Да можеш да гледаш

Наближавам деветдесет години, а животът още ми се вижда хубав. Не изпитвам никаква носталгия, тъга или гняв. Чувствам се здрав. Бих казал, че се чувствам и щастлив. Обичам много да пътувам. Но най-много обичам да общувам с хората.

Тъкмо бях пристигнал на морето, където всяко лято прекарвах безгрижно по божествените плажове и течението на река Велека. На спирката, където чаках рейса, за да ме закара до селцето, още нямаше хора.

Оставих багажа си на пейката до крайпътното заведение със странното име "Конака". От площадката, на която бях застанал, се виждаше лагуната, където се влива реката. Надолу водеше пътека, която криволичеше покрай един гол хълм, дето са били старите турски гробища. Вляво от гробищата стърчеше самотен чинар – огромно култово дърво.

Тръгнах да се разходя надолу и скоро стигнах до един малък гьол. Някакво дрипаво куче се въртеше съмнително покрай него. Нещо в поведението му ме заинтригува. Застанало до самия му ръб, то вторачено се вглеждаше във водата. После изведнъж се хвърли в него.

– Ей! – извиках неволно аз, опръскан от блатото.

Кучето обаче не се къпеше. Ловеше жаби. Изглежда беше много гладно. Горе в града беше пълно с кучета, молещи за парче хляб, но това тук – моите уважения – си изкарваше почтено прехраната, честно и с достойнство.

Неочаквано насреща ми се появи мургав мъж с разрошена коса. От рядката горичка зад него се чуваше тропане на съдове и весели подвиквания. Стори ми се, че видях наколко коня да пасат зад дърветата.

– Чòрбаджи – усмихна ми се циганинът, – имаш ли нужда от работници, да помогнем, да свършим нещо...

Поклатих отрицателно глава и понеже не пушех, му предложих бучка захарче, винаги си нося по няколко в джоба, както едно време ме бе научила баба ми.

Мъжът взе захарчето и се провикна нещо на два пъти. Няма и минута и отдолу край пътеката се отдели един сив кон и с тропот и пръхтене дотича при него. Циганинът се понаведе, а конят сложи глава на рамото му. Чакаше ласки и думи. Сякаш за момент мъжът забрави за мен. Нещо шепнеше на коня, после му даде захарчето. Двамата изглеждаха толкова щастливи, че за миг се почувствах излишен.

Но докато се чудех дали да си тръгна, циганинът взе думата. Излезе много разговорлив. Разбрах, че са от сливенските села и че тук са дошли с жените и децата да изкарат някой лев – имало нужда от горски работници да режат дърветата и да ги прекарват с конете. Кучето било негово и тоя кон, Сокола, е негов!

Приседнахме до близката ограда. Имах още малко време. Моят мургав приятел се почеса по тила и попита:

– Искаш ли да ти разкажа за коня?

После започна, без да дочака отговор, толкова му се искаше да ми сподели...

От време на време се чуваше плясъкът на кучето, което съвестно ловуваше жаби в гьола. Миришеше на кон и на късно лято. Усетих едно тихо спокойствие край тоя въодушевен циганин, което ме зареждаше с положителна енергия.

... Ачо, така се казваше новият ми познайник, още като ученик редовно рахождал кончето покрай реката, понякога влизали и да се къпят заедно. Един ден, като бил по-навътре, се подхлъзнал, та си навехнал крака, уплашил  се, започнал да се дави, нагълтал вода, но все пак успял да извика кончето си по име. То сякаш разбрало,  влязло в реката и почнало да се върти наоколо. Ачо успял най-сетне да се хване за опашката му, подвикнал „Хайде!” и кончето го извлякло на брега...

 – В училището, като започна годината – продължи с удоволствие Ачо, скръстил ръце под главата си – ни казаха всеки да напише някаква интересна случка. Аз написах как кончето ме спаси на реката. Учителката много хареса разказчето и го чете пред всички от класа...

Конят изпръхгя, сякаш в потвърждение на казаното. Опитах се да си представя Ачо, слаб и мургав, изправен пред твърде по-малките му другарчета, докато учителката чете първото му съчинение...

– След две-три години ме взеха в казармата – продължи той, – нали съм с образование, имам завършен седми клас, повериха ми да се грижа за конете. Уважаваха ме много, но и аз бях изпълнителен. После се събрахме с Роза, жена ми, и тръгнахме по работа. Имаме си две момченца, дай Боже да имаме и момиченца... Що не дойдеш до нас в бараката отсреща, а?! – и Ачо прегърна презглава с дясната си ръка Сокола.

За съжаление, вече наближаваше времето за рейса, сбогувах се сърдечно с двамата приятели, погледнах пак работливото куче и тръгнах към спирката...

Тук, в малкото селце, бях наел за почивка една дървена къщичка с веранда. Доволен бях, че отново мога да почивам до морето и реката, край вековните дървета на Странджа. Помислих си да мина под Конака след месец, когато си тръгвам,  за да видя там ли са още кучето и коня.

На другия ден се спрях в кафенето на гъркинята Аница. Изпих си кафето и по стар навик обърнах чашата. Като се оттечеше, щях да видя има ли по нея нови пътища и пътеки, лодки и дори морски нимфи.

Докато въртях чашата си и откривах знаците на бъдещето, до мен се приближи една жена и попита дали може да седне. Беше малко напрегната, като че ли уплашена и бледа. Изглеждаше на около тридесет години,  с мургаво лице и тяло, очевидно по рождение. Помоли ме да погледна и в нейната чаша. Обясних ú, че не гледам и това си е мой навик.

– Моля те, моля те, бе човек  –  повтаряше жената, – нали виждам, че умееш да гледаш, айде гледай ми, ще почерпим!...

В известен смисъл обичах да гледам на кафе и дори познавах. В компания винаги се стигаше до това – накрая, като си обърна и завъртя чашата, всички като по даден знак да направят същото. И да я бутнат към мене. Знаех, че имам особено въображение, кафеджийско, сигурно някъде в рода си имам циганска жилка, кой знае...

Докато се чудех какво да правя с непознатата, към нас се приближи мъж със студено и мрачно лице. Той също настоя да видя какво се вижда в чашата ú. Докато тя допиваше кафето си, мъжът отиде да ми вземе една лимонада.

Преди да се върне, усетих, че жената леко ме настъпи по крака:

– Кажи му, че много го обичам, а и за децата, макар че наше нямаме...

Гледах пъстрата чаша и упорито търсех любовта и щастието. И действително – на дъното, до дръжката, видях леко очертани две очи, сякаш нежно отражение на нейните. Споделих им откритието.

– Но къде ли гледат? – тревожно попита той.

Срещнах погледите и на двамата.

– Вкъщи – отвърнах на мъжа. – Вкъщи!

Това като че ли го успокои. Видях и две фигури на деца. Той бърже попита дали са на път и ще си дойде ли момичето му.

– Скоро, в най-близко време ще бъдат тук – казах. – Даже и нов малък човек може да се появи!

И така завърши този неочакван сеанс.

Една сутрин в дървената барака, където се бях настанил, се потропа. Отворих. Срещу ми стоеше мургав мустакат мъж с разрошен перчем и една хубава циганка с дете на ръце.

– Чòрбаджи! – викна жената. – Имаш ли нужда от работници, да помогнем, да почистим двора и градината?

Казах, че нямам нужда и понечих да затворя вратата, но мустакатият я задържа и викна:

– Бащице, ние идем за друго, да помогнеш!  

Погледнах изненадан. А и той задържа погледа си. Та това беше Ачо! – моят приятел отпреди месец и половина. Само дето си беше пуснал мустаки.

– Това е жена ми с едно от децата – момиченце – рече гордо той.

Поканих ги вътре. И пак се почна една история за коне – само че този път тъжна, не като първата, която бях научил под „Конака”.

Разбрах, че Ачо и жена му работят все така в Горското, до границата. Режат маркираните дървета и ги карат с конете до склада. Но за беда, преди няколко дни ги сполетяло голямо нещастие. Като пресичали една долчина, конят не могъл да се задържи и паднал заедно с товара. От силния удар и трупите отгоре, си пречупил гръбнака. След няколко часа умрял.

– Това за нас е най-голямото нещастие. Накъде сега без добичето. Какво ще ядат тези четири деца – ми говорят вкупом и двамата.

Затова и дошли. Молят ме да погледна на кафе какво ги очаква и дали ще се оправят някога. Излишно беше да им обяснявам, че не мога да им предскажа бъдещето. Те бяха напълно сигурни, че мога. Жената, на която съм гледал преди няколко седмици, разгласила навред, че всичко съм им познал – и за голямата обич, и за доведеното дете на мъжа ú, момичето, което си дошло на другия ден, и за какво ли не още...

Какво да правя, направих им кафе – едно силно турско кафе, от което всичко се вижда. Седнахме около кръглата масичка на терасата.

– Какво ще правим сега без коня! Горското не може да ни даде друг кон! – заплака Роза, но веднага изтри очите си и ме погледна с надежда.

Ясно беше, че нямат пари за друг.

– Това конче беше Сокола, къде ти разказвах, ако си спомняш – рече Ачо. – Много си го обичахме. Ама не знаеш какво ти носи ден и нощ...

Верно, имат резачка за дърва. Тя струва колкото един кон. Но само с резачката не може. Кон и резачка вървят заедно!

– Накъде сега – покажи ни, бащице, какво да правим!

Взех бавно изпитата и обърната чаша – цялата пъстра с толкова много образи, плетеници и цифри! Къде са точно те и какво да им кажа? Гледам ги, изправени срещу мен с тревожно питащи черни очи. Циганката вдига ризката и изважда голямата си бяла гръд да нахрани малкото. Вижда моя поглед и като че ли виновно казва: “Много е лакомо, но най-напред него трябва да нахраня – това е втората щерка.” Гледам пак тъжния Ачо и усилено мисля и подреждам казаното с написаното в чашата.  

– Да – чувам се да казвам аз, – ето, виждам изход и то в близките два-три дни. Една пътека ще ви изведе някъде наблизо. Ето, вижда се и подкова. Но не трябва да се чака. Бързо идете някъде наблизо и непознат човек ще ви помогне!

 Мислех си за човек, който да продава коня си, за плетеницата от дървета, за Ачо с резачката и жена му, виждах ги как с по-голямото дете нареждат трупите за склада. В чашата излязоха и цифрите 2 и 3 и още една пътека покрай дърветата. Изпратих ги до пътната врата и им казах: “Никакво отлагане! Има село наблизо, заминавайте!”

Като че ли и аз повярвах в успеха им.

Не бяха минали и три-четири дена и аз отново бях в кафето на Аница. Някой ме беше разпознал и само след десетина минути весели и енергични, към мен се устремиха Ачо и жена му.

– Позна, позна! – завика още от вратата Ачо тъй, че хората се обърнаха да ме видят.

От развълнувания разказ на двамата научих, че в съседното село на пет-шест километра оттук намерили един човек - бай Генади, който продавал коня си. Синът му и снахата заминали да живеят в града и им трябвали още пари за новия апартамент. Човекът бил вече продал къщата в селото, сега продавал и коня, заедно с кончето. Не искал кой знае колко. Това се казва късмет! Били спестили малко пари, взели и от роднините, е, кой колкото имал, но най-хубавото било, че Горското им изплатило авансово остатъка, като те се задължили да работят до края на годината. И купили коня. Той сега е на обекта. Добър, работлив кон, женски. Имат и малко конче, което ще носи името на Сокола. А кобилата се казва Дивна.

– Хубаво име – казвам, –  произтича от нещо горско, диво или от думата дивно, хубаво...

Ачо и Роза ме черпят с лимонада и сладолед. Канят ме на гости в неделя на някакъв техен голям празник...

– Как е кучето, Ачо? – питам го. Покрай коня бях забравил за него.

– Няма вече жаби. Изяде ги всичките – смее  се Ачо. – Но гладно няма да го оставим.

След няколко дена обаче се наложи да си тръгна – не можах да остана за празника им.

Пак бях на „Конака”, където за първи път срещнах Ачо. Но каква беше моята изненада, когато видях целия катун на спирката. Ачо беше дошъл с Роза и децата. Бяха довели и коня с кончето да ми го покажат. Тук беше и жената с мъжа, който искаше да го обичат. Предната вечер ги бях видял в барчето до плажа, прегърнати и щастливи. Имаше още две непознати цигански семейства. Всички вкупом помагаха за багажа ми, който не беше кой знае колко голям – един полупразен сак и купчинка овързани корени от бъз, от които правех фигури за домашната си изложба. Тръгнаха да ме изпращат пеша до следващата спирка на автобуса.

Махах с ръка през прозорчето на всички тези стари и нови приятели, които ми се усмихваха с искряща благодарност. Рейсът бавно се отдалечи и аз най-сетне ги загубих от поглед...

Наближавам деветдесет години, а животът още ми се вижда хубав. Гледам напред и си мисля колко малко понякога трябва на човек да се задържи на повърхността, да повярва в любовта и щастието, да види своята звезда. Мисля си, че просто няма начин, когато другите около теб са щастливи и ти да не се почувстваш поне малко щастлив...