Беше зима. Тъмна и всепоглъщаша. Снегът падаше и затискаше всички звуци. Единственото,което се чуваше, бе тихото скърцане на снега под ботушите му. Беше закрил лицето си с шал. Един самотен кичур от дългата му, непокорна коса се вееше пред очите му, неговите сини интелигентни прозорци към света. Той се намираше на края на града, там където гладкият асфалтиран път прерастваше в калдъръмена пътечка. От възвишението, на което седеше се виждаха светлините на града. Стефан се обърна към всички тези хора, които вечеряха, караха се, любеха се, раждаха, умираха, гледаха телевизия. По лицето му се четеше насмешка, презрение към всички тях. Повдигаше му се от тях. Стефан продължи по пътечката,навътре към гората. Снегът скоро затрупа следите му.

Стефан мина покрай няколкото порутени къщички, които седяха там от незапомнени времена. Сега се намираше точно над града с неговите светли лампи, и всичкият фалш и кич,които го заобикаляха. В гората беше тихо и спокойно. Не се чуваха колите, виковете на хората,техните псувни и стонове. Той се чувстваше благословен, затова че осъзнава точно от какво бяга. Повечето хора в онова шибано градче, а всъщност навсякъде по тази сплескана маса от звезден прах и кал, която наричат Земя, цял живот се опитваха да се измъкнат от нещо, но така и не разбираха какво е то. Стефан обаче не беше като тях. Той знаеше. Той виждаше нещата в истинската им същност, без всички завеси, които са надвиснали над очите на човечеството. Тази вечер той щеше да им помогне, милосърден акт на един мълчалив и неизвестен бог.

За разлика от повечето хора Стефан бе намерил цел в живота си. Откри я преди три години, когато гласчето в главата му прерасна в оглушаващ писък. Той спасяваше света. Стефан влезе в порутената къщичка, след която пътечката свършваше. Едно малко телце се хвърли към него. Двете фигури се вкопчиха в почти яростна прегръдка. По-малката фигура проговори:

-Липсваше ми, бате, къде беше?

-Ходих до града, за да взема някои неща. Сега вече всичко е готово.

-За какво?

-Ще посрещаме зимното слънцестоене, Пешо. Това е много важен момент за теб.

-Защо, бате?

Стефан започваше да се дразни:

-Ще видиш. Сега помълчи малко, стига си ми задавал тъпи въпроси.

Днес беше особено специален празник и затова той трябваше да внимава много. Миналите два пъти му се размина с малки животинки, но този път беше специален, защото на 22 декември 2010 година, освен  зимно слънцестоене, имаше и пълнолуние, и лунно затъмнение. Тази вечер наоколо имаше зли сили и на него се падна отговорността да ги задържи на разстояние. Стефан погледна нервно часовника си. Часът бе 1 и 20 на 22 декември. Беше време.

-Пешо, ела с мен на покрива. Ще наблюдаваш много специално нещо.

 Момченцето послушно закрачи след големия си брат. Двамата изкачиха стълбите и отвориха вратичката, която водеше към покрива. Студът моментално ги прониза. Двамата се настаниха на студените керемиди и зачакаха. Малкото детенце бе седнало между дългите крака на брат си. От време на време Стефан поглеждаше часовника си.

-Бате?

-Кажи, малкия?

-Студено ми е. Може ли да сляза долу?

-Не. Нужен си ми.

-Добре, бате.

Стефан отново погледна часовника си. Часът бе 1 и 38. Беше време. Както седеше зад брат си, Стефан извади джобно ножче от задния си джоб и разпори с него гърлото му. Кръвта, която преди няколко стотни от секундата отиваше към мозъка на детето, сега падаше върху снега, като почти веднага се смеси с него и замръзна. Малкото телце се тресеше конвулсивно, а устата се мъчеше да си поеме глътка въздух, но напразно. Хриповете и гърчовете престанаха. Детето беше мъртво.

Стефан се изправи и заговори на хората под него, може би дори приказваше на целия свят. Постепенно гласът му прерасна във вик:

-Готово. Свършено е. Сега слънцето отново ще изгрее. Ще можете да ми благодарите по-късно. Нямам какво повече да ви дам. Зимата ще отмине, поне до следващата година. Ще трябва да намерите някой друг, който да ви спаси. АЗ ПОЖЕРТВАХ СВОЯ ИСААК!!!

Никой не му отговори. Стефан дишаше учестено. Той приклекна и прегърна тялото на брат си. След няколко секунди върху замръзналата кръв паднаха няколко сълзи. Те също замръзнаха.

                                                                                              25.03.2009