Пролетната утрин бе хладна и не особено приветлива заради надвисналите сиви облаци, но младата жена бе решила да не се отказва от обичайната си разходка. От две седмици прекарваше поне по час дневно в парка пред болничното заведение. Нямаше нужда от придружител, защото ръцете й бяха заякнали и вече можеше лесно да се придвижва с инвалидната си количка.
Погледът на Зорница често се стрелкаше към входа на болницата, сякаш очакваше някого или може би просто бе загубила интерес към добре поддържаните редици от цветни лехи. Паркът бе почти пуст, по пейките бяха насядали само десетина човека, предимно старци. Погледна небето и се зачуди дали ако завали, ще успее да се прибере преди да се е намокрила до кости. Лекарят й й беше казал, че външният фиксатор, който държеше костите на раздробеното й дясно бедро в правилно положение, не бива да се мокри. Не трябваше да се мокри и гипсът, покриващ левия й крак от глезена до горната част на бедрото. Първите капки я накараха да забута припряно количка ...