Снегът беше пухкав и лек  и галеше лицето. Калина се опитваше да си хване снежинка, но кой знае защо, все не успяваше. Едва докоснали студените ù длани, се стопяваха и се превръщаха в капчици вода. Но пък беше толкова хубаво да си играеш и до танцуваш между тях. Въздухът миришеше на свежо и Калина дишаше с пълни гърди, сякаш всяка глътка въздух беше последната в живота ù.

         Внезапен трясък прекъсна съня. Разбира се, че беше прекалено хубаво, за да е истина. Кой има време да си играе в снега, пък и да не е на пет години?! Стана от леглото и нахлузи прокъсаните чехли. Кирил пак се беше развилнял в кухнята. На пода имаше строшени парчета от чиния. Една от най-хубавите ù чинии. Беше подарък за сватбата им преди пет години, но от осемнайсет, надали бяха останали вече и пет.

-          Човек нищо не може да намери в тази къща – ръмжеше Кирил. – Едно кафе няма кой да ми направи! Ама като спиш до обяд...

Калина неволно погледна към стенния часовник.  Нямаше още седем, навън тъмнееше. Но, разбира се, това беше един от малкото ù почивни дни, съпругът ù нямаше да пропусне да ù развали удоволствието от блаженото излежаване под топлите завивки. Взе метлата и безропотно се зае да почисти. Отдавна се беше отказала да спори и да се оправдава. Кирил, намерил най-после кафето, отстъпи назад и кракът му попадна върху строшените парчета.

-          За нищо не ставаш! Махни се от очите ми, сам ще се оправя!

-          Моля те, нека поне днес не се караме! – плахо промълви Калина. – Празник е, довечера е Бъдни вечер!

-          Празник! Ти пък откога стана религиозна?!

          Това се повтаряше всяка сутрин през последните седем  години. Съпругът ù не я биеше, не ù посягаше, но беше вечно недоволен. Наричаше я как ли не „некадърница, боклук, парцал”, все той всичко разбираше, а тя беше проста и тъпа. Чудеше се защо ли търпеше, как защо, разбира се, заради малкото същество, което спеше в съседната стая, шестгодишния Светлозар.  Но днес беше различно. Днес беше последният ден от този живот.

      Кирил изпи кафето, шумно сърбайки и примлясквайки от удоволствие. После се облече и излезе. Къде ходеше, Калина не знаеше. Забранил ù беше да го пита и разпитва. Коя била тя, че да му държи сметка? Виж, тя трябваше да дава обяснения за всяка крачка и за всяко петминутно закъснение след работа.

    Време беше да се залавя за работа. Приготви празнична вечеря, сложи красива покривка. Цветя във вазата, свещ, елхови клонки... И прибори за един човек. Нека му е сладка празничната вечеря, нищо, че не признава празника! Измъкна изпод леглото предварително приготвените куфари. Действаше спокойно и методично, толкова пъти през последните месеци беше обмисляла действията си. Не бързаше, знаеше, че Кирил няма да се върне цял ден. Събуди Светльо, помогна му да се измие и закуси. Вече облечена, хвърли последен поглед на бившия си дом. Казват, че домът е там, където е сърцето, а нейното сърце отдавна вече не беше тук.  Не съжаляваше, че си отива, сега изпитваше само трепет и очакване пред неизвестното бъдеще. Най-важното нещо – визитката с адреса на Асоциацията за борба с домашното насилие, беше в джоба на палтото ù. През последните месеци многократно беше минавала оттам и винаги поглеждаше с любопитство към прозорците, скрити зад високи кичести дървета. Веднъж дори се престраши и влезе. Чувстваше се неловко, но беше отчаяна. Нямаше къде да отиде, а повече не можеше да понася този живот. Не таеше надежда, че ще ù помогнат. Тя никога не беше удряна или насилвана. Само обиждана и унижавана ежедневно. Излъга, че става въпрос за нейна приятелка. Жената във фоайето беше много любезна, обясни ù,  че психическият натиск също е тормоз. Разказа ù, че помагат на много жени да си стъпят на краката, да си намерят работа и дом. Че имат екип от психолози и психиатри, които помагат на жените да  си възвърнат самочувствието и да намерят верния път в живота си. Помагат и на децата. В Дома имаше спални, удобно обзаведена дневна стая, трапезария. И стая за забавления, където всеки можеше да се забавлява както му харесва. Много игри за децата, пиано. Дори пособия за рисуване. Калина трепна, когато видя няколко статива с недовършени картини. Някога рисуваше, но след сватбата Кирил бързо сложи край „на увлечението ù по цапаниците”, както наричаше заниманията ù. Нали не била Пикасо или Ван Гог, защо само да хаби материалите. Тъй де, омъжена жена с дете, пък да се занимава с глупости. Я да си гледа тенджерите и тиганите в кухнята.

      За пръв път от много години си позволи лукса да си поръча такси. Представяше си физиономията на Кирил, когато се прибере довечера и завари къщата празна. Щеше да се чуди, разбира се, но едва ли щеше да се тревожи. Отначало мислеше да му остави бележка, но после се отказа. Какъв е смисълът? Щеше да разбере всичко, когато получи призовката за развод.

       Прозорците на Дома светеха празнично. Калина влезе с известна боязън. Ами ако я върнеха? Ако ù кажеха, че няма място? Когато влезе  в  празнично украсената дневна, всичките ù съмнения и тревоги се изпариха. След половин час Светльо вече играеше с децата, а тя помагаше на другите жени да наредят празничната  трапеза. Малко по-късно пееше коледни песни и посрещаше Дядо Коледа и дори и синът ù получи подарък. Гледайки грейналото му личице, с облекчение разбра, че най-после е намерила дом – уютен и топъл.Същото чувство виждаше и по лицата на другите жени – някои от тях с насинени очи или разцепени устни, но щастливи, че са тук в тази празнична вечер. И каквото и да им поднесеше животът оттук нататък, никога нямаше да забравят този дом и тази вечер.