Вчера след обяд излязох да се поразходя до парка „Lonе Mountаin“ в Скотсдейл, където съм на гости вече втори месец на семейството на големия ми син. По пешеходната пътека ме пресрещна възрастна жена над седемдесетте, облечена със сивкав панталон от мека материя и светлолива блузка с къс ръкав. Изцяло посребрената ѝ къдрава коса беше захваната отпред на главата с черна шнола. Носеше в едната си ръка стъклена посуда, приличаща на подложка за торта, а с другата водеше вързан за каишка йоркширски териер. Овалът на лицето ѝ, леко присвитите очи, както и матовият цвят на кожата ѝ ми подсказваха, че тази американка има индиански произход.    

             – Hello! Today the weather is great for walking! (Днес е прекрасно време за разходки! ) – поздрави ме с пленително непринудена усмивка. Очите на тази потомка  на някогашните господари на тази пустинна земя, неречена Долината на Слънцето, излъчваха неописуемо дружелюбие и добросърдечност.

             – Hello! Yes, yes! Very nice dog! – с широка усмивката отвърнах аз. Туй „вери найс“ съм го запомнила от лакърдията на Ендер  от „Опасно изкушение“ /“Yasak elma“/, а „дог“ много отдавна си го знам, че е куче. И котка даже знам как е на английски, но когато жената изрече думите след поздрава, мозъкът ми на секундата не можа да дешифрира на 100% онова, което слухът ми регистрира като реч. Е, нямаше как в този момент да запомня думите и да вляза в приложението в телефона, за  да ги преведа. Пък и едва ли щях да ги изпиша вярно. Майко мила! Окопитих се бързо.

            –   Very nice dog! – повторих аз пак, за да спечеля време, усмихнах се още по-широко и направих лек поклон към териерчето.

            – Yes, we are inseparable with Lurup! – добави американката с индианско потекло с още по-лъчезарна усмивка! Ха, сега, положението стана още по-напечено! Мозъкът ми блокира. Женицата не говореше бързо, но не можах да схвана на мига какво ми рече. А то било лесно – сепаре разделям, „инсепарабле“ – неразделни. Казала ми, че са неразделни с нейното куче на име Луруп. За да не изпадам в някоя смешна, съвсем излагаща ме ситуация, веднага ѝ пожелах „Nice afternoon!“. Туй поне със сигурност знаех, че означава хубав следобед и се отдалечих с бързи крачки, проклинайки собствения си мързел и немарливост, че не можах да го науча тоя пусти английски. Боже! Боже! То и майчиния си език толкова го знам. Като отидем на гости в Турция, често ставам за резил пред тамошните мои близки и приятели. А когато сме навън, на някое публично място, мъжът ми често ме свестява с леко побутване по лакътя, демек да сменя клавиатурата, т. е. да заговоря на турски. От моето не добро владеене на двата езика, да си призная, достойнството ми хронично страда. Жестоко! В най-скоро време трябва да заговоря, ако не перфектно, то поне сносно и на майчиния си език, и на английски. Ето, ако знаех много добре английски, щях още на първа среща да се сприятеля с тази местна аризонка. Беше толкова мила! Замисляли ли сте се за нещо очевадно, хора? В Унгария, езикът им  е унгарски, в Полша – полски, в Гърция – гръцки, в България – български, а тук, в САЩ – английски. Ще кажеш, че са колония на Великобратания!

          Като закрачих по пътеката с ускорени крачки, поосвободих стреса лека – полека, а и притеснението ми взе да се поуталожва. Вървях и се наслаждавах на суровата красота на аризонския пейзаж с типичните за пустинята Сонора кактуси сагуаро, които издигаха снага десетина метра над земята, а на няколко метра по-ниско, вечнозелени дървесни видове, непознати за нашите ширини, с изключително нежни и красиви листенца оформяха пищнозелени корони, които придаваха някаква магична свежест  на пейзажа. Толкова зеленина в началото на ноември!

        Разбира се, сведе ли човек поглед към каменистопясъчливата пръст под краката си, ръждивокафеникавият оттенък на изгорялата трева и изсъхналите стволове на идрията или креозотовия храст оттласкваха душата му към лоното на мрачните, потискащи мисли, но само за миг. Отмести ли очи метри встрани, някоя друга юка, агаве или кипарис отново омагьосваха ирисите му с различните нюанси на зеленото и усещането за свежест и виталност в тази пустинна земя отново се завръщаше. Като добавим към всичко това извисяващите се на север хребети на планинската верига Сиера Мадре, някои закръглени, други островърхи, трети зъбати, а на изток и запад на възвишенията на Сиера де Хуарес и Сиера Сан Педро, ограждащи в кръг котловината Сонора, всеки един може да си представи и да почувства противоречивата същност на аризонската природа, омайващо гостоприемна, но и заплашително страховита. С над четиридесет градусови температури през дена, падащи през нощта почти до нулата. Вечно зелени дървета с фини, нежни листенца и сухи храсти и кактуси, много кактуси, най-различни видове: ниски, високи, стройни, тумбести, без или с листенца с триъгълна, ромбоидна, кръгла или елипсовидна форма; цъфтящи в бяло, червено, жълто, лилаво, но всичките с остри бодли, с много бодли. Неслучайно преди няколко века европейците са се настанили тук и са превърнали Долината на слънцето в свой дом. И то какъв дом! Малко ме съмнява обаче, че водещият им мотив е бил магията на аризонския пейзаж, но …  да не запрашваме по пътищата на историята.

          Вървях и си мислех за предците на тази американка, за някогашните господари на Аризона. Знаех, че по тези земи до колонизирането на югозападна Америка и Мексико от испанските и португалските мореплаватели от началото на 16 век нататък, именно тук, където днес се намират столицата на Аризона – Финикс и град  Скотсдейл  е съществувала цивилизацията Хохокам. Общността имала развита култура, построили били мрежа от напоителни канали за насажденията си, простираща се на над двеста километра разстояние чак до течението на река Колорадо. Голяма част от тази канализационна мрежа може да се види и днес. Племената от тази общност отглеждали животни и растения – царевица, тикви, боб, домати и чушки, картофи, дини, памук, тютюн, агаве …, семена от които конкискадорите са пренесли на стария континент при завръщанията си в Европа. Самите те донасят в новооткритите земи захарната тръстика, бананите, едрия рогат добитък и най-важното – конете. Представяте ли си, цял един завод като „Амилум“ в Разград сега нямаше да съществува поради липса на основна суровина за производство – царевицата, ако навремето европейските завоеватели не бяха колонизирали тези земи, избивайки ацтеките, маите, инките … господ знае още колко индиански племена. Нямаше и да ядем дини ние, европейците, но и нямаше да страдаме от белодробни заболявания, нямаше да има пушачи. Всяко ново откритие е нож с две остриета, уви! 

          Прави ми впечатление, че тук хората, ангажирани с поддържането на чистотата на парковете и улиците са с чертите на моята позната, т.е. потомци са на местни индиански племена. Разбирате ли какво се е случило? Господарите са се превърнали в роби в своята собствена родина. Без никакво колебание мога да кажа, че съвременна Америка е сътворение на дръзкия авантюристичен дух на енергични и сърцати европейци с находчив и предприемчив ум, да си го кажем правичката, и алчни. Много от тях са тръгвали към Новия свят, обзети от треската за злато. Не знам колко и какво са открили, но уредили са си житието-битието хората и то за толкова кратко време. Финикс и Скотсдейл са изградени като градове през последните 150 години, а масовият стандарт на живот на населението в региона е завиден.  

              Обзета от мисли, неусетно стигнах до парка. Тръгнах по главната алея, чувам отдалече руска реч. Не можах да повярвам на ушите си! Заликува ми душата.

               – Скажи дедушке спасибо, Юрочка! Спасибо! Скажи спасибо! – припява мелодичен женски глас. Викам си, аха, тук, в Аризона имало и братушки. Без много, много да се колебая, запътвам се към люлките за най-малките и от двадесетина метра зървам възрастна жена, към 80-те, още една – по-млада, около 50-те и един позастаряващ вече мъж с прошарен перчем и интелигентно изражение на лицето. По-възрастната дама беше облечена в рокля с къс ръкав от сребристочерен плат, щампован с нежнолилави цветенца, обута на бос крак със затворени тъмни обувки с нисък ток. По-младата дама – спортно облечена, с каскет на главата, люлееше момченце на около две години, но и тримата  мятаха с ръце на момченцето, говореха му,  радваха му се. Мила картинка!

           –  Здравствуйте! Какой приятный сюрприз услышать русскую речь в Аризоне! Вы живёте здесь? – без много, много да се колебая се присламчих аз към братушките.

           –  Здравствуйте! Да, мы живём в Скоттсдейле, вы русский? – Обясних им аз накратко, че сме преселници от Калифорния и от месец и нещо сме тук. Заговорихме се, оказа се, че са напуснали Русия преди 34 години, установили се в столицата Финикс, но преди 12 години си купили къща в Скотсдейл и се преместили да живеят тук. – Аха! – викам си – моите хора значи не са сбъркали с избора си на ново място за живеене!  

          – Здесь очень тихо и спокойно. Люди сердечные и добрые, школы хорошие, здравоохранение хорошее …  – заобяснява Наталия, по-младата рускиня, баба на люлещия се Юрий, а Александра Степановна, възрастната дама с аристократично излъчване, се оказа прабаба на щастливото внуче. Преливаха от радост сърцата на тези хора, все едно нямаха никакви проблеми, ама никакви. Дали? Пожелах им хубав следобед и закрачих по циментираната пешеходна алея, загледана във величествените туловища на двата отсрещни кактуса сагуаро.

        Забелязах, че единият в долната част на стъблото е разяден, почернял, оронил се, след някой друг месец или година вероятно щеше да рухне. А как са извисили върхове високо, високо към небето! Всичко що расте, жадува светлина, затова забива поглед в синевата. Расте, достига зрялост, дарява плод или само краси пейзажа, после я болест, я насекомо или някое зъбато животно разяжда кората и сърцевината му. Или … си е  природен закон. Може би гравитацията накланя и събаря към земята всичко изправено. Няма никаква разлика между човека и кактуса, няма! Всичко на тази земя е обречено на смърт с раждането си. Дали Вселената е запланувала и аз да видя правнук или правнучка? Да видя щастливо озареното майчино лице на първородната си внучка. – "Дай ми, мили Боже, здраве и дълъг живот!" – помолих се безгласно, забивайки и аз поглед в небесния купол, където в алуминиевия корпус на два летящи в противоположна посока пътнически самолета се отразяваха златните лъчи  на залязващото аризонско слънце.  

Следва 

Самадхи