Дъщерята на Сянката и Слънцето- част 7

Северът ги посрещна с безкрайно разпростряла се над равнината, бяла тишина. Не с виелица, не със студ, а с покой, толкова тежък, че въздухът сякаш не се осмеляваше да диша.
Вятърът носеше снежен прах, който се извиваше около тях като далечни, полузабравени спомени. Небето беше мътно-сребристо, слънцето — едва мъждукащ блясък под ледена завеса.

Елейара яздеше бавно, все още слаба след случилото се в Сребърния град. Сребристо— черната  ѝ коса бе сплетена и привързана под воал, за да пази лицето ѝ от яростта на стихията, която неминуемо щеше да я шиба безмилостно. Ликът ѝ бе блед, но не безжизнен — очите ѝ светеха с упоритост, решителност и постоянство, като две противоположни искри, които не могат да угаснат.
Мирандел яздеше до нея — мълчалив, със стиснати устни, сякаш всяка дума можеше да нарани света, който тъкмо бе започнал да се възстановява.

— Студът тук е… жесток.  Изпитващ. — прошепна Елейара. — Хапе, като че иска да ни даде урок по смирение. Но и ни наблюдава с интерес.
— Той е неделима част от Солариан — отвърна Мирандел. — Може да се каже дори, че е неговото рационално сърце. Не прощава, но закалява със суровост.

Елейара кимна и се загледа в Мирандел с лека усмивка. Сякаш опитваше, с поглед, да проникне под пластовете невъзмутимост, които пазеха незарасналите му рани далеч от любопитни и злонамерени очи.

В далечината се появи храмът — висока, ъглова структура от черен камък и замръзнало злато, издигаща се като кристал от снега. Върху купола му гореше огън — син пламък, който не топлеше, но и не гаснеше.
Това бе Храмът на северния пламък, най-святото място в Солариан, където царете се съветваха с боговете и се венчаваха със Светлината.

Мирандел се спря, вперил поглед напред.
— Той ще бъде там.
— Повелителят на Солариан? — попита Елейара.
— Да. И майка ми… — той се замисли, после добави с горчивина — …или по-скоро онази, която я замени.

— Откъде знаеш? Не трябва ли да са в Цитаделата на Зората? В Ариан? — поинтересува се Елейара.

— Не. — поклати глава Мирандел. Когато Нитандин ме посрещна в гората след онази злощастна среща с Тенебрил във Вал`Мира, ме осведоми че баща ми е потеглил насам с мащехата ми. В Ариан настроенията станали твърде ожесточени, затова оставил управлението на заместника си. Ерикон Вериос.

Очите на Елейара се уголемиха.

— Вериос? — запита тя по-скоро за да затвърди онова, което вече знаеше.

— Точно така. Твой първи братовчед.

— Но аз мислех, че… — не довърши Елейара

— Вериос е стар род. Уважаван. Баща ти може и да е прегрешил, но това не прави заслугите на фамилията за добруването на царството на Светлината по-малки. А и благодарение на дядо ти, моят се е възкачил на трона след като баща ти е бил пленен в Ноарет. Така че, с теб сме свързани. Вероятно и затова изпратиха точно мен, а не някой друг от воините на Зората. Което обаче съвсем не значи, че на теб ще гледат с добро око ако се появиш в Ариан. Затова и се надявам отецът да склони да направиш заклинанието тук, на територията на Светлината. В суровото сърце на деня.

Все пак, ти си последната ни надежда. 

Мирандел не каза нищо повече, а и Елейара не държеше да продължат разговора. Вратите на храма се отвориха още преди да са слезли от конете.
Отвътре се разля мека, студена светлина — не от огън, а от самия камък, който сякаш излъчваше блясъка на леда.

В центъра, върху висок трон, седеше Повелителят на Солариан.
Короната му бе изкована от злато и сребро, преплетени в пламък — символ на равновесие, но лицето му излъчваше всичко друго, само не и баланс.
Чертите му бяха остри, като стоманата на замръзнали мечове.

До него седеше кралицата, обвита във воал от бяло и злато. Кожата ѝ бе почти прозрачна, а по вените ѝ течеше светло синкав блясък — белег на болестта, която я разяждаше отвътре.

Мирандел коленичи.
— Отче.
Гласът му бе спокоен, но в него имаше скрито напрежение.

Владетелят го изгледа дълго.
— Казаха ми, че се връщаш с… придружителка.
Очите му се преместиха към Елейара, която все още стоеше изправена, без да сваля воала.
— Дъхът ѝ носи Сянка. В моя дом. В Солариан.

Елейара отметна воала си. Нито предизвикателно, нито покорно — просто спокойно.
В храма настъпи мълчание. Свещениците, подредени покрай стените, се отдръпнаха инстинктивно.
— Повелителю — каза тя тихо. — Не съм дошла да осквернявам дома ви, а да донеса изцеление.

В гласа ѝ имаше нещо, което дори кралете не можеха да пренебрегнат — тишина, която караше да се заслушаш.

— Изцеление? — повтори той с горчивина. — От кого идва това изцеление, ако не от Мрака?
— От Баланса — отвърна тя. — Светлината сама по себе си не лекува. Тя изгаря. Само когато е смекчена от Сянката, става милостива.

Залата се изпълни със шепот.
Мирандел пристъпи напред.
— Тя говори истината, отче. Видях как го прави. Тя спаси град, който нашите жреци не можаха.

Повелителят се изправи. Висок, величествен, като изсечен от камък.
— Ти, сине мой, защитаваш тази жена? Тази… междинница?
— Защитавам я , защото без нея в Солариан зората няма да настъпи. Не и ако не е на наша страна, когато настъпи Великият сблъсък.

Тишината се сгъсти. Снегът навън засипваше прозорците, но в храма пламъкът на гнева растеше.
Повелителят направи крачка напред, в очите му проблесна студена светлина.
— Какво е тя за теб? Изкусителка? Проклятие? Или просто доказателство, че слабостта може да се нарече милост?

Елейара вдигна глава.
Гласът ѝ прозвуча ясен, твърд и необичайно спокоен.
— Аз съм това, което вашата Светлина отрича. Но и което тя търси, за да бъде цяла. Ако сте мъдър, ще видите, че във вашата сила има страх, а в моята слабост — могъщество.

Повелителят замълча. Пламъкът на трона му трепна, сякаш самият храм слушаше.

— Смели думи от дете на Мрака. — каза той.
— Не дете — отвърна тя. — Мост.

Кралицата, която дотогава мълчеше, внезапно извика тихо — като съскане на разкъсан въздух.
Ръцете ѝ се свиха, по вените ѝ пробяга ледена сянка.
Свещениците се втурнаха, но Елейара ги спря с поглед.
— Назад.

Тя пристъпи към нея. Коленичи, без страх. Мирандел, извадил на момента меча си,  се погрижи никой да не ги доближи— междинницата и денницата.

Елейара прокара треперещи ръце с разперени пръсти от главата до петите на кралицата. Двете ѝ различни очи я изпиваха с поглед докато шепнеше някакви съскащи, накъсани, но яростно звучащи заклинания. 

Когато най-сетне приключи, се изправи и заговори напълно спокойно:
— Това не е черна треска. Но все пак мога да я изцеря. Защото болестта в нея не е физическа. Тя е от Светлината, която се е превърнала в обсесия.

Повелителят се приближи, стиснал златния си скиптър.
— Ако ѝ причиниш болка…
— Болката е вече в нея — отвърна Елейара. — Аз просто ще ѝ я отнема. Е?

Повелителят се намръщи, скръсти ръце зад гърба си и замълча за няколко дълги отрязъка от вечността. Сякаш си припомняше нещо отдавна забравено. Неприятно усещане, оставило болезнена следа в душата му.

— Действай. — само процеди през зъби и я стрелна с поглед.

Междинницата отново приклекна до страдалницата. Протегна ръце. Дланите ѝ светнаха — не в бяло, а в топло сребро, което се преливаше в злато и черно.
По въздуха премина вибрация, като от далечна камбана.
Кралицата се изви в конвулсия, после застина.
От гърдите ѝ се вдигна мъгла — черна и прозрачна, в която се виждаха сенки, шепнещи неясни молитви.

Елейара прошепна думи — древни, неразбираеми, но на различен от онзи преди малко, език.
Звуците не бяха песен, нито заклинание — по-скоро възпоминания от времена, които светът се ужасяваше да си припомни.

От шепите ѝ се издигна светлина, която докосна кралицата по челото.
Мракът се разтвори, като мъгла преди пладне. Очите на жената се отвориха — сини, ясни, без болка. Тя пое дъх — дълбок, първи дъх след векове.

Елейара се изправи, бледа, изтощена, но горда.
— Тя е изцелена. Не по ваша воля, а по волята на Баланса.

Повелителят застина.  Дълго време не каза нищо. После приближи и коленичи до съпругата си. Докосна лицето ѝ с трепереща ръка.
— Невъзможно… — прошепна. — Това… не може да бъде. Без лекарство, без заклятие… Коя си ти?

Елейара го погледна спокойно.
— Казах Ви, Ваше Величество. Аз съм мостът. Всичко, което е било разделено, може да бъде съединено. Ако всяка от двете половини престане да мрази другата.

Мирандел пристъпи към нея, застана до рамото ѝ.
— Тя не е враг, отче. Тя е доказателство, че дори Мракът може да бъде свят.

Повелителят вдигна глава. Лицето му вече не беше от камък. А от благоговение
— Ако това е така… тогава и аз съм бил сляп.

Той погледна към сина си, после към Елейара.
— Северът не прощава, но уважава истината. Ще я чуя. Ще я приема… докато пламъкът в този храм гори.

Елейара кимна. И протегна ръката си в отговор на протегнатата отсреща ѝ десница на Анреил Валиант.

Когато нощта падна, Елейара стоеше на най- високо разположения  балкон на храма. Снегът блестеше под лунната светлина. В далечината сияеше синкавият полумесец — един от вечните огньове  на Солариан. 

Тя се взираше в мразовитата прелест и се загръщаше по— силно в разкошния, пухкав, вълнен плащ—  личен подарък от благодарната кралица.

Мирандел, провел дълъг и тежък разговор с баща си, след като същият беше разпитал обстойно Елейара преди това, се приближи тихо към сумрачницата. Тя го очакваше отдавна и той го знаеше. Затова и не се опасяваше от реакцията ѝ, когато съвсем непринудено постави ръце на раменете ѝ. Тя ги покри със своите и се усмихна. После се обърна към него и заговори:

— Сигурен ли си, че искаш да продължиш точно в тази посока?

Мирандел се взря в нея. Предизвикваше го. Изпитване твърдостта му. Дразнеше го.

— Сигурен съм. 

— Не се ли боиш, че съм обещана на друг? — го запита със същия изпитателен тон Елейара.

— Каквото и да те очаква, ще бъда до теб. Ако е нужно да умра, ще го сторя. Но едва ли Тенебрил ще се задоволи само със смъртта ми, щом разбере че ти всъщност си моя.

Елейара поруменя и вдъхна рязко, тръсвайки глава. Отскубна се от него и заби поглед в пода. След което продума: 

— Не съм, Мирандел. Аз съм ничия и винаги ще си остана такава. Дете на два свята, господарка на съдбата си. Не бива да увличам никого в кашата, която е животът ми от самото си възникване. Най-малкото теб. На теб ти е съдено да управляваш Светлината. Не да я покваряваш.

— На мен ми е писано онова, което сам реша. Отдавна минаха дните на безропотно подчинение пред старите порядки, Елейара. Видя баща ми. Той те призна. А значи, може да убеди съвета да го стори. Времената се менят, хората— също. Стига да го поискат.

— Не чак толкова.  — поклати глава Елейара и болестна гримаса премина по прелестното ѝ лице.
— Напротив. Виж го. Ти го промени. Баща ми — каза Мирандел и се опита да я докосне, но тя отново се отдръпна.
— Не. — отвърна Елейара. — Само му напомних, че и кралете имат сенки.

Той се усмихна едва доловимо.
— А твоята сянка?
— Моята сянка... Понякога тя ми прилича на теб. Понякога обаче…

Елейара не довърши, обърна му гръб и зарея поглед в далечината. Изглеждаше така, като че се взира в нещо, недоловимо за сетивата на обикновения наблюдател.

Мирандел кимна. Беше разбрал. Затова и не посмя да продума нищо повече. На свой ред ѝ обърна гръб и я остави.

 Вятърът се извиси, прониза Елейара до костите и угаси факлите по стените.
Само северният пламък продължи да гори.

Междинницата усещаше с цялото си същество приближаващото. Нямаше как да го предотврати. А и не бе сигурна, че го искаше наистина.

Силата ѝ бе нараснала неимоверно, откакто беше поела на път с Мирандел. Въпреки препятствията, въпреки вътрешната ѝ борба, въпреки предопределението…

Или може би точно заради него? Нима не беше Той онзи, който я покровителстваше по целия ѝ досегашен път? Откакто се беше родила в недрата на Ноарет, откакто я бяха изхвърлили в сумрака на Вал`Мира като ненужна и презряна вещ, откакто някой намери смисъл в съществуването ѝ и започна да я…обича?

Любов… Нима въобще бе възможно за някого като нея да изпитва любов? Да бъде обичан? Изцерен? Преобразен?

Елейара се обви във воала и преглътна горестта си.  Изчака да настане часът на Мрака и едва тогава се престраши да влезе обратно в храма.

 Вътре беше тихо. Но не заради царящата лоша имитация на нощ, по време на която денниците спяха. Не и заради светостта на обителта на Светлината.

Друга беше тази тишина. Предвещаваща гибел. И Елейара бе напълно готова да я посрещне.

Вътре, северният пламък гореше — неподвижен, сякаш застинал в безвремие.
Елейара направи няколко крачки и застана  в центъра му. Лъчите, които излизаха от огъня, не бяха топли. Защото представляваха остатъци от мисли, шепоти, пулс на нещо древно.

Тя притисна длан към сърцето си. Оттам струеше лека вибрация. Едва осезаемо трептене — не като болка, нито пък като страх. 

Беше зов. Кръвен зов. Властен и подчиняващ.
В този трепет се чу глас — не отвън, а отвътре.

„За да изцелиш света, трябва да обикнеш раната му.“
„За да обикнеш раната, трябва да обикнеш онова, което те е наранило.“
„Обикни омразата си, дете на Сумрака. Само тя знае пътя към покоя.“

Думите бяха като дим — виеха се около нея, влизаха под кожата, топяха волята ѝ.
Елейара усети как земята под краката ѝ се разтваря и от там изригва сребърна сноп.
Пламъкът пред нея се промени — посивя, разтвори се, и в него се появи сянка, оформяща лице, тяло, дъх.

— Не… — прошепна тя.

Но беше безполезно да отрича очевидното.
Тенебрил излезе от огъня — не в доспехи, не като бог, а като мъж, от който светът изпитва непреодолима нужда. Очите му не горяха — те вдишваха светлината, сякаш тя му принадлежеше.
Когато пристъпи, въздухът се раздвижи с шепот на коприна.

— Не си ме очаквала тук, нали? — прошепна той, гласът му като кадифе, което реже.
— Не — отвърна тя, твърде тихо. — Но храмът те повика.

— Не храмът. Ти.
Той спря пред нея, на една ръка разстояние.
Светлината на пламъка се изви зад него като ореол от дим.

— Защо дойде? — попита тя.
— За да те завърша.
— Аз вече не съм твоя пленница.
— Не. — усмихна се. — Сега си своя. И затова си моя повече от всякога.

Елейара отстъпи крачка назад. Въздухът около нея бе студен, но дъхът му — топъл, като вино, като нощ. Като изкушение.
Сърцето ѝ трептеше в несвойствен ритъм. Тялото ѝ помнеше Мрака, дори когато умът ѝ го отричаше.

Тенебрил вдигна ръка.
— Не се плаши. Няма да те нараня.
— Ти не можеш да ме нараниш.
— Тогава защо трепериш?

Тя не отговори.
Пръстите му се плъзнаха по воала ѝ. Платът се смъкна, като от разсъблечена луна.
Сянката му я обви. Не като плен, а като покров.

— Виждаш ли? — прошепна той. — Дори тук, в сърцето на Светлината, тя ме помни.
— Коя?
— Кръвта ти.

Той я докосна по лицето. Тя потръпна.
Дланта му бе хладна, но от нея се излъчи топлина — дълбока, примиряваща.
Всички рани, които бе крила, започнаха да горят и да се лекуват едновременно.

— Не бива… — прошепна тя, но гласът ѝ бе безсилен.
— Тогава, кажи ми да спра. — каза той, почти ласкаво.
Тя мълчеше.

— Кажи ми, Елейара. Кажи, че не искаш да разбереш какво е да обичаш.
Но тя не каза нищо.
Сълза се стече по бузата ѝ — светла като утро, тежка като нощ.

Тенебрил я обви и привлече към себе си, бавно, внимателно. Не с похот, а със смирена настойчивост.
Дъхът му обви шията ѝ, и въздухът между тях се запали без пламък.

„Обикни омразата си…“ — прошепна гласът на пламъка.
„…и ще разбереш защо болката е само другото лице на любовта.“

Тя се отпусна. Не в подчинение, а в разбиране.
Когато устните му докоснаха нейните, това не бе целувка на завоевание, а на примирение.
Мракът не я погълна. Той я приюти.

Докосването му не бе властно, а умолително. Всеки негов дъх по кожата ѝ звучеше като извинение. За несравнимата наслада, която щеше да ѝ причини, но и която щеше да трае тъй кратко…

Сенките по стените се раздвижиха, като живи.
Елейара усещаше как той прониква в нея— не като звук, а като топлина, която изгаря отвътре.
Съпротивата ѝ се разливаше като вода по лед.

— Спри… — прошепна, и в същия миг в храма изтръпна въздухът. — Аз не съм твоя.
Тенебрил се усмихна.
— Но си моя болка. Моя тъга. Моя заблуда. А това е повече от притежание.

Тя се опита да отвърне, но думите се счупиха.
Дъхът му се плъзна по лицето ѝ, по шията ѝ, по гърдите и надолу — топъл, тежък, като обещание.

Елейара стисна ръце върху камъка — силно, до болка.
— Ти… ти ще ме съсипеш.
— Не — прошепна той. — Ще те възкреся.

Всяка негова дума бе като удар в сърцето ѝ, но удар, който лекува.
Когато огънят  му достигна портала на удоволствието ѝ, този в храма се раздвижи.
Сините пламъци се навиха като змии около тях, но не горяха. Танцуваха.

Елейара трепереше. Сълзи блестяха по миглите ѝ, като кристали.
В нея се бореха две воли — разумът, който удържаше съпротивата, и тялото, което се молеше за капитулация.

— Защо ми причиняваш това? — прошепна.
— Защото трябва да познаеш Мрака не като враг, а като дом. — отвърна той. — Само така ще станеш цяла.

И тогава, сякаш по команда, пламъкът угасна.
Храмът потъна в мрак, осветен единствено от тях двамата — тя, трепереща от желание, той — сияещ в полусенките. Готов да изпълни и най — съкровените ѝ мечти.
Въздухът между тях бе наситен със звуци, които не бяха думи. Бяха  стонове, въздишки, беше ускоряващ се пулс на кипяща кръв, бяха плъзгащи се една по друга копринени кожи… Аромати на едно споделено чудо.

 В следващия миг от вечността всичко се разтвори — камъкът, въздухът, светът.
Остана само пламъкът между тях — същият, който някога бе изгорил Сътворението и Разрушението, за да ги превърне в едно. Точно, както те двамата ставаха едно. Сега и завинаги.

Когато нощта си отиде, а зората още не бе дошла, Елейара отвори очи и се огледа. Лежеше гола, но грижливо увита в разкошно владетелско, черно наметало, върху угасналия олтар. Сама. 

 Косите ѝ се спускаха по раменете като течен дим. Погледът ѝ бе умиротворен. За пръв път от цяла вечност. И не беше празен, а блажен.

Не. Тя не бе жертва. Беше онова, което се ражда след като жертвата бъде дадена. Пречистената сила на осъзнатата слабост.
И в мълчанието на северния храм, за първи път, дори боговете се осмелиха да замълчат.

Снегът зад стените проблясна в сияние.
Пламъкът в храма се зароди сам и се разгоря с двойна сила. Като че и той бе получил благословия, макар и тя да бе точно от най — страшния му враг.

 Защото за първи път от сътворението насам, Светлината и Мракът се докоснаха не в битка, а в обич.

Елейара се изправи на крака, затвори очи и облиза устни. Още усещаше вкуса му по тях, макар да бе по — слаб.

По вените ѝ се разля топлината му и сякаш за миг вдъхна аромата на гладката му бяла кожа.

Потръпна, а ниско долу в корема ѝ запулсира отново горещият копнеж.

 Вятърът се виеше около нея, разнасяйки златно-сребърни искри.
На устните ѝ играеше усмивка, в очите ѝ — покой и нещо ново.

Не беше покорена. Беше пробудена. И отчаяно се нуждаеше от Мирандел. Точно тук и точно сега…