Дарение с тежест

                Млада жена влезе в адвокатската кантора и с треперещи ръце притвори вратата. По бузите й изби червенина, но тя успя да се овладее и да попита:

            -Мога ли да се информирам за нещо?

            -Да, разбира се! – окуражително отговори адвокат Добрев.

            -Преди време, когато бях на петнадесет години, родителите ми подариха апартамента си, като и двамата си запазиха правото да го ползват, а след това се разведоха. Оттогава всичко се обърка. Баща ми скоро се изнесе на квартира и в дареното ми жилище заживяхме само двете с мама. Тъкмо взех да посвиквам, когато той се обади, че иска следващите три години мама да живее на квартира, а той да се прибере в апартамента. Какво да направя?

            -А вие какво искате?

            -Желая да бъда с двамата и те никога да не се карат. Зная, че това е невъзможно и непрекъснато се тормозя – промълви девойката и очите й се напълниха със сълзи.

            -Вие вече сте навършила осемнадесет години, нали? – адвокат Добрев въпросително изгледа клиентката си – едно тъжно дете, с миловидно лице, с уплашени очи, които го гледаха някак умоляващо под дългите си, влажни ресници.

            -Да, скоро станах пълнолетна – кимна момичето.

            -Сигурно ви предстои да бъдете студентка. Ако ви приемат в университет в някой друг град, ще се виждате по-рядко с родителите си. Но за това трябва да ви се осигури и издръжка.

           -Никъде няма да ми бъде спокойно. Все ще си мисля, че мама и татко са нещастни – още повече оклюма девойката.

        -На тази възраст считам, че е редно да заживеете самостоятелно. Изглеждате достатъчно зряла и разумна. При вашето положение е най-добре да убедите и двамата си родители да се откажат от правото на ползване върху жилището, което са ви подарили и да ви идват само на гости, когато ги поканите. Нали знаете, че в западните страни обикновено се постъпва така  – адвокатът се опита да даде съвет на момичето, макар и от опит да знаеше, че българите са особени и разбират обичта към детето си като една доживотна зависимост, като взаимно оковаване.

        -Как бих могла да ги убедя да направят това? – оживи се девойката.

         -Ако им кажете, че имате сериозни намерения да се омъжите и да родите свои деца, а единствената ваша възможност е да живеете в дареното ви жилище? – подпита адвокатът.

        -Но аз дори нямам приятел, а и едва навърших осемнадесет години. Не, не, това не може да стане, пък и те дали ще ми повярват?! – младата жена категорично отхвърли предложението.

        -Просто поговорете с родителите си и им кажете, че който обича истински, дава на другия, без да мисли за себе си – продължи да търси изход Добрев.

       -Едва ли точно сега ще се осъзнаят – пак недоверчиво поклати глава девойката.

     -Някой от тях желае ли апартаментът да бъде продаден? – пристъпи към крайния вариант адвокатът.

      -Баща ми каза, че ако не може да ползва жилището, би искал да го продам и да му дам половината от получената цена. Чудя се, защо навремето са ми направили това дарение, та то ми носи само проблеми! – изпъшка момичето.

      -Както ми представяте нещата, то родителите ви заслужават да им изиграем един номер. Да им кажем, че искате да продадете жилището, но никой не иска да го купи с ползвателите. Подставено лице ще бъде купувачът, колкото да се съгласят да подпишат пред нотариус декларация за отказ от правото на ползване. Аз бързо ще я внеса за вписване, като в това време купувачът ще играе майсторски и точно навреме ще се заяде за нещо, за да осуети продажбата. Така вече ще имате собственост, необременена с право на ползване и сама ще можете да определяте какво и кога да правите с жилището си или кого и кога да каните на гости в него. Ще се почувствате по-свободна.

      -Но родителите ми сигурно пак ще поискат да им учредя право на ползване и ако откажа, ще разберат, че съм им погодила номер. Не, не, в никакъв случай не трябва да постъпвам така! – младата жена категорично се противопостави на странното предложение на адвоката и на него му направи впечатление, че тя се държи твърде разумно за възрастта си.

      -Съжалявам, но не мога да измисля нищо друго – този път оклюма Добрев.

      -Знаете ли, идеята ви да стана студентка в друг град, а си мисля – защо не и в друга държава, е много добра. Твърдо решавам усилено да уча за  кандидатстудентските изпити и да опитам да се преборя дори за стипендия – успокои се момичето и дори се усмихна.

      -О, одобрявам това ваше решение и едновременно съжалявам, че България ще остане с един млад и умен човек по-малко – облекчено си отдъхна адвокатът.

      -Колко ви дължа за съветите? – попита девойката.

     -Нищо.Та вие сама взехте своето решение, а аз дори щях да ви объркам! – изчерви се Добрев.

   Момичето си тръгна, внимателно затваряйки вратата зад гърба си, а адвокатът обхвана главата си с две ръце и дълго, дълго остана така, потънал в своите мисли …