Стигнах до кръстовището на 60-а улица с „Thunder Hawk Rd“ и завих към нашия комплекс. Изнуреното слънце, закопняло за отдих и сън, отпускаше вече нозе в невидимото си ложе зад нагънатите възвишения на Сиера Сан Педро. Преди съвсем да се потули зад някой от зъбатите хълмове на планината, косите му обагряха небето на запад в огненочервено, а на този фон очертанията на издигащите се тук-таме над покривите на къщите стволове на кактусите саугаро, както и тъмните силуети на каменисти ридове в далечината създаваха усещане за някаква заплашителна тайнственост. Много скоро мракът щеше да наметне своя тъмен плащ над зажаднялата за дъжд и хлад земя на пустинята Сонора и койотите щяха да тръгнат да дирят поредната си плячка из засъхналите храсти.
Вечер осветлението тук е оскъдно и идва от монтираните в незаградените градинки пред всяка къща кръгли лампи с диаметър около десетина сантиметра. По-инициативните собственици сами са си инсталирали в дворовете и пред домовете си допълнително осветление с фотоклетъчни лампи или с осветителни тела със слънчево захранване. С една дума, такса за улично осветление тук не се плаща, а всяко домакинство само поема разходите за нощното осветление около имота си. Въпреки че жилищните комплекси са изградени сред пояси от непокътната дива природа, аризонците не се боят от тъмнината дори когато след полунощ воят на койоти разцепи тишината и смути за кратко нощния им отдих. Четириметровите ограждения, в ниската част от каменни блокове, а в горната от дебели железни конструкции, са надеждна защита срещу всякакви неочаквани нападения. Този почти пълен здрач, който загръща плътно долината вечер, може да ви накара да се почувствате като герой в някой уестърн, пресъздаващ сцени от живота в дивия запад. Първите два, три вечера, да си призная, няколко пъти проверявах ключалките на двата прозореца, единият от които гледа към градинката покрай пътя.
Вървя към дома и гледам всеки си е изнесъл двата варела край пътя: синия, пълен с хартия и пластмаса за рециклиране, зеления – за обща смет. Аха, значи днес е понеделник – си викам, защото вторник е денят за събиране на сметта, когато рано-рано сутринта минават два различни камиона един подир друг да изпразват варелите. И няма работници по камионите. Имат едни щипки, закачени отстрани на големия контейнер зад кабинката на шофьора, захващат варела отстрани, изпразват го и го оставят обратно на земята. Същия ден всеки си прибира варелите във вътрешния двор, към който водят високи двуметрови дървени порти. Няма разсипана смет по улицата, няма боклуци пред гаражите, навсякъде чисто. При нас в България не е така, знаете, ползваме общи контейнери. Е, понякога препълнени, с разсипана смет наоколо, че и вони покрай тях, но видът на тази комунална услуга в нашата родина си има и позитиви, да ви кажа аз.
Когато сме в къщата, изляза да изхвърля нещо в железния контейнер покрай пътя, току се появи съседката от отсрещната къща, седнем на пейката отпред и лаф-мухабет 10-15 минути. Уговаряме се след обяд да се видим пак на кафе или да опитаме сладкиша, който някоя от нас е измайсторила. Отидеш в градината да завържеш доматите или да прекопаеш пипереца, съседката от задната къща се появи в тяхната градина и през нисичката оградка пак си размените някоя друга приказка, а някой път се завързва дълга, сладка раздумка, ама много сладка. През това време от оградата на къщата в ляво ще подаде глава и третата комшийка и … става конференция, с практическа насоченост. Току си подадем нещо, което имаме в повече – я разсад, я зеленчук, я плод, я нещо сготвено. Не знам защо толкова много ми се услажда на душата това неформално балканско общуване. Комшулук му викаме ние, но тук в Аризона възможностите за по-човешки, задушевни контакти на улицата или по съседски кажи речи са минимални, да не кажа, почти никакви. Друг свят. Нов свят бил. Че съседа е по-близък от брат и сестра, от роднина, бре хора! Не случайно има една умна приказка – не купувай имот, а купувай съседи. Тази студена сдържаност на американците на мен хич, ама хич не ми допада. Ти да не попиташ съседа си как си, що си, бива ли такова нещо?
Възможно е американците да я приемат като синдром на изостаналост и лошо възпитание нашата комшийска близост. Да, твърде е възможно, но аз в никакъв случай не бих приела такова мнение! Спомням си, като ходихме миналата година на Чифлика, излязохме да се поразходим с мъжа ми из селото. Ходили ли сте в Троянския Балкан, нали? Несравнима природа! Величествени широколистни гори, примесени с бор и ела, чист, свеж въздух, тишина! Неописуема тишина! Ох, безмълвно заговорилата природа ми е най-добрият приятел! Дали има връзка между нрава на хората и особеностите на природната среда, която те обитават? Аз мисля, че има, макар че не съм съвсем съгласна с приказката, че планината раждала орли и юнаци, а равнината тикви. Ела ти с мен на тарлата „Коджа меше“, граничеща с вековните гори на „Ирихисар“, където имахме около десетина декара земя, и виж какво ражда делиорманския чернозем, но …. да се върна на приказката си.
Като вървяхме по главната улица на с. Чифлика, срещнахме една деветдесет и двегодишна балканджийка, леля Стойна. Разприказвахме се, сигурно час и половина сме седели на пейката пред къщата ѝ. Разказа ни цялото си житие - битие женицата. Сладокодумна, мъдра, патила, препатила, но още здрава и читава, с несломим дух. Още помня нейната история, а колко мъдрост имаше в думите ѝ:
– Каквото и да са ти сторили, чедо, требе да простиш. И злото е от Господа, не от дявола е, от мене да знаеш. Всевишният ни изпитва. Требе всеки да мисли как ще си яви пред Господните порти, какво ще отнесе тамо – бела, чиста или черна, катранена душа. Много, много препатихме от мойта зла етърва! Старите се поболеха от нейната лакомия, отрови ги с дългио си змийски език и съвсем ненавреме си отидоха. Без имоти ни оставиха и ни пропъдиха с девер Кольо от къщата. Ади, синът ни Георги беше вече доста големичък, ама дъщерята беше сукалче. Приютиха ни добри хора и ей, на, всичко си добихме с моя другар. С тия голи две ръце! – разтвори длани, после ги прибра отново една върху в скута си. Забелязах, че пръстите ѝ бяха изкривени от артрит, но бяха все още гъвкави и подвижни, но кожата по тях беше съвсем съсухрена и набръчкана. – Не съм я клела етървата – продължи тя – не съм ѝ желала злото, че всичко се връща. Така викаше попът в черквата тук, помина се и той човечецът, лека му пръст! Но и те, девер Кольо и етървата, добро не видеха. Синът им се поболе, рано си го прибра, Господ. Мина некоя друга година внук им се удави у морето. Не се радвам на чуждото нещастие, забравила съм лошотията, немането, трепането, ала Господ забавя, но не забравя. Виж каква къща си построихме с моя деду, палат, на два катя, ама нема кой да живее у нея! Убаво си живехме, добър чиляк беше, път не ми минавал, но той … преди четири години, ей тъй, без да се залежи си отиде и ме остави сама. Влезнал да чисти у курнику и там го намерих провесен над полога. Пък язе ….. – поспря се за секунди, пое дълбоко въздух баба Стойна, въздъхна и продължи – язе преди година и половина повторих с един друг чиляк от селото. Прибрах го тук при мен в къщата, че неговите рядко го навестяват. Дъщеря му омъжена в Сливен, далече е, пък синът му професор по животните у Стара Загора и той рядко прихожда тъдява, помагаме си двамата. Моите деца и внуци живеят в Троян и си идват у събота и неделя, ту едните, ту другите. Праунукът ми Радко, Радослав му е името, ама Радко му викаме, на прадядо си е кръстен, навестява ни често с мотора си, носи ни продукти, едно друго от града, плаща ни телефоните и телевизията у пощата в Троян. Имаме си пенсийки, не са големи, но стигат, не чакаме на чуждо. Е, имаме и малка градина, посадим си лук, бобец, картофи…
Интересен феномен е човешката памет. Как и къде се записва всичко видяно, чуто и преживяно, не знам? И току виж без никакво връзка, изскочи от паметта ти някакъв спомен. Като този за баба Стойна. За варелите на американците тръгнах да ви разправям, па чак до Троянския Балкан стигнахме. И що ви го разправих всичко това сега? Що ли? Защото още помня усещането за прегръдката на душите ни, на тримата и на още една необятна, невидима, непознаваема, безмълвно щедра душа. Има хора, има думи и приказки, които те завръщат в майчиния ти скут, дори да си на шестдесет или седемдесет. Май не мога да открия дума, за да назова това усещане и не знам дали всеки го е преживявал. Емпатия?! Съмнявам се обаче, че някой американец може да е имал подобно преживяване. Сега да кажа, че не на нас, живеещите на Балканите, а на американците нещо не им е наред, кощунство ще е. Но и в другото има истина. Във всичко трябва да има баланс, нали? Няма да ни влияят само те икономически, политически, че културно я, трябва да има и обратна реакция, нали? Хм, от какво точно побългаряване имат нужда американците? Ха сега, де!
Сутрин се качват в колите си от гаража, водят децата си на училище, после ходят на работа, а и много от тях работят от вкъщи, дистанционно, пазаруват, прибират се и като наближат дома си, хоп – натиснат едно копче зад огледалото на колата и вратата на гаража сама се повдига. Затворят се по домовете си и по цял ден жив човек не можеш да зярнеш на улицата. Да, по пешеходните пътеки и по парковете сутрин или надвечер можеш да срещнеш собственици на кучета да ги разхождат, както и спортуващи бързо ходене пенсионери или неработещи съпруги, поддържащи перфектна фигура с бягане. Има и майки, бащи с деца по детските площадки в парковете, но по един двама, трима, повече не са. Не, не е като в нашите квартални площадки! Няма смеещи се деца, няма детски викове, не се чуват заплашителните реплики на някоя друга майка… Още от малки американците учат децата си да са самостоятелни, независими, сдържани, дръзки, решителни, смели. Снахата разправя, нейна позната споделила, че е заключвала вратата на детската стая през нощта, за да не свиква дъщеря ѝ, ненавършила още 3 години, да идва през нощта в тяхната спалня. Е, наблюдавала я с камера, разбира се, чувала я с бебефон. Представяте ли си какъв ужас ще преживее това детенце, ненавършило три годинки, ако е сънувало нещо лошо или е чуло вой на койоти близо до прозореца на детската стая, а няма кой да го прегърне и успокои! Вратата заключена, мама я се събуди, я не! Луда работа!
Тук не е като в България, нравите на американците са доста особени, на мен не ми допадат съвсем, да ви кажа. Всеки се е затворил в собствената си черупка и си живее по свой си тертип. Не го интересува светът отвън. Да, да не излъжа! Между привържениците на републиканците и демократите спорове винаги има, че и се мразят, и се отбягват поради различните си политически убеждения. По тази причина даже между децата в училище възниквали конфликти. На тия хора манталитетът ли им е такъв, недоверчиви ли са, боят се един от друг ли или си завиждат, какво са, що са, не мога да разбера, майка му стара! Няма да съм далече от истината обаче, ако кажа, че американците са самодостатъчни хора, вратовете им са доста дебели. Никой на никого не се надява и не разчита, най-малко пък на държавата. Точно обратното. Държавата яко ги скубе. Колкото повече печелиш, толкова по-големи данъци плащаш, но главите им работят – като електронен механизъм последна версия чаткат мозъците на американците. Ами – да, не изразходват енергията си в съсипията от чувства. Мислят, ежеминутно, мислят как да печелят повече и да си устроят живота по-добре, как да живеят по-охолно, как утре да придобият нещо повече от днес. Конкуренция! Във всичко и навсякъде! Може би и затова са толкова напред, вероятно конкуренцията ражда прогреса. Помните ли как в продължение на години покойният Тодор Колев питаше кога ще ги стигнем американците? Според мен, никога, но аз и не бих тръгнала да ги догонвам, нямам такива мераци. Покрай тези непрестанни амбиции за още, още, още …, не само на американците, а изобщо на човешките създания, пропускаме някои важни нещица. Да живееш осъзнато не е професия, не е и занаят. Дали е наука? Може би, но сигурно е доста сложна наука! А може би е изкуство? Девето изкуство!
Да придобиеш и да бъдеш не е едно и също, нали? Може много да си спечелил, много да имаш, но душата ти може да не е познала и за миг тихата радост да си смирен, омиротворен, може никога да не си преживял потапянето в блаженото чувство за достатъчност на собственото си битие. Знаете ли, има едно странно състояние на душата, когато тя нежно докосва някакъв краен предел и в същото време витае в безкрайността, част е от нея. Човек най-трудно усвоява умението за очертаване на граници, на предели в ума си. Умът съпоставя, той оценява и се съревновава, търси и открива нови възможности, опитва се да ги оползотвори… И … докога така?!
Ала как пък да отрека, че прогресът е продукт на човешкия ум?! Как иначе щях да прекося разстоянието от София до Лос Анджелис? Като Христофор Колумб или Америко де Веспучи? Може би осъзнатото живеене, задоволството от живот се постига чрез помирението и постигнатата хармония между душа и разум?! Тази истина дали ще бъде някога известена на света с някой филм от даровит холивудски режисьор? Мария Бакалова би се справила чудесно като главна героиня в подобна лента, понеже са ѝ познати вече не една, не две измерения на човешкото битие.
Следва
Самадхи
© Гюлсер Мазлум All rights reserved.