За първи път се случи, когато се видяхме. Аз и друг път я бях мярвал, явно работеше някъде наблизо, но винаги беше или забързана, или замислена, или пък разговаряше с някого. Сигурно затова изобщо не ме беше забелязала, а аз трудно мога да мина за незабележим с моя ръст.
Вероятно и сега  щеше да ме подмине, ако  не се бях спънал в някакъв дребен досаден дакел и не бях излял почти цялото си кафе върху нея. Точно тогава очите ни се срещнаха за първи път.
Езикът ми тъкмо започваше да се преплита в нелеп опит за нескопосано извинение, когато нещо друго напълно блокира мисълта ми. Почувствах  особен гъдел и завихряне, като че ли изведнъж целият се изпълних с бълбукащи мехурчета щастие. Беше някакво необяснимо усещане за пълнота, сякаш вътре в мен се бяха разперили огромни криле, и докато се усетя, изведнъж се оказах на около два метра над земята.  
Бях чувал  репликата "Да се понесеш на крилете на любовта", но в моя случай бе твърде буквално, за да мога да я отнеса към деликатното положение, в което се намирах. По-скоро бях в стрес, но въпреки това не пропусках случващото се наоколо. Жената с дакела по всяка вероятност изобщо нямаше да ме забележи, защото носеше очила с  дебели лупи, а и с тях явно недовиждаше, ако малкото зверче не беше включило най-истеричния си лай, втренчено в края на панталоните ми. Тя проследи посоката на лая и  застина като нарисувана на около педя разстояние от върха на обувката ми. Стори ми се, че ù се иска да изпищи, но кой знае защо не ù се получава. Обаче изпусна кафето си, което напълно ме удовлетвори, като се има предвид, че заради смешното ù куче излях моето.
Малко по-надолу на  края на тротоара  едно три-четири годишно хлапе се опитваше неистово да привлече вниманието на баба си към мен, като не спираше да дърпа ръката ù, ококорено насреща ми. Но тя не му обръщаше никакво внимание, заета да разговаря със своя позната. Тъмносин опел зави по улицата и закриволичи, почти отнасяйки спрян  до пътен знак велосипед. За секунда мернах изуменото лице на шофьора, който  в този момент не забелязваше друго освен мен.
И после внезапно  се оказах пред нея, потопен изцяло в синевата на очите ù, изгубил представа за всичко останало. По-късно, когато се сетих за преживяното, реших, че е било някаква  специфична реакция на сетивата ми, странна компилация от луд възторг и огромно притеснение. Все пак бях надзърнал в очите на ангел, моят ангел.
След по-малко от месец вече бяхме неразделни, а след още толкова бях готов да ù предложа брак. Вместо това обаче се стигна до първата криза в отношенията ни, като признавам, инициаторът за това бях аз. Никога преди не съм проявявал собственическо чувство към никоя от приятелките си, нито пък съм страдал от нечия ревност. Но от едно известно време забелязах, че колегата, с когото са в един кабинет, проявява прекален интерес към нея и е доста по-услужлив, отколкото би ми харесало. При това го правеше някак демонстративно, сякаш да ми покаже, че са си много близки, а аз съм просто поредният натрапник, когото временно трябва да понася.
Разбира се, беше изключително глупаво от моя страна да избухвам по този начин, още повече, че нямах никакво основание да се съмнявам в искреността на чувствата ù към мен. Но  когато онази вечер след работа я видях да се качва в колата му, сякаш  не бях аз. Като че ли  под кожата ми се беше промъкнал демон, който на всяка цена искаше да руши и да наранява.
Бях без колата, затова и нямаше как да ги проследя, та да се унижа докрай, но затова пък ù пратих  възможно най-сърцераздирателния есемес, предвещаващ края на връзката ни. След което просто тръгнах накъдето ми видят очите. Не отговорих на непрестанните ù позвънявания, нито на отчаяните есемеси, пълни с недоумение и болка. Бях напълно изпразнен от съдържание, не чувствах и не мислех.
Но когато я видях да слиза от познатата кола и да търчи насреща ми, болката ме връхлетя с разтърсваща сила. Погледите ни се срещнаха като два градоносни облака, чийто сблъсък предизвика същинска експлозия в мен. Само след миг обаче разбрах, че явлението съвсем не се ограничава  със скромната ми особа. Наоколо светът буквално започваше да се руши пред очите ми. Земята под краката ми беше като жива, надигаше се и потъваше на вълни, които разцепваха настилката. Хората  ужасени тичаха извън обсега на високите сгради, които заплашваха всеки момент да рухнат. Колите излизаха извън контрол и  се блъскаха като в някакъв сюрреалистичен лунапарк, плод на нечия безумна фантазия.
Която би могла да бъде и моята, разбира се. Точно това си помислих, секунда преди всичко изведнъж да престане, в мига, в който тя докосна пръстите на ръката ми. В очите ù видях отражение на собствената си бездънна любов, и в този момент всичко останало изгуби значение. Имах усещането, че я държа в прегръдките си от часове, когато  разтрепераният глас на колегата ù ме върна в действителността:
- О, боже, видяхте ли това? Видяхте ли какво стана? - ужасеното му лице изглеждаше призрачно. - Дали ще повтори, а?
После се втурна към колата си без да дочака отговор, и изчезна, сякаш никога не го е имало. Най-интересното е, че след него почти веднага изчезнаха и следите от труса, до най-малката подробност. Наоколо хората се движеха, сякаш нищо не е било, а ние просто не можехме да се откъснем един от друг.
После се случваше още много пъти, стана част от ежедневието ни - е, вярно, една твърде необяснима част, но аз просто приемах нещата такива, каквито са. Направих опит да разговарям с нея за това, но тя сякаш не ме разбираше, или - кой знае, може би се преструваше, че не разбира за какво ù говоря. Понякога  се смееше и казваше, че тези неща са съвсем нормални за един влюбен човек. Когато е щастлив, му пораствали криле, а когато е сърдит и гневен, светът му се разпадал  главоломно.
- Но аз не съм  виждал ТЕБ да се рееш из въздуха - настоявах аз. - И нима смяташ земетресенията при всеки  наш по-сериозен спор  за нещо нормално?
- Значи  прекалено си се втренчил в себе си - изплези ми се тя - и не виждаш по-далеч от носа си. Е, това е нормално за повечето хора... уви. И когато се случи да видят нещо такова, изпадат в паника...
Намирах поведението ù относно случващото се за прекалено лековато и дори налудничаво. Не разбирах упорития ù отказ да обсъдим тези явления, известно време това ме дращеше отвътре като трън и опъваше нервите ми до скъсване. След което започвах да забравям, успокоявах се и така - до следващия път, когато някоя емоция, свързана с нея, не преобърнеше света ми наопаки.
И тогава  само за една нощ  разбрах какво е имала предвид. Бях изплашен до смърт, помислих, че ще я загубя. Едва дишаше, когато пристигна екипът на Бърза помощ - по-късно разбрах, че получила остра алергична реакция от някаква съставка в готовия сос, който приготвих към печеното. Цялата тази нощ беше един  реален кошмар, бях на дъното на дълбока пропаст, от която не знаех как да се измъкна. Наоколо бяха надвиснали остри канари, които заплашваха всеки момент да ме затрупат, бях затънал почти до колене в лепкава студена тиня, а небето... просто нямаше небе, нямаше никаква светлина. Като че ли нямах и сетива - наоколо цареше всеобхватна тъмнина.
И тогава я видях - на ръба на пропастта, приличаше на бледо сияние. Красива, бяла, чиста - моят ангел. Протягаше ръка към мен и макар да беше толкова високо, пръстите ни се докоснаха и аз се озовах в прегръдките ù. Когато погледнах наоколо, видях, че се намираме в средата на болничната стая, точно над  леглото.
- Виждаш ли, виждаш ли това? - чух се да шепна, макар да бях убеден, че крещя. Не можех да помръдна, дори движението на устните ми беше неимоверно усилие.
В следващия миг се озовах седнал на ръба на леглото, а тя  кротко и някак съвсем естествено се приземи  в скута ми.
- Сигурно е трябвало нещо здравата да те стресне, за да  се отворят очите ти за най-обикновените неща - вдигна небрежно рамене тя, сякаш ставаше дума за прогнозата за времето. После ми се усмихна по онзи неин леко снизходителен начин, и добави - Струва ми се, че най-после си прогледнал!
Тогава не разбрах точно какво има предвид, или поне - не в пълния смисъл на думата. Аз и досега не мога да кажа, че съм наясно какво точно става, но... май започвам да се досещам. Малко по малко. Първо видях една влюбена двойка да се носи на няколко педи от земята един ден като се прибирах след работа. После една сутрин  попаднах насред торнадо, предизвикано от сърдито спорещи мъж и жена,  и едва успях да се измъкна. А днес... няма да повярвате, но... помните ли онази жена с дебелите лупи на очилата? Рееше се над тротоара с най-трогателно влюбената усмивка на лицето, а горкият дакел пристъпяше като балерина на задните си лапи, толкова изумен и шашнат, че дори не можеше да излае възмущението си от странната ситуация.