Даскалът


  Яви се пред Сандански по негова поръка. А и смееше ли да не се яви. Каквото той речеше – това и ставаше. Дори и валията, ръководещ областта от Бараково до Солун, се съобразяваше с думата му.
  След Хуриета и един разговор с Али бей – директорът на гимназията в Солун бе взел решение – във всяко от селата, без изключение, да се открият повсеместно училища и провождаше учители от свободна България. Бе наредил на местните милиции и чети да оказват всяческо съдействие по настаняването на учителите и уредбата на училищата.
Изправи се пред него.
- Даскале, ке идеш в селото. Ке запреш децата от гръчкото школо и се залавяш с обучението им.
- Как, бай Яне, може да стане това? Та гърците очите ке ми избодат.
- Ти не бой се. Ке зема да ги заграда тия гръци некоя нощ и джом ке ги направа от там. Мелнишко трябва да се очисти от них и влиянието им. Я нагоре към Ощава, Сенокос и Сърбиново – българче не стъпнува в гръчко школо. И тука требе да стане същото.
- А дека да ги запра да ги обучавам тия деца? На улицата ли да провеждам тия занимания? – повдигна рамене даскалчето.
- Ти за това не му мисли. – войводата взе лист и нещо написа, подаде го на момчето и продължи – Ке идеш при Таско чорбаджи и ке му я дадеш. Да ти освободи една стая за тебе и една за учениците. С това въпросът ти е решен. Оди! Тръгнувай. И когато мина от там, искам да ми наредиш пред мене децата, та да ми пишат български букви и да ми пеят нашенски песни. Ясно ли е?
- Ясно е, бай Яне! – усмихна се даскалчето, като присви неуверено устни. Бръкна, та постави бележката в пояса си и стори лек поклон с глава. И смееше ли да продума нещо друго, нещо на въпреки? Старикът бе строг и нервен, и не понасяше възражения или някой да не върви по гайдата му. А и не разполагаше с години време да убеждава простите – а направо в момента изискваше послушание, и щом бе решил във всяка къща да има изучени хора – това и щеше да стане.
  А даскалчето знаеше какъв ще бъде резултатът. Хората ще се освестят и ще придобият човешко самочувствие. Спомни си и думите на войводата: “Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство”.
  За няколко дни премина по организационния канал, облече се в градски дрехи и почука на портата на голямата чорбаджийска къща.
  Яви се гордият, едър, червендалест чорбаджи Таско. Докато премяташе зърната на броеницата в едната си ръка, прочете бележката. Изгледа момчето и издума изтежко:
- Даскале, въпросът ти е решен. Долният кат откъм улицата е твой. Предната стая е за децата, а тая отзад, откъм двора, е за тебе.
   И му се усмихна съзаклятнически.
“Брей колко лесно се правело училище!” – помисли даскалчето. – “А какви бяха очакванията  ми… х-м, в това турско време?
*
Разнесе се вестта за Хуриета.
Чу се, че част от четниците със Сандански слезли в Неврокоп, а останалите с Георги Казепов стъпили в Мелник, пеели възторжено “Дружна песен днес да екне, песен, песен на труда…” и “… как Гоце Делчев се оженил за своята манлихера, и за своята робска земя Македония…”. Накрая завършвали с “О, майко Македонийо, ти си райска градина…!”.
В следващите дни в Мелник турският началник, гръцкият енорийски наместник и българският владика застанаха в центъра пред училището и публично се заклеха, че от този ден в Македония всички човеци се превръщат в едно национални братя.
Настъпилите дни на всеобща радост накараха народа за пръв път да се почувства истински свободен. Престанаха всякакви убийства и изчезвания на хора. Настъпи еуфория и за кратко време българи и турци се прегръщаха и чувстваха като истински братя.
Говореше се по къра, между овчарите и по кръчмите, че Сандански се е договорил с Кемала - родом от Скопие, и след това станал високопоставен турски офицер - Македония постепенно да се разкрепости и в бъдеще да получи автономия.
Културно-просветната дейност ежедневно се увеличаваше и постепенно обхващаше пределите на цялата област. Всеки,  с каквото е по силите му, участваше в народното дело.

*
  Една част от четниците заедно със Сандански отпътували с трена по Егейската линия към столицата на империята. Други комити, натоварени на кораби от черноморските пристанища, също се отправили за Истанбул.
   Строени в колона по четирима, а между тях и турци, марширували към двореца. Парадът бил приет от един човек с гола глава, който много приличал на Сандански и за когото шушукали, че е Кемала. Четниците били без пушки, само с по един пистолет, по заповед на Сандански всеки бил сложил в джобовете си само по две гранати. При положение, че ситуацията се окаже някаква измама, нареждането било да взривят гранатите, та да изгорят и българите, и турците. Пред тях Тодор Паница заедно с група турски офицери влязъл в двореца, за да арестуват падишаха.
   На връщане към Солун, четниците отново пеели възторжени песни, освободили се от миговете на съмнение и безкрайно щастливи от настъпващата свобода.

*

  “Но и Хуриета нема да е вечен, както и всичко друго.” – бе поклатил глава един от турските големци и много скоро се оказа добър пророк. Излезе нареждане населението да се обезоръжи - под страх от затвор в Еди Куле. Обещаните свободи бяха отново потъпкани. Турчинът не можеше дълго време да остане еднакво равен с останалата рая.
  Сандански не дойде за края на учебната година, но получиха депеша от него. Пишеше “да не се прави и стъпка от българското, и пушките отново да се изровят и да се смажат”.
  Даскалчето - отново с бележка в ръката, се изправи пред Таско чорбаджи. Големецът прочете, помисли, па влезе на вътре на към горния кат. Скоро излезе, тръсна една едра пунгия с грошове в ръката му и рече:
- Въпросът ти е решен. Това е за пушки. Върви!

 ***

 - Кемала – Кемал Ататюрк

 - Сърбиново – днес с. Брежани (Благоевградско)