Беше зима. Тъмна и всепоглъщаша. Снегът падаше и затискаше всички звуци. Единственото,което се чуваше, бе тихото скърцане на снега под ботушите му. Беше закрил лицето си с шал. Един самотен кичур от дългата му, непокорна коса се вееше пред очите му, неговите сини интелигентни прозорци към света. Той се намираше на края на града, там където гладкият асфалтиран път прерастваше в калдъръмена пътечка. От възвишението, на което седеше се виждаха светлините на града. Стефан се обърна към всички тези хора, които вечеряха, караха се, любеха се, раждаха, умираха, гледаха телевизия. По лицето му се четеше насмешка, презрение към всички тях. Повдигаше му се от тях. Стефан продължи по пътечката,навътре към гората. Снегът скоро затрупа следите му.
Стефан мина покрай няколкото порутени къщички, които седяха там от незапомнени времена. Сега се намираше точно над града с неговите светли лампи, и всичкият фалш и кич,които го заобикаляха. В гората беше тихо и спокойно. Не се чуваха колите, виковете на х ...