпровождащия ги капитан.

— Тогава поне двамата с теб можем да се престорим, че ни се отдава. Взаимното разбиране имам предвид. — отвърна тя и наклони глава, сякаш се вслушваше в ехото на собствения си глас. — Кажи ми, какво е да живееш на място, където слънцето никога не се уморява да свети?

— Изтощително — изрече той. — Там няма сенки, в които да се скриеш, когато сгрешиш. Светлината вади наяве всичко. И не прощава.

Тя го гледаше дълго, без да мига.
— Затова ли мълчиш? За да не чуе светлината, че се съмняваш?

Мирандел изпъна юздите, сякаш думите ѝ го бяха засегнали.
— Аз не се съмнявам.

— Не, разбира се — кимна тя с онази тиха ирония, която не беше подигравка, а снизхождение. — Просто се опитваш да убедиш себе си в това.

Настъпи мълчание. Дълго, но не неловко. Чуваха се само отгласът от копитата, вятърът и далечният глас на гръм — като угрозата от надвиснала буря.

Накрая Мирандел въздъхна.
— Вие, сумрачните, говорите като пророци, но никога не казвате нищо ясно.

— Може би яснота е последното, което светът заслужава, — отвърна тя. — А може би е просто начин да не те наранят чуждите думи. И намерения.

Той се усмихна — неволно, почти незабележимо.
— Ти си опасна жена, Елейара. 

— Само за онези, които твърдо решат да останат слепи.

Тя го погледна — в очите ѝ едното светеше в топло злато, другото гореше в черно. Мирандел не откъсна поглед. За пръв път от дълго време тишината между двама души не му тежеше.

Някъде далеч, върху хребета, стоеше Тенебрил — неподвижен, в одежди, които се сливаха с нощта. Погледът му ги обгръщаше подобно на решетъчните стени на невидима клетка.
„Колко мило — Светлината и Сянката се учат на синхронно дишане,“ прошепна той и мракът се усмихна през устните му.

В черните му очи двамата изглеждаха като две искри, които още не знаят дали ще се слеят — или ще се унищожат взаимно.
„Няма по-прелестна и невинна красота от онази, която не знае, че вече умира,“ прошепна той, и сенките се разтекоха около него като послушни зверове.

Нощта се спусна тъй плавно,  сякаш дори въздухът  се бе изтощил да диша.  Мъглата пълзеше по пътя като жива твар. Гъста, млечна и студена. И жадна за кръв. Сетивата долавяха миризмата на пепел и на нещо друго… на страх, оставен да втасва дълго.

— Мирише на смърт — прошепна Елейара и погали гривата на коня си.

Мирандел не отвърна, но дланта му вече стискаше дръжката на меча. Светлината в бронята му приглушено пулсираше, сякаш предупреждаваше за приближаваща опасност.

— И ти ли го виждаш? — попита тя.

В далечината, в подножието на хълма, лежеше селото. Или това, което бе останало от него. Къщите изглеждаха като скелети от дърво и глина, изправени срещу нощта. Покривите им — разпрани, стените — почернели, а улиците — пусти. Само няколко факела горяха, хвърляйки неестествена, трепкаща светлина.

И все пак, там имаше движение. Сенки — твърде плътни, за да са човешки.

Когато двамата се приближиха, въздухът се промени. Стана тежък, трептящ, наситен с онова особено напрежение, което предвещава появата на нещо по-висше от страх.

На площада бяха събрани хора. Лицата им — безкръвни, очите — празни. Между тях стоеше каменен олтар, над който се виеше дим.
Пред него, с наведена покорно глава, бе вързана млада жена, облечена в бяла  ленена роба. Косата ѝ падаше по раменете като златен водопад.

— Не... — прошепна Елейара и слезе от коня.

Старейшината — висок, прегърбен мъж с набраздено от бръчки, като напукана  земя, лице, се изправи пред нея.
— Не се намесвай, сумрачна! — изръмжа той когато Елейара се приближи решително към олтара. — Господарят ни гледа. Трябва да му се даде душа, иначе Мракът ще погълне всички!

Мирандел пристъпи напред, мечът му проблесна.
— Кой господар? Кой е този, на когото се кланяте?

И тогава въздухът замря.  Димът над олтара се завихри в черна спирала, а в следващия миг небето сякаш се разтвори. 

Той се появи. Тенебрил. Облечен в пушилка, сякаш на самата тъкан на реалността ѝ бе непоносимо съществуването му. Очите му бяха бездънни и студени. Гласът му се спусна от висините — нисък, тежък, като приближаващо бедствие.

— Колко жалко, че ме призовавате с такива оскъдни дарове!

Селяните паднаха ничком. Старейшината изрева:
— Господарю! Приеми жертвата ни! Невинна е! Плод на светлина! Чиста кръв за твоя гняв!

Тенебрил пристъпи напред. Земята под краката му се пропука, въздухът се вледени. Той погледна момичето — вързана, бледа, с очи, в които играеше пламъчето  на отчаяна молитва да я пощади.

Мирандел не се поколеба. Препречи пътя на Тенебрил. Мечът му се възпламени с бяла жар, която освети всичко — дори самия мрак. Въздухът се разцепи от грохота на изреченото заклинание.
— Отдръпни се, изчадие! — гласът му кънтеше като гръм. — Не ще позволя невинна да погине под твоето проклятие!

Тенебрил не отстъпи. Дори не мигна. Светлината на Мирандел угасна по краищата, сякаш се задави в себе си.

— Денят продължава да възпитава невъобразими глупци. — каза Тенебрил спокойно.

Елейара застана до Мирандел. Очите ѝ — едното в злато, другото в черно — засияха в унисон. Ръцете ѝ излъчиха двоен блясък, половината от светлина, половината от сянка. Земята потрепери.
— Достатъчно! — извика тя. — Нито ти, нито твоите ще вземете нещо тази нощ!

За миг, само миг, Мракът отстъпи. Дори сенките на легионите се дръпнаха, разкъсани от двата противоположни импулса.

Но Тенебрил се усмихна.
С едно движение той разтвори въздуха. Светлината на Мирандел и мракът на Елейара се сблъскаха — и изгаснаха, сякаш ги бе задушила невидима ръка.

Светът се сви. Вятърът застина. Пламъците угаснаха. Двамата бяха в плена на Тъмата.

Той стоеше пред тях, по-висок от всяка мисъл, по-тих от смъртта.
— Вие... — каза той бавно, — си позволявате твърде много.

Погледът му обходи първо Мирандел, после Елейара.
— Не просто се изправяте срещу враг. Това тук е МОЕ. Територия, която е на Мрака. По своя собствена воля. Затова, намирайки се тук и вие сте МОИ. В настоящия момент ми принадлежите напълно . И ако още веднъж се осмелите да надигнете глас срещу волята ми...

Той докосна въздуха. На земята между тях се разтвори кратер, от който изригнаха виковете на безброй страдалници— гласовете на други жертви, смазани и изкривени от болка, преди да угаснат завинаги.

— ...ще се окажете на мястото на жертвата.

Думите му се впиха в тях по-дълбоко от всеки удар. Мирандел направи крачка, но тялото му отказа да се подчини. Тежестта на властта  скова дъха му.
Елейара остана неподвижна. По бузата ѝ се плъзна сълза — светла отвън, тъмна отвътре.

Тенебрил ги наблюдаваше с поглед, в който нямаше нито гняв, нито съжаление. Само хладно превъзходство.

— Знайте си мястото, дете на светлината... и ти—рожбо на двойнствеността, — каза той. — Светът не се променя, защото вие го искате. Той се покорява само на онзи, който има смелост да го пречупи. 

А сега да минем към същественото…— промълви той с нотка на мистериозно коварство в гласа.
Протегна ръка. Девойката се издигна във въздуха и със силата на повелята му бе просната на олтара. Четирите ѝ крайника се завързаха сами, като краката бяха насилствено разтворени. Тенебрил се приближи и с още едно движение на дланта, без дори да я докосва, разкъса дрехата ѝ. Отдолу се показа нежна, млечнобяла кожа, никога невидяла светлина. Мека и топла.

Момичето бе специално отглеждано за този момент. Когато съселяните ѝ ще се нуждаят от жертвата ѝ, за да умилостивят Господаря. Това обаче не означаваше, че тя не беше ужасена от съдбата си. Трепереше като лист, дишаше насечено, сърцето ѝ щеше всеки момент да изскочи от гърдите. И точно това възбуди интереса на Тенебрил. 

Тя се опита да изкрещи, но от гърлото ѝ не излезе звук. Черният властелин се преобрази в твар, прилична на горящ смолист пламък. Очертанията му бегло наподобяваха благородния господин отпреди малко. 

Сянката се спусна по лицето ѝ, обви гърлото ѝ, впи устни в нейните и започна да шари по тялото, изследвайки и поглъщайки всеки сантиметър от него. Накрая, той проникна грубо в нея и писъците ѝ огласиха площада. Отвътре я раздираше изгаряща болка. Тенебрил я обладаваше безмилостно пред очите на семейството, приятелите ѝ, на борещите се напразно да се освободят Елейара и Мирандел. Никой не смееше да се намеси. Да прекрати гаврата.

Тенебрил направи няколко последни тласъка, изръмжа  и после се отдръпна от нея, връщайки се към обичайния си вид. От устата на момичето бе потекла тънка струйка кръв, а очите ѝ бяха зачервени от ридания.

Черният властелин разочаровано заговори:

— Празна — рече той. — Няма нищо особено в нея. Страхът ѝ е безвкусен. Невинността ѝ също е скучна. За съжаление, беше само намек за съвършенство.

Той вдигна ръка. От земята се издигнаха силуети — сенчести воини, без лица, само с очи, които светеха в червено.
— Вземете я. Нека легионът се позабавлява и нахрани с нея.

Когато те се втурнаха, Елейара извика. Ръцете ѝ пламнаха в двоен блясък — златен и индигов. Мракът и светлината се сблъскаха, въздухът се нажежи.
Духовете отскочиха назад, крещейки.

Тенебрил я погледна с изучаващо любопитство, без капчица гняв.
— Винаги е приятно да видиш как едно дете на безумието се бори да се отскубне от предопределението, течащо във вените му. Не те ли предупредих, междиннице? Наистина ли ще рискуваш да ме разгневиш заради подобна жалка душа?

Елейара се напрегна до последно. Жилите по бледите ѝ ръце и шия изпъкнаха до краен предел, лицето ѝ се зачерви и тя изрева. Димните неръкотворни въжета се разкъсаха със съскане, наподобяващо това на отровница. 

Междинницата политна напред и падна в краката на Тенебрил. С полепнали кичури по потното ѝ лице. Очите ѝ горяха от ненавист. От решителност. Но и от още нещо.

— Пощади я. Поне този път,— каза тя тихо. — Или ще взема нещо, което няма да можеш да си върнеш.

Той не отвърна веднага. Само изсумтя.
— Нима? Не мога да отрека, че си особено съблазнителна, когато заплашваш. Но, за съжаление, това не е достатъчно. 

Сенките се уплътниха. Момичето извика. А Тенебрил се засмя. Зловещо, победоносно.

— Затова, за да затвърдя урока ти по покорство, ще станеш свидетел на наказанието на всички смъртни от селището. По най-приятния за слугите ми начин.

Стотиците твари се втурнаха към селяните. Без оглед на мъже, жени и деца, те се заеха да утоляват глада си за скверни удоволствия. Да ги разтерзават гладно, докато и последното човешко същество не се превърна в жива пихтия.

Момичето-жертва само простена тихо, преди върху ѝ да се нахвърлят петдесетина демонични създания и да я поругаят настървено, след което да се нахранят с плътта ѝ докато все още бе жива.

 Тенебрил им обърна гръб с отегчение, същевременно насочвайки вниманието си към принудително поставената на колене Елейара: 

 — Щом ти се играе с мен, добре е да научиш правилата, Сумрачна. Всеки живот, който спасиш, ще те направи по-слаба. Докато накрая не изнемощееш дотолкова, че да се превърнеш самата ти в сянка. И да дойдеш завинаги при мен. Помни това, Елейара.

После изчезна — като дим, който си спомня, че е бил огън.

Мирандел стоеше до нея, все така стиснал меча си. Двамата бяха обездвижени умишлено, за да бъдат бепомощни зрители на потресаващата сцена. Не бяха лишени от дар слово, обаче. Затова и Мирандел не се поколеба да заговори, въпреки погнусата и гнева си:
— Не мога да разбера — прошепна той. — Той говори с теб като с равна.

Елейара сведе глава и процеди през зъби:
— Не защото ме уважава. А защото знае, че в мен тупти част от него. И има правото да си я поиска. Някой ден.

Мирандел не каза нищо повече. Беше разбрал, че на територия, намираща се във властта на Мрака е безсмислено да се бунтува. Още не беше достатъчно силен. Но си обеща, че каквото и да му струва, ще промени това.

Когато приключиха и оставиха след себе си останки от едва дишащи хора, черните легиони сякаш потънаха вдън земя. Зората наближаваше. А значи, бе настанало време да се върнат у дома си. В Ноарет.

Елейара и Мирандел, огорчени и засрамени от безсилието си, бяха освободени от невидимите  окови. Време беше и те да поемат по своя път. В горите, край селото, ги очакваше останалия там уж за целите на съгледвачеството Нитандин. Когато го погледна въпросително, Мирандел само махна с ръка и поклати глава. 

Докато продължаваха пътя си, обаче, в умовете и на двамата не спираше да тече гнусната сцена. Мълчанието след бурята не беше покой — беше присъда. На тяхната собствена съвест.
Площадът— осеян с пепел, дим и разкъсани тела. Селяните— лежащи неподвижно, като восъчни кукли, на чиито лица още личи ужасът от последните мигове. Самият въздух, пропит от вонята на насилие, кръв и ужас.

Елейара едва държеше юздите на коня си. По раменете ѝ се стичаше тънка струйка от пепел и пот, а светлината в очите ѝ бе помръкнала. Мирандел приближи коня си до нейния и я заговори. Той стискаше поводите си толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Значи такъв е твоят свят — прошепна той, прегракнал от гняв. — Така изглежда силата, на която служиш.

Елейара не го погледна.
— Аз не му служа.

— Не? — в гласа му имаше острие, което режеше. — А какво беше онова тогава? Ти стоеше пред него и му говореше като на родственик. Не го отрече, не се опита да го спреш!

— Опитах — отвърна тихо тя. — Направих каквото можах, но явно си сляп за всичко друго, освен за собствените си рани.

— Напротив! Видях ясно какво стана там. Как се прекланяш пред него, как го оставяш да изтрие живото и свято само, защото се боиш от него!

Тя се извърна рязко. Вятърът на Вал’Мира се надигна и завъртя праха около тях като вихрушка.
— Страхът няма нищо общо! — извика тя. — Ако бях посегнала, щях да унищожа всичко! Не само това село, а и нас двамата! Сега поне са живи…

Мирандел изсумтя.
— И наричаш това живот? Така ли ще оправдаваш бездействието си?

— А ти с какво оправдаваш своята слепота и непригодност? — отвърна тя. — Мислиш, че щом си роден в светлина, имаш правото да предявяваш претенции към Мрака? Защо ти, светли воине, не съумя да сториш нещо? М-м? Ще ти кажа защо. Твоята светлина е същата като неговия мрак — и двете горят. Само оправданията ви са различни. И ти, дълбоко в себе си, всъщност му се възхищаваше там. Искаше да притежаваш мощта му. Кажи ми, ако имаше възможността да светиш като самото Слънце, не би ли изпепелил Тенебрил без дори да се замислиш? Не, недей. И сама зная отговора.

Той я хвана за ръката, грубо, като човек, който се опитва да задържи нещо, което вече се изплъзва.
— Ти си част от него, Елейара. Както той е част от теб. Сама го каза.

Тя го гледа дълго, без да трепне. В погледа ѝ се бореха лъчи и катран, докато думите излизаха бавно, като заклинание:
— Не съм избрала Мрака, Мирандел. Той избра мен.

Той се намръщи, сякаш думите ѝ го бяха пронизали.
— И това трябва да ми вдъхне доверие?

— Не — отвърна тя тихо. — Но може би… разбиране. А с него и…състрадание.

Мирандел се изсмя без радост.
— Състрадание? След като видяхме какво върши той?

Елейара сведе глава.
— Той унищожава, защото това е всичко, което му е останало. А ти… осъждаш, защото така са те учили. Не, защото го разбираш. А защото така трябва.

— Грешиш, — прошепна той. — Осъждам Мрака, който отне майка ми. Както и безброй други невинни от Солариан. Затова и го мразя. И ще направя и невъзможното , за да го унищожа.

Настъпи мълчание. То зееше между тях като бездна.
Елейара го гледаше дълго — не с вина, а с тъга.

— Тогава, поне не ме мрази за това, че съм такава, каквато светът ме направи.

Той отвърна поглед.
— Не мога да те мразя. Но не знам дали мога да ти се доверя.

— Недей — каза тя. — Вярвай на сърцето си, докато то още помни как да различава черното от бялото.

Някъде зад тях мракът трепна, сякаш самият Тенебрил ги слушаше.
Вятърът отнесе последните им думи и ги погреба в пепелта на Вал’Мира.

Двамата пришпориха конете нататък, всеки в своето мълчание — тя с очи, пълни с вина, той с душа, пълна със съмнение.
А над тях, като второ небе, Мракът се усмихваше.