Дарът на самодивата

Дарът на самодивата

Баба ми е разказвала, че нейната майка имала интересна история, свързана със самодива. Когато била малка баба, сестра ѝ много боледувала. Била красиво момиче, но бледо, като че ли нещо не ѝ достигало. Къде ли не я водили да търсят помощ, но нищо не помагало.

Един ден майка ѝ, моята прабаба, отишла край реката. Искала да поплаче, без да я виждат вкъщи, та поне малко да ѝ олекне. Излязла късно след вечеря, без да се обажда на никого.

Времето било топло – лятно време. Имало красиви звезди на небето, а река Каменка в Угърчин си течала спокойно. Когато стигнала до брега, триейки сълзите си, тя чула чудно хубаво пеене и погледнала по посока на звука. Забелязала в далечината надолу по течението на реката пет прекрасни жени, които се къпели във водата. Тя била като омагьосана, не можела да направи и крачка. Самодивите излезли от водата божествено красиви, копринените им коси падали свободно по раменете. А какво чудно било облеклото им! Блузите, които облекли, били бели с красиви шевици, изобразяващи слънца и прекрасни плетеници. Препасали ги с червени пояси, а лицата им сияели, осветени от лунната светлина. Край тях въздухът ухаел на билки и жива вода, а реката притихнала, сякаш ги познавала отдавна. Особено красива била една от тях. Тя запяла толкова хубава и трогателна песен, че прабаба ми заплакала отново, сега от умиление и възторг. Приближила по-близо, за да чува по-добре думите, но се спънала в някакъв камък и паднала. Шумът стреснал самодивите.

–Кой нарушава покоя ни? – провикнала се най-красивата от тях.

Прабаба не смеела да си поеме дъх. Но много скоро самодивите я забелязали и тя трябвало да отговаря на въпросите им.

Една от тях ядосано извикала:

–Да я накажем, затова че се промъква тайно да ни гледа!

–Да я удавим! – добавила друга.

Прабаба със сълзи на очи ги молела да я пуснат да си върви, защото има болна дъщеря. Другите самодиви също считали, че трябва да я накажат, но тогава се намесила най-красивата. Тя дала знак на дружките ѝ да почакат и дълго разговаряла с прабаба ми – питала я какви други деца има, какво му е на болното момиче и имат ли средства да го лекуват. После дала знак другите самодиви да се отдалечат, показвайки им, че иска да остане насаме с майката.

–Щом така искаш, Росалина – отговорили те и се отдалечили.

„Какво красиво име!“ – помислила си прабаба ми.

–Не е хубаво, че ни видя, но разбирам, че много си страдала и затова ще ти простя, няма да те удавя в реката. Твоята история ме трогна и ще ти помогна. Самодивата бръкнала в пояса си и оттам извадило везана кърпа, в която било увито нещо. Тя подала кърпата на прабаба и казала:

–Всяка сутрин преди ядене ще даваш по една щипка от този прашец. Разтваряй го във вода! След седмица ще дойдеш по същото време на реката и ще ми разкажеш как се чувства момичето.

Прабаба благодарила и изпълнила точно поръките на Росалина. Тайно от всички започнала да се среща през седем дни с нея и да получава нови указания за лечението на дъщеря си.

На третия месец дъщеря ѝ била здрава. Вечерта на срещата моята прабаба решила да я вземе със себе си, за да благодари момичето на самодивата, но когато отишли, на уреченото място нямало никой. Чакали повече от час и разбрали, че Росалина няма да дойде.

Възможно е самодивата да не е искала да се вижда с друг освен с майката, но баба ми мислеше, че щом е видяла момичето и се е уверила, че е здраво, е решила да не се среща повече с тях. Възможно е и срещите с хората да са нежелани в живота на самодивите.

Баба ми споменаваше името на самодивата, която излекувала сестра ѝ, с много любов и признателност. По празниците обичаше да разказва тази история и да благодари за стореното добро.

Мария Мустакерска