Дано ми прости
Стои един мъж зад прозореца и наблюдава живота на хората. Всеки се движи и в същото време е ограничен в рамките на точно определени движения. А той, държейки чаша с БГ водка, наблюдава, премисля. Планира следващия си ход. Трябва добре да го обмисли, защото няма право на грешка - не и този път. Нужно е да завърши започнатото.
Не можеше повече да бяга от чувството, от желанието си по това момиче, което преобърна света му. Трябваше да я намери час по-скоро - да й обясни мълчанието си толкова седмици. Молеше се тя да не го е забравила, да му даде шанс. Копнееше отново да види в очите й онова желание и обич към него.
"Как можа да е такъв глупак? Да изпусне такова съкровище - момичето за него. Мълча като идиот. Бе сигурен, че тя ще го чака дълго - но толкова дълго никой не би чакал. Колко ли я е наранил? Всичко се провали. Тя няма да ми повярва повече. А можеше всичко да е толкова красиво... Отново заради големия ми страх, съмненията и несигурността ми.
Що за мъж бе, след като не можеше да се изправи пред една жена и да й признае какво чувства? Напротив - мълча, оставяйки я в невидение, огорчение, болка и тъга. Показа й едно, а после - нищо. Дано му прости. Дано го приеме пак."
Молеше се той на Някой...
© София Русева All rights reserved.
