Бай Иван се замисли. Трупна бая години, поумори се от живота, доста набори изпрати със смесени чувства – хем му беше мъчно за тях, хем се радваше, че не те го изпращат..

И усети  – иде краят на земния живот.

Не беше се замислял досега, обаче…

Всяко нещо си има край, само саламът има два края – помнеше го отнейде. И от опит знаеше – работата край няма.

Но на тая възраст работата май привършваше. Нужното идеше през пенсията. Дребна беше, вярно – не беше чиновническа, за нормален човек му отпускаха пари. Стигаха – на тия години и печено агне да ти сервират, и Пена комшийката по организъм да го поднесе – нищо не ти трепва и не подскача. На природна диета си…

Обаче… А след… Така де, след смъртта?

И бай Иван се замисли. После започна да подготвя бъдещето след края на настоящето.

Поп Йовчо зяпна, когато старият скептик и шегобиец поиска да бъде кръстен. Направи го, сетне с удоволствие го гледаше в ранните служби как пали от скъпите свещи…

Ама бай Иван си беше нашенец. Тарикат, значи…

Та рече в кръчмата, че ще ходи на гости при  племенницата далече и за две седмици изчезна. Племенницата живееше в малко село надалече. Смесено, както викаха едно време.

Запозна бай Иван с ходжата, черпиха се и… Един ден бай Иван се оказа Хасан.

Само дето не го подрязаха. Едно, че можело и така, второ – на тия години ако отрежеха парче кожа, почти нищо не оставаше, поне като знак…

Осигури си, значи, бъдещето и през тия, рече да се опре на още една евентуалност. Чак в София ги намери. Жълти дрехи, фалшиво пеене, биене на барабани…

С две думи – и тая религия му подпря вярата в последващото…

Мислеше да потърси и падрето от близкия градец, ама…

Умря…

Седеше си на стола в кръчмата, гаврътна пълната чашка, капична се и…

Сладка смърт…

Тялото остана в селото. Попът го опя, последните набори го изпратиха, чуждоверци не дойдоха – отде да знаят…

И душата бай Иванова се понесе из някакви светлини, облаци, цветове…

А после внезапно спря.

Отпред – някакъв непознат му свят. Ни очакваният Рай, нито плашещият Ад.

Нито християнски, нито мюсюлмански, нито индуски следсмъртен свят.

Няма безкрайни зелени полета, красиви реки, блестящият бял град на хълма.

Нито специалните градини с очакващите го 70 девици. /Което, между другото, бай Иван се надяваше да е истина. Барем на оня свят да срещне някоя…/

А за небесен разпределител на поредния човешки живот – много-много не вярваше, но… Все пак, би изживял още някой и друг земен живот, прераждайки се от цар в милиардер и от кмет в премиер…

Тцък!

Скали, огнени пясъци, палми – пръснати по оазиси, бродещи сенки и най-отпред, върху огромен подиум, до който стърчеше везна от старите пазарски, седяха плашещи чудовища.

Не може да очакваш хубаво следсмъртно бъдеще, ако те посрещат нещо като хора. Нещо. Единият с кучешка глава, другият със соколова, жена-котка /позна я, защото правнучката веднъж го замъкна да гледат филм, вместо да остави дядо си на сладки приказки с бабите пред входа/…

Кучеглавият изръмжа:

- Дай си сърцето!

Бай Иван се дръпна и неволно сложи ръка на гърдите. Бе, тоя…

Вторият скочи, прелетя над главата му и с един замах на клюна измъкна туптящото сърце на бай Иван. После го метна върху едната везна. Уредът се завъртя, отгоре заваляха някакви плочки и… Замря.

Жената-котка изви гръбнак сладострастно, облиза се и махна с лапа.

Кучеглавият отбеляза:

- И тоя нищо особено. Има си грехове, има и някои добрини, нищо оригинално, доволно скучен и елементарен…

Бай Иван се засегна. Тия май нямат понятие кой разказва най-хубавите вицове в кръчмата, да не говорим за специалните – когато не е влязла случайно някоя жена. Нито пък знаят, че беше учен човек – навремето даже списание „Космос“ беше чел, а миналата година дори вестник получаваше…

И се сети…

Бе, тия ги е виждал в списанието. Нещо там за Египет, за боговете… Как им викаха? Тоя с кокошата глава май беше Хор, тая котка Изида, а другият…

Ама защо при тях попадна? Нали, Божем, е човек-християнин, мюсюлманин, будист…

. Ти си мислеш –изръмжа кучеглавият – И се надяваш… Земни глупаци! Измисляте си религии, залъгвате се с надежди, даже се убеждавате един друг и се надявате на своите празни копнежи… Вашата Земя си е нашата Земя. От времето преди пирамидите е наша… Ние сме си тук и там, наблюдаваме ви, присмиваме се на измишльотините ви…

- Ама… - рече бай Иван, облизвайки пресъхналите устни.

.-Тихо! Аз, Анубис, говоря! Присъдата ти, глупави човеко… Какво показа кантарът на деянията ти? Аха! Та – слушай присъдата, че чакаме двама кардинали, трима мюфтии и един висш брамин…

Понеделник! Отново неправилни мисли. Опасни! - https://wordpress.com/post/genekinfoblog.wordpress.com/9866