... О, има толкова малко вяра в теб... - Вярата не спасява давещия се от смъртта.

Джеймс Кристоф

 

ГЛАВА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ДЖОНАТАН САКЛИН

 

Джонатан Саклин беше като онзи прочут човек в лабиринта, който не смеел да излезе оттам и пазел ревностно територията си. Той бил толкова обсебен от тази идея, че накрая се самозатворил и изгубил всякаква представа за външния свят. Но живеел твърде добре според своите правила.

И не допускал никой да научи тайната му. Така прекарал близо петдесет години в пълна изолация.

Вундеркиндът разбираше и умееше да се справя с различните проблеми, така както той сам умееше.

Още като малък беше ясно, че няма да отиде по пътя на другите и единственото, което му оставаше, беше да даде всичко от себе си, за да се справи с проблемите си.

Докато Джонатан обираше научните лаври, той си беше изградил свой илюзорен свят и не искаше да го напусне по никакъв начин.

Това малко по малко доведе до разрив с брат му. И двамата се отчуждиха – при това твърде много.

Хернс беше убеден, че брат му е прекалено странен дори и за неговите представи, дори и ненормален. Постепенно той проумя и опасните му разбирания относно заобикалящата го реалност, който в миналото го правеха пасивен зрител на всичко случващо се.

След известно време обаче напредъкът на Саклин стана очевиден и той защити троен докторат по кибернетика, квантова физика на елементарните частити и математика.

Това не впечатли особено Хернс, който отдавна беше престанал да следи какво точно се случваше със Саклин.

Една вечер Саклин се върна вкъщи по-умърлушен от обикновено и просто спря да споделя какво точно се случва с него.

Никой не забеляза това, но и да беше забелязал – все тая. Той се прибра в стаята си и беше по-замислен отвсякога.

От известно време работеше върху новата си теория за превклъчване на съзнанието, която имаше много интересни положения, които най-вероятно не биха се понравили на учените от полиса.

Саклин не искаше да показва, че прави експерименти върху самия себе си с цел да докаже правотата си и това обикновено му стигаше да осмисли своето собствено съществуване.

Не смяташе, че е загубена душа или нещо такова, а новатор, който се беше заел да проучва различните варианти за научен пробив и да го патентова на свое име.

Естествено, каквото имаше да се случи, щеше да се случи.

Той беше получил достъп до самата болница „Емвор На“, където имаше достъп до някои случаи, макар и съвсем повърхностно. Но той беше събрал необходимия материал за експерименти от по-рано.

След като започна работа за технологичния гигант “Езанрон”, който произвеждаше в изобилие пеосовите чипове, той доби и груба представа за процеса на имплантация и какво трябваше да бъде свършено в най-кратки срокове.

Една вечер отмъкна тайно пациент от болницата с благословията на един от докторите и започна да прави окончателните тестове.

Именно този гол мъж беше видял и самия Ом Гур Нал, когато се беше разхождал из петото ниво на виртуалната реалност.

Пациентът имаше по-късно сериозни халюцинации, които бяха причинени именно от петото ниво виртуална реалност, но той не се отказваше от опитите си.

Мъжът беше безнадеждно болен и се беше съгласил да участва с аргумента, че Саклин ще му инжектира еромониев серитинид, които на практика щеше да скъси страданието му скоропостижно.

Саклин правеше всичко възможно неговите чести отсъствия да не се забелязват вкъщи, нито да притеснява своите родители, които тогава бяха на преклонна възраст.

Джонатан Хернс отдавна беше заточен в Трудова колония 206 и той беше оставен напълно сам да прави, каквото си поиска.

Дните му се нижеха доста еднообразно и всичко за него беше просто един Ад. Но Саклин не се отказваше от мечтата си да научи онова, което според него щеше да направи научна революция.

С времето започна да осъзнава, че превключването на съзнанието от едно ниво на друго не е толкова проста работа. Освен споменатият коефициент на интелигентност, който трябваше да е особено висок за по-горните нива виртуална реалност, Саклин откри, че е необходимо и така нареченото протоплазмено състояние на ума, което трябваше да отключи и неограничения му потенциал.

Но как това можеше да се случи за него беше все още пълна загадка! Прекара часове в доказването на най-разнообразни хипотези, но нещо все убягваше от вниманието му. Но той знаеше, че е твърде, твърде близо!

 

ГЛАВА СТО: ПОСВЕЩЕНИЕТО НА НАМУРО

 

Намуро беше известен със своята кръвожадност, но от друга страна тя беше насочена преди всичко към училище, което го правеше малко негоден за целите на групата. Все пак, той разполагаше със силни анализаторски способности, можеше да действа самостоятелно под напрежение и най-важното – беше умопомрачително жесток.

След известно време, те разбраха, че все пак не са сбъркали като са го избрали да координира действията на ударната група. Решиха той да изготви план, които да предложи за одобрение на Еймс, а да изпратят Дивака Райън на място да преговаря със синдикатите и да ги убеди, че те са тяхната правилна и единствена протекция срещу безчинствата на Ом Гур Нал.

Намуро се почувства леко странно в новата си роля на координатор. Той обходи всички известни места и просто събираше информация. Имаше достатъчно време на разположение и желаеше да се докаже.

След няколко седмици беше готов. Еймс смяташе, че се движат откровено леко бавно, но желаеше това забавяне да бъде компенсирано от качествено изпълнение.

Намуро учеше бързо и ставаше все по-отмъстителен с всеки изминат ден. Той трябваше да се справи с всичките си проблеми. След това се зае да проучва профсъюзните лидери и да предполага от кого колко може да измъкне. Знаеше, че ударната сила щеше да бъде Дивака Райън, но все пак от него се очакваше да подготви почвата по-внимателно преди всяка акция.

След като произнесе клетвата, членовете на братството го приветстваха като един от тях.

След известно време той свали превръзката от очите си. Наоколо беше много, много тихо.

Сякаш всеки беше потънал в своя дълбок сън и на никого не му пукаше. Погледите бяха отправени към него, защото той умееше добре да се справя с предизвикателствата.

Сега пред него имаше едно подобно – той трябваше да хване змия с голи ръце и да я удуши.

Намуро беше плувнал в пот. Искри изскачаха от очите му.

Змията се извиваше в ръцете му безмилостно приклещена в смъртоносната хватка.

Но той използва пневматичната ръкавица на скафандъра си и я размаза.

- Това не е голямо геройство или някакъв подвиг – обърна се към него напълно приятелски Смахнатия Еймс, - просто искахме да тестваме мъжеството ти. Желаехме да видим дали можеш наистина да убиваш без да ти пука, при това, когато ти се оказва съпротива. Следва по-трудната част. Дивака Райън ще отиде да преговаря със синдикатите. Но ти трябва да убедиш лидера им, че това е добра идея. Тоест да бъде готов да сътрудничи отрано.

Намуро обясни, че разбира добре какво точно искаха от него.

- И още нещо, за да съществуваме е необходимо доста повече от обикновено прибиране на абонаментна вноска от профсъюзите. Трябва да се финансираме от различни места.

Смахнатият Еймс му изложи плана си как да получават редовни поръчки за ликвидиране на определени лица, които представляваха интерес за някои бизнес кръгове.

- Виж, ако искаме сериозните мангизи, просто трябва да свършим истинската работа – другото са дребни трохи и нищо повече – продължи Еймс. – Няма смисъл да се лъжем.

Намуро продължаваше да кима. Уговориха се скоро да уредят нещата. Вечерта, когато се прибра, осъзна, че вече беше направил своя избор.

Късно през нощта чу някакъв шум под своя прозорец. Отвори синтераниалния люк и се опита да вдъхне миризмата през филтъра на скафандъра си.

- Надушвам младост – каза като че ли на себе си момчето. – Може би там се крие тайната и всичко в крайна сметка ще е наред.

- Хайде, побързай де, нямаме чак толкова много време за губене. Определено трябва да наваксаме с графика. По-живо! – обади се Дивака Райън, който беше около три години по-голям от него.

Намуро се измъкна предпазливо и двамата потънаха в нощта.

Първото нещо, което трябваше да свършат, беше да се отправят към най-далечния край на Ензок Ра, където беше самата му периферия. Нощта беше невероятно красива и изпълнена със загадъчност, а младите им глави – жадни за приключения.

След дълго обикаляне из странните покрайнини на Ензок Ра, Райън влезе в едно хале и след него се вмъкна и самия Намуро.

Вътре беше непрогледен мрак. Продължиха още известно време.

- Нека те представя на нашия домакин – тържествено каза Райън и пусна осветлението.

Пред тях беше въпросният Джейл Хънтър – прочут командос и голям комарджия, който беше вечно в немилост пред кредиторите си. Дължеше на различни лица и институции цели петстотин четиридесет и три хиляди елекронни кредита, които се равняваха грубо на пълната му заплата за двадесетгодишна служба в спецчастите.

- Ако е толкова голяма работа – запъна се Намуро, - защо сме му ние?

- Там е работата – напълно сериозно се обърна към него Райън, - Джейл ще има плановете на рафинерията. Дори и Еймс не може да се докопа до тях, а на нас ни трябва това.

Намуро се съгласи.

Джейл ги провери за подслушвателни устройства и прочие. И после ги покани в подземието на халето.

- Тук може да поговорим на спокойствие – каза той. – Вижте, нужно е да Ви имам пълно доверие и да мога да разчитам на Вас в случай, че ни нападне охраната.

Двамата се отзоваха.

- Трябва да приберем едни цистерни с интероново гориво. А после, ще ги пробутаме на някоя от планетите от Външния пръстен. Това е стара схема. Трябва да сме сигурни, че ще сработи.

Джейл Хънтър имаше харизма на роден мошеник, какъвто на практика и беше.

 

 

 

 

 

ГЛАВА СТО И ПЪРВА: ДИВАКА РАЙЪН

 

Дивака Райън беше израстнал в сиропиталище и не знаеше кои са родителите му. Не му беше никак лесно, но се справяше с несгодите на живота.

Той определено беше веселяк, който обичаше живота и, колкото и да беше странно, искаше да не мисли за утрешния ден, който можеше и да не дойде. Живееше като за последно, но ценеше приятелите си или поне се опитваше.

Смахнатият Еймс им беше дал насока за развитие и те се стараеха да не я изпускат. След като ги заловиха в рафинерията и им лепнаха три месеца в едно изправително училище, се появи Смахнатият Еймс този път заедно със самия Джейл Хънтър.

Момчетата бяха привлечени в отбора, но трябваше да бъдат тренирани добре. Джейл им обеща, че ще се заеме лично с обучението им. Използваха старото хале, което оборудваха като бойна зона, където можеха да стрелят с учебни муниции за плазмени оръжия, а също така и им обясни принципни положения на партизанската война.

Обучението беше петнадесетседмично и суперускорено, но в неговия край те бяха понаучили нещо.

Дивака Райън се усмихна. Обичаше младостта и да не му пука за нищо. Светът беше в краката му, защото нямаше и пукнат цент в джоба си. Искаше да се радва на мига и на своята собствена идея, че може да успее да изживее малкото време, с което разполагаше, по най-добрия начин. Времето си течеше и толкова много мисли бушуваха из главата му.

Райън искаше да живее тук и сега.

Джейл се държеше с тях приятелски, но и строго, за да ги възпита и укрепи като бойци. Залагаше, че няма какво да губят и можеше само да спечелят.

Момчета, направих Ви онзи номер, за да Ви тествам. Скоро Вие ще трябва да свършите нещо сериозно. Онова беше само за да понатрупате малко биография и нищо повече.

- А какво следва после? – запита Намуро, който междувременно беше възмъжал.

- Ще тръгнем на лов за вещици – тайнствено им каза Джейл.

Освен него имаше и още няколко колеги, които впоследствие се присъединиха.

Всеки от тях изпитваше нужда да се спаси, а това беше единственият начин да изкарат насъщния си.

Скоро щеше да се чуе за подвизите им.

- Момчета, Вие сте израсли на улицата, но аз съм с пълното съзнание, че съм минал през самия Ад и знам какво говоря. Вие ще трябва да възмъжеете по-бързо отколкото Ви се иска. Но поне можете да оставите името си в историята, което не е малко.

- Аз не си спомням своите родители – някак с тъга каза Райън. – Израстнах с идеята да направя нещо с живота си. Това ме крепеше през всички тези години.

Те отново бяха заедно в халето, където тренираха и преговаряха различни бойни позиции. Бяха почти свършили между впрочем, но Райън искаше да е сигурен в себе си затова реши да отдели още съвсем малко време.

Райън честно казано нямаше реална идея какво ще прави по-нататък. Но засега Джейл беше новият им работодател и това трябваше да бъде сред приоритетите му.

Джейл искаше да успее на всяка цена, имаше нещо странно в този субект, който гореше цял в плам да осъществи замисъла си.

Намуро знаеше добре, че доста неща има да се случат и че с това петно в досиетата си едва ли ще се справят в цивилния живот.

Една вечер Джейл ги повика:

- Постарал съм се да се да оправя някои неуредици в документите Ви - поне временно, Вие трябва да довършите образованието си – изтърси Джейл.

- Защо е нужно това? – изпадна в нервен срив Намуро. – След трите месеца в онази институция ние на практика нямаме никакъв шанс да се социализираме отново.

- Дивака Райън ще влезе с фалшива диплома, а ти ще му помагаш. Имате още две години докато завършите. А трябва и да имате някакъв подслон през това време. Не може да киснем вечно в това хале – издръжката му излиза прекалено солена – обясни им накратко той.

След това се разделиха и се уговориха да се придържат към установения план. И сега засега да не влизат в комуникация помежду си.

 

ГЛАВА СТО И ВТОРА: РАФИНЕРИЯТА МАЕРКС

 

Днес беше много тежък ден за всички, които работеха там. Рафинерията “Маеркс” беше просто копие на оригиналната такава, която беше почти срината при бомбардировките от предишната война. Бяха въведени сурови мерки за подобряване на качеството на отделените емисии, както и различни мерки за сигурност, които даваха реален шанс да бъдат застъпени и трите сменни режима на работа. Рафинерията беше твърде причудлива по своята форма и мнозина изобщо се питаха защо не бяха я възстановили в предишните й размери. Цветовете на множеството съоръжения и инсталации преливаха от златисто през розово та чак до металиково-сребрист цвят.

Отпред бяха поставени две огромни сфери, изработени от чист кевларит с огледална повърхност, които предоставяха привлекателен и внушителен вид на това място.

Хората, работещи тук, не бяха онези отрудени страдалци от миналото, но все пак жегата си казваше своята дума. Нямаше как да е иначе!

Интероновото гориво въобще не беше вече горивото на бъдещето, защото бавно беше изтласквано от така нареченото ензонианово гориво – негова модификация с по-нисък вискозитет и по-малко количество вредни емисии. Твърде много промени се наблюдаваха за последните деветнадесет години.

Никой от работещите тук нямаше и най-бегла представа какво точно се беше случвало преди.

Нямаше представа за сърдечните трепети на Миеру, нито за оказаната помощ от самия Ендрю Дислан. И тази история щеше да бъде погребана завинаги!

Ендрю – самотният Ендрю – който желаеше да изкупи вината си, че е такъв, какъвто се е родил беше “оставил” част от душата си именно тук. Енергията от спасението на малкото момиченце още можеше да се усети.

Работниците следваха строго графика на установената си смяна, която определено беше достатъчно тежка, за да си пълнят главата с всякакви други въпроси извън онези, които пряко не ги касаеха.

Ом Гур Нал искаше полисът под негово владение да бъде най-големият производител на интероново гориво в галактиката и веднъж завинаги да хванат в лапите си планетите от така наречения “Външен пръстен”.

Това беше твърде амбициозен план, който дори самият вече покоен губернатор Гордън Елмбаум не си беше поставял.

Рафинерията беше разширена, но по крайно ефективен начин и едно от нещата, които се наблюдаваха бяха завишените темпове на производство.

Много често тук идваха спидери, които охраняваха работниците и техните нови и екстравагантни разработки.

Край рафинерията имаше красиви скали от тъмен обсидиан, които придаваха определена романтика на цялата атмосфера наоколо.

Джейл знаеше добре, че беше дошъл да си свърши работата, а малките пиклювци, за които полагаше определени грижи, не бяха нищо повече от обикновен товар за него, но от друга страна представляваха крайна необходимост.

Основното звено при процеса на преработката беше така наречената “течна рафинерия”, където горивото се пречистваше от всякакви вредни примеси, които биха били пагубни при просец на полет на интрапланетни разстояния.

Не беше за пренебрегване и един друг факт, а именно там някъде все още беше “духът” на Гордън, жадуващ възмездие или поне така се говореше между хората от персонала – нищо конкретно никой не беше видял, но все пак бяха длъжни да се съобразят с този факт и да отдадат съвсем минимален респект към покойника.

Течната рафинерия отделяше така нареченото базово гориво от емплоксиановите примеси, които го правеха прекалено тежко и негодно за горивните камери.

Беше крайно загадъчно човек да наблюдава кристалните камери, където се извършваше цялото това рафиниране. Екванатовите маркучи бяха свързани към помпите, които работеха неуморно и денем и нощем.

Джейл искаше да прибере достатъчно голямо количество гориво, за да осигури остатъка от своя живот.

Отдавна забравен от приятели и от всички останали, той беше просто прекалено отчаян. Знаеше, че краят му идва, но искаше да направи нещо значимо, с което да бъде запомнен.

Работниците, които наблюдаваха красивите преобразувания на интероновото гориво, бяха дотолкова погълнати от своята работа и влагаха такова голямо старание, че просто трябваше да го отбележи човек.

Директорът на рафиренията също беше твърде над нещата, за да не отбележи огромния им напредък.

Хората се радваха, че получаваха своите заплати, а също така и че всичко се случваше по такъв странен начин.

В миг на просветление някой спираше да каже “Дано Бог Ердук благослови труда ни! Ние трябва да останем!”

Ом Гур Нал ценеше това съоръжение, защото само то беше истинският път, по който можеше да легализира доходите си, идващи от външните планети. Да, той използваше схема, доста подобна на онази, която беше достояние на Гордън Елмбаум в миналото. Но сега нещата бяха замаскирани по по-морален начин.

Джейл се познаваше с един човек от охраната и благодарение на него се беше добрал до плановете на рафинерията, но тънкият момент беше използването на двете момчета в извратения му план.

Защо те трябваше да учат около година и половина докато получат правото да участват в цялата схема. Много просто! Бившият командос беше технически фалирал и беше цяло чудо, че все още успяваше да свърже двата края. Той погасяваше своите заеми със заеми от “приятели”, а след това заемаше отново пари от други “приятели”. Колелото се въртеше до безкрай!

Въпросният охранител беше един от най-големите му кредитори и беше най-лесно да бъде вмъкнат в смехата с гориво. Но Джейл имаше да връща пари и на някои бивши колеги и така волно или не дотам волно те се превърнаха в негови съучастници.

Момчетата засега бяха скрити на сигурно и трябваше само да траят докато им дойдеше времето да се включат.

- Ето каквото ми поиска – дискретно му подаде информацията онзи. – Не е много, но и ти трябва да свършиш другата част от работата.

- А какво ще правиш с въздушния конвой? – осмели се да го запита комадносът.

- Не бери грижа – уверено го погледна съратникът му. – Ще ги отклоним за малко. После сте Вие!

- Имам обаче един съществен въпрос – загледа го охранителят. – Не се ли свениш да използваш онези деца? Та те все още не знаят какво е живот!

- Аз съм доживял до петдесет и една – безчувствено отговори Джейл Хънтър. – А те тепърва ще трябва да влязат в истинския живот! Аз съм тук, за да им помогна, но по този начин помагам и на самия себе си!

Партньорът му го изгледа странно, сякаш за да изрече въпрос, който не смееше да зададе дори и на самия себе си. В неговите очи думите му звучаха като на човек, който не е с всичкия си.

- Нали знаеш, че ще има възмездие? – запита го той. – На този или онзи свят! И няма мърдане!

- Не ме интересува! – сопна му се Хънтър. – Това е моят начин да оцелея и смятам да го изпълня докрай.

В далечината се чуваше ритмичния шум от работата на инсталациите за рафиниране. Те нямаше как да спрат да работят, защото дори изоставаха малко с графика. Нямаше как толкова различни работници да оставят нещата на произвола на съдбата.

 

Най-голямото нещастие е да бъдеш щастлив в миналото.

Елчин Сафарли

 

ГЛАВА СТО И ТРЕТА: ДИРЕКТОРЪТ НА ЗАТВОРА

 

Директорът на затвора искаше да усети какво точно се случва. Нямаше съмнение, че дълбочината на възприятията му беше накърнена. И екипът на бос си беше свършил работата повече от добре. Той беше овързан прекалено здраво, но беше все още жив.

- Защо постъпи така с нашия шеф? – обърна се към него Еверия Доунс. – Той можеше все още да бъде сред живите, но ти, кучи сине, просто го унищожи с болните си амбиции. Трябва да бъде сложен край на всичко това. Ти си се взел за господ, а нямаш капацитета да бъдеш такъв. Просто като бял ден е!

Лицето й се беше зачервило като репичка и тя просто не можеше да си поеме дъх. Странни бяха виденията, които минаваха пред очите й – толкова мъгливи и предизвикващи погнуса.

Биг Джон беше стиснал огромните си юмруци и сякаш чакаше шанс да премаже главата на бащата на Зердакил – при това с удоволствие.

- Бос искаше да види нещо, което дори и аз не смея да призная пред себе си – ревна директорът. – Умирам, заслепен от алчността си и болната си амбиция за успех.

Беше толкова мелодраматично, че беше дори жалко. Те се чудеха директорът дали не се подиграва или просто се опитва да ги заблуди. Но видяха, че той се срина на пода в опит да успее да победи себе си и да запази поне малко достойнство. Пред такава проява на скръб дори те се слисаха и поискаха да се изправят.

Нямаше как да уталожат духовете толкова лесно!

- Къде е той в крайна сметка! – почти изписка Майло.

- Тук под затвора е истинското гробище. Там някъде трябва да е. Не знам точно. Предполагам са го завлекли в близост до асансьора. И най-вероятно са го зарязали като чувал с елендоранс.

Групата се отправи бързо-бързо точно в същото направление, където се беше запътил отецът малко по-рано.

Асансьорът започна бавно да се спуска и когато вратата се отвори, свещеникът видя всички тях. Нямаше съмнение, че бяха помъкнали със себе си и самия Джерамаиа и щяха да го заровят или пък поставят в някоя от криптите в стената на подземното криптогробище.

Той беше позеленял от страх, а върху лицето му се четеше особено чувство на безнадеждност – сякаш вече бяха видели истинското му лице и той нямаше къде да се скрие!

Макар и слабичък, Майло го ръгна в гърба и онзи едва не се преби.

- Тук трябва да е! – изпелтечи онзи.

Тогава отец Бонаяс вдигна ръцете си. Директорът ахна:

- Вие тук? Нима е възможно? Как се е случило?

- Нали Ви казах, че всичко ще е за главата Ви! – студено му отговори отец Бонаяс. – Не може да вървите по грешен път и да успеете! Вашият син не е получавал явно добри съвети.

Малко по-късно те намериха и Бос. Отецът им показа къде го беше скрил. Именно там директорът изплю камъчето.

- Това е план на самия Ом Гур Нал. Той пусна втория екип убийци по петите на главорезите на шефа Ви.

- Ей, по-внимателно – изрепчи му се Биг Джон. – Това сме ние все пак.

- И кой влиза в този отбор? – поинтересува се Еверия Доунс.

- Ами няколко опитни главореза – скри част от истината Джерамаиа.

Той не искаше да казва всичко – така както си беше!

- И кой точно ги е наeл? – запита директно Майло.

- Ом Гур Нал… - запелтечи директорът.

- Тук нещо въобще не се връзва – скастри го Еверия Доунс, която беше страшно интелигентна и пряма. – Къде точно е екипът, който трябва да ни ликвидира?

Но докато се обърнат директорът беше глътнал ермонадска отрова и се гърчеше в предсмъртни мъки. Консулсивните гърчове траяха съвсем кратко и той заби нос в пода на подземието.

Останалите го наобиколиха и се загледаха в безжизненото му лице.

- Какво ще правим със затворниците? – попита Биг Джон.

- Това не е наша работа – изказа позицията си Еверия. – Ние сме просто тук да разкрием истината докрай. Нека властите се занимават с тях.

- Това гробище впечатлява с размерите си – обади се Майло. – Какъв голям генофонд са избрали, за да продължат популацията на планетата. Това е удивително!

- Но защо го събират от мъртъвци? – недоумяваше Майло. – Звучи доста извратено! И гнусно!

- Възможно е събирането на генетичен материал до сто и петдесет години след смъртта, а понякога дори и много повече – изказа своите сериозни познания Еверия, която навремето беше изкарала цял един семестър в медицински колеж преди да се присъедини към тяхната банда.

Биг Джон поглади замислено брадичката си:

- Нека все пак поогледаме. Може и да научим какво точно се е случило!

Отец Бонаяс им показваше какво точно се случваше с труповете, складиради тук, тъй като беше получил някакви откъслечни сведения от по-рано.

Всеки един от мъртъвците имаше особено означение и беше обозначен с електронен номер.

Те започнаха да отварят криптите една по една – едно безкрайно мъчение.

Изведнъж Майло ги повика, за да им съобщи откритието си с разтреперан глас.

На елекронния таг пишеше следното “Генерал-майор Зорин. Опитен войн.”

- Но как е попаднал тук? – се чудеше отец Бонаяс. – Не си спомням да съм го изповядвал, нито да е лежал при нас.

Продължиха да отварят криптите. Не след дълго откриха и трупа на Казук Мон. Доста деформиран между другото. На неговият таг пишеше нещо, малко по-различно от това: “Казук Мон. Маг Ту на религиозен култ Тараш Дук”.

- Какво невероятно съвпадение! – ахнаха те. – Може би Джерамаиа е искал да бъде воиник и вожд, какъвто никога не е могъл и е искал да направят реимплантация на спомените им. Но дали е било възможно, след като са били мъртви от толкова дълго време?

Отец Бонаяс се прокашля:

- Боя се, че скоро всичко ще излезе наяве. И Джерамаиа може би ще бъде просто едно от многото превъплъшения на Ом Гур Нал.

По лицата им се изписа едновременно ужас и неразбиране. Та нали Ом Гур Нал беше върховният суверен на тази планета?

- Слушайте внимателно – нареди отец Бонаяс, - когато дойдох тук не бях напълно сигурен, но сега всичко е извън всякакви догадки. Навремето, никой не знае точно колко, съществувал много хитър демон – толкова хитър, че дори повечето от останалите демони не подозирали за неговото съществуване. Нещо повече, те дори и не вярвали, че е възможно да има подобен демон. Никой никога и не научил истинското му име. Дори демони като Белиал, Мефистофел, че дори и самият Валак нямали ни най-малка представа как изглеждал той.

- Ако това е вярно изобщо, защо му е било нужно това подземно криптохранилище, което той е устроил като гробище? – зададе много уместен въпрос Майло.

- Ами там е работата. Явно той има нужда от свое собствено място, от което да черпи силата си.

- Тоест Ом Гур Нал, Зорин и Казук Мон са едно и също нещо така ли? – почти изписка Еверия Доунс, започвайки да схваща мащабите на случващото се. Та тогава срещу какво всъщност се борим по дяволите!

- И аз това искам да разбера – каза отецът. – Но бъдете сигурни в едно. Истинският Зорин е умрял в своя зируаркс още на бойното поле. А онази обвивка, която по-късно е претендирала да е полковника, много умело е заблудила всички останали.

- А защо тази обвивка е тук? – леко наивно зададе въпроса си Биг Джон.

- Защото този демон явно е като змията. Обича да сменя своите кожи или материални обвивки, което го избавя от необходимостта да търси специален начин, за да достигне до нашия свят – продължи с обясненията си свещеника.

- Значи това гробище всъщност е много, ама много древно? – изказа опасенията си Еверия.

- Точно така. Дори почти се обзалагам, че и демоничните господари не са били наясно със съществуването му, иначе нямаше да отидат на онзи астероид, където да затрият Гейбриъл Спиърс.

- Чакайте малко? А Вие откъде знаете това? – обърна се към него Еверия Доунс.

- Когато директорът на затвора смени режима на някои от затворниците, аз усетих че нещо не е в ред – продължи Бонаяс с тъжно изражение на лицето. – Но това е последното нещо, което би ми дошло на ум.

 

ГЛАВА СТО И ЧЕТВЪРТА: БОЛНИЦАТА „ЕМВОР НА“

 

Най-накрая тук беше дошъл Джонатан Саклин при същия онзи пациент, който отдавна беше загубил своето желание за живот. Този път той се вмъкна тихо и мирно без да бъде усетен от охраната. Беше крайно внимателен, защото вече идваше за шести път. Четири от предишните опити бяха неуспешни, но предпоследния се увенча с определен напредък. Той носеше обещания еромониев серитинид, но нямаше да го предостави на страдалеца преди да осъществи окончателната част от своя експеримент.

Преди да започнат болният му каза:

- За мен няма надежда. Благодаря ти, че беше единственият ми приятел. Макар че имаше своя собствена цел. Ти изпълни тази последна част от живота ми със щастие. Макар и за кратко.

Той млъкна и се взря в нищото. Лицето му беше изядено от някаква странна болест. „Емвор На“ беше клиника, която се занимаваше с напреднала диагностика на подобни случаи, за които никой другаде нямаше обяснение. Ако се съдеше по простата симтоматика, то тогава някои от белезите които бяха видни напомняха космическа чума, но Джонатан никога не беше носил специален скафандър за биологична защита. Просто беше отишъл като обикновен посетител – макар и инкогнито.

Саклин мълчаливо изслуша тирадата му. Не че му беше тягостно, но искаше всичко да приключи по-бързо. Отритнат от обществото, този пациент беше единственото подобие на приятел, който той някога беше имал. Да, обстановката наоколо навяваше пълна със скръб и безнадеждност, но Джонатан беше решил да постигне чакания ефект. И нямаше сила на тази планета, която да го спре!

- Бих искал само да те запитам от какво всъщност си болен? – някак странно се взря в лицето му Саклин. – Не си спомням да си ми казвал.

При този въпрос лицето на болния сякаш се промени и той започна да се гърчи в екзанарановата си изолационна капсула. Тази свърхмодерна капсула беше проектирана по начин, който да бъде способен да удържи подобни буйства, но тук дори и Саклин се запита дали животът му не беше в опасност. За всеки случай този път беше мушнал в едно отделение на своя скафандър един малък лазерен резец за всеки случай.

Той се питаше дали да не го използва. Но екзанарановата капсула все още се държеше и като че ли щеше да се справи и този път.

Тогава Саклин чу стъпки в коридора и се изплаши, че ще бъде заловен. Това не му хареса, защото в този случай цялата му сегашна работа щеше да отиде по дяволите. Да не говорим, че можеха да го съдят и за държавна измяна и нерегламентиран достъп до строго охраняван небостъргач, какъвто беше „Емвор На“.

Джонатан Саклин се запита къде можеше да се скрие, защото много скоро щяха да достигнат до него. Затова реши направо да направи немислимото. Обърна болният по гръб, след като му инжектира еромониев серитинид, който го довърши за секунди. След това Саклин разпра гръбначния му стълб с лазерния му резец, който беше способен да прави съвсем безкръвни разрези, и впоследствие го изтръгна – не беше много трудно, защото използваше хидравликата на скафандъра си, която увеличаваше силата на ръцете му многократно. След това бързо се вмъкна в капсулата и се скри под така разкъсания труп. Отдалеч не се познаваше, че там се крие човек, но Саклин осъзнаваше, че ако се приближат, ще трябва да се бие, а тази перспектива не му се харесваше особено.

Стъпките спряха точно пред масивната хидронна врата и Саклин предугади, че нечие зорко око гледаше през добре изолираното стъкло от ерзониант, което можеше да издържи на изтрел дори от плазмено оръжие. Няколко мига на болезнено очакване. Саклин усещаше, че умира от страх да не бъде разкрит. След това стъпките спокойно продължиха надолу по коридора. Последва тишина – пълна и всепоглъщаща.

Саклин се измъкна от болничната стая ни лук ял, ни лук мирисал. Беше много лесно просто да се прави на луд, но този номер нямаше да мине. За разлика от обикновените болници, тук се минаваше не просто през обикновена регистратура, а през контролиран пропусквателен пункт с три нива на защита, а там дебнеха цяла дузина призрачни войни. Саклин се отчая. Как по дяволите щеше да се измъкне от тази задънена ситуация?

Реши, че ако открадне един медицински скафандър и съответно нарензиевият чип на съответното лице, ще може да заблуди охраната, ако нямаше никакъв друг начин освен да мине през нея.

Разбира се, той беше взел определени мерки преди да напусне своята си и се беше погрижил да скрие трупа по съответния начин. Във всяка болнична стая имаше георанова баня, която чрез вакуумни процедури изсушаваше тялото на онзи, който се ползваше от услугите й. На Саклин му се наложи да вземе един бърз “душ” преди да я напусне.

Сега трябваше да внимава за някои други неща като някои от тях бяха наистина опасни – даже прекалено много.

 

ГЛАВА СТО И ПЕТА: ПАНСИОНЪТ АРТУК

 

За Намуро беше истински Ад за се завърне отново в училище, където всички му се подиграваха, но трябваше да завърши според инструкциите, дадени му от Джейл. Причините за това бяха две. Първо трябваше да прави нещо, за да не привлича внимание, докато навърши пълнолетие. След това трябваше да положи онези прословути петнадесет часа общественополезен труд, които бяха залегнати още от времето на губернатор Гордън Елмбаум. Намуро се чувстваше адски отегчен в часовете, в които не научаваше нищо ново. Учителите също бяха адски спечели и не правеха много, за да му се харесат. По това време той се запозна с Есодо, същото онова, което по-късно щеше да стане причина за неговата смърт, но той още не го знаеше. Нямаше и как да го знае, защото щеше да го срещне чак през втория семестър. Дните минаваха страшно еднообразно и дори дразнещо тъпо. Намуро обикаляше из огромния кампус на “Артук”. Както беше казал, Чарли Теноу, който беше бивш пазач там, преди Бос да го вербува и да формира екипа си, това място отглеждаше “аристократични бандити”. И, да, по дяволите, беше прав! Децата на тези снобари, живеещи в добре изолирания свят на родителите си, бяха готови на много неща, за да се впишат в този свят. Много от тях не успяваха и се депресираха. Други просто се застрелваха. Не бяха редки случаите в кампуса, но нещата не се обявяваха публично от страх да не се засегне реномето на учебното заведение. Преподавателите имаха право да носят качествено оръжие, тъй като всичко можеше да се случи. Имаше случаи на ученически бунтове. Намуро можеше и да приложи наученото от Джейл, но имаше голяма вероятност да го разкрият, затова просто се правеше, че не му пука.

Учениците тук бяха подбрани по отношение каква беше чистата нетна стойност на техните родители, което беше също и част от техния училищен успех.

Имаше дори случаи с изключени ученици дори само поради този факт без значение колко добре са се справяли в своето ежедневие.

Изучаването на науките също беше приоритет и се учеха неща като квантова механика, физика на елементарните частици, междугалактически език и прочие дивотии. Много рядко някой завършваше с пълен отличен.

Намуро носеше интелекта на Кенджи Нолсуро – гениалният вицеадмирал на “Ензория” – и за него беше фасулска работа да се справи с повечето от поставените задачи. Но все пак се стараеше да се прави на тъпак, защото ясно осъзнаваше, че ще има огромна полза за себе си, пък било дори само това, че щеше да запази укритието си по-дълго време.

“Артук” беше със странен статут – това не беше нито правителствен обект, нито пък от друга страна частно училище за снобари. Беше нещо като защитена територия, в която каквото и да се случваше не влизаше в работата на никого.

Дълбоко в себе си Намуро знаеше, че рано или късно ще трябва да се изправи срещу училищните хулигани. Нямаше нужда и да му го казват, но дотогава щеше да се постарае да опъва нервите на Есодо, колкото се може повече.

Намуро беше тънък психолог, който добре знаеше докъде можеше и докъде не можеше и никога не прекрачваше точно начертаната граница. Това много му помагаше в общуването с другите и той се възползваше с цялото си същество.

Футуристичния кампус беше убежището за толкова много негодници, които никога, ама никога не бяха попадали в истинския живот – те дори не знаеха какво е това! Състоеше се от четири основни сгради, като всяка една имаше специална функция. В едната се провеждаха учебните занятия, във втората – онези за физическа подготовка, в третата беше така наречената дормитъри секция , а последната – беше предназначена за администрацията на учебното заведение и обслужващия персонал.

Намуро се опитваше да се справя с тъпите им капризи и да вярва, че ще успее с времето да се нагоди към всички, но това все по-трудно му се отдаваше.

Между учениците се говореше все по-открито и за предстоящо преселение от тази планета, заради слуховете за демони, които се готвели да я нападнат. Струваше му се изключително глупаво да слуша брътвежите им, но все пак отвреме-навреме надаваше по някое ухо и лека-полека започна да вярва, че колкото и да беше преувеличено, може би имаше някаква доза истина.

Ежедневието им винаги беше почти едно и също – ранна закуска, два-три часа занятия и следобеден гейм маратон, в който Намуро винаги печелеше първото място.

Есодо беше едно хитро малко копеле и ясно осъзнаваше, че за да вирее на място като това, трябваше да има протекция от по-големите. Намуро и той бяха връстници. Но бандата на Намуро държеше този пансион и така щеше и да бъде и в бъдеще.

Нямаше търпение да завършат и един път завинаги да се саморазправи с това нагло леке, но Джейл го беше предупредил да не привлича излишно внимание. Просто трябваше да трае още около година и половина – цяла вечност, през която той просто се чудеше как да убива скуката.

Много бързо към бандата му се присъединиха няколко верни момчета, които му пазеха гърба.

Есодо не създаваше проблеми, но с арогантното си поведение, че е прекалено много над нещата опъваше нервите на Намуро до краен предел. Просто трябваше да му дадат урок.

Причакаха го по коридора и го нападнаха групово. Есодо се скри в една от стаите и оттам се опита да се измъкне. Така се стигна и до онази прочута сцена на прозореца, която беше видял самия Ембориан във виденията си.

 

ГЛАВА СТО И ШЕСТА: ДЖЕЙЛ ХЪНТЪР

 

Джейл Хънтър беше осъзнал, че трябва да чака доста време, за да се случи онова, на което тайно се надяваше. Той искаше да открадне горивото по много тарикатски и нечестен начин, а двете момчета щяха да бъдат използвани за примамка. Нямаше да има проблеми да замаскира следите, нали го беше правил толкова много пъти по-рано? Защо този път да беше различно? С какво щеше да се сблъска при осигуряването на безопасния транзит? Това, което беше трудно за вярване, беше, че и Джейл носеше сърце в гърдите си, колкото и да не беше за вярване. Мнозина бяха злоупотребявали с доверието му през годините.

Джейл искаше да направи своя голям удар и да се пенсионира. Това го крепеше искаше да избяга на някоя от далечните планети, където ни лук ял, ни лук мирисал да си гледа живота.

Беше пресметнал, че кредиторите му дишат във врата и че сложната лихва ще превърне задълженията му от споменатите петстотин четиридесет и три хиляди в милиони.

Трябваше да измисля най-разнообразни сценарии, за да оцелее през тези почти две години и да погасява дълговете.

Той отчаяно търсеше пазари за интероновото гориво, което щеше да бъде неговото спасение.

Джейл Хънтър знаеше, че едва ли ще има втори шанс да направи нещо подобно и искаше да бъде на ниво.

Животът му на командос в миналото го беше научил да не вярва на очите и на ушите си, а на своята интуиция.

Спомни си една от многобройните операции, които беше изпълнявал. Повечето се бяха осирали здраво! Просто винаги трябваше да действа с други хора и това променяше правилата на играта! Защо всичко се случваше толкова смахнато?

Помнеше всички онези глупости за веригата на командване, които не веднъж почти му бяха коствали живота.

Някъде там започна да осъзнава, че тази планета е доста опасно място особено за разорен пенсиониран ветеран, който нямаше особено големи перспективи да постигне нещо в живота.

Трябваше да действа по правилния начин иначе можеше да загуби прекалено много.

Неговите партньори, както той наричаше бившите си колеги сред командосите, бяха доста огорчени от факта, че при новия социален ред трябваше да събират трохите от кралската трапеза вместо да заемат някакви прилични места в йерархията.

Така че той се стараеше да възстанови тази несправедливост.

Мечтаеше да се оттегли на някоя от планените от Външния пръстен и да си гледа живота.

Това не беше чак толкова невъзможно все пак. Курсът на котиране на интероновото гориво беше достигнало астрономически висоти и той смяташе да използва този факт.

Разбира се, трябваше да има и свои хора на планетите от така наречения Външен пръстен. Хора, при които да отиде и да остане достатъчно дълго време преди окончателно да реши какво да прави по-нататък.

Централната банка на Ен Басан, която между другото беше собственост на Ом Гур Нал, имаше всички основания да му даде малка отсрочка, знаейки, че полага всички усилия да се справи със проблемите си.

Джейл се прибра у дома.

Беше уморен и доста посърнал. Не разчиташе хлапетата да свършат нещата, но нямаше по-добра идея, тъй като само ученици със специално разрешетелно от Ом Гур Нал, имаха право да проникнат в рафинерията за своите петнадесет дни общественополезен труд. Желязното правило на Губернатор Елмбаум трябваше да се спазва!

Чрез подставени лица сред охраната щеше да предизвика бунт сред синдикатите, който също да съвпадне с този момент.

Защо обаче му беше нужно да чака цели две години? Ами, честно казано, причините бяха няколко, но една от тях беше свързана с огромен трансфер на пари.

И тези пари принадлежаха на самия Ом Гур Нал. Да, Джейл беше тайнственият враг, който Ом Гур Нал имаше. Той много умело се беше възползвал от маргинала Саклин и беше откраднал откритието му за влизането в петото ниво, но той не беше го направил сам. Бяха използвали онзи безнадеждно болен от „Емвор На“, на когото така и така не му пукаше, тъй като това беше един от малкото шансове да поговори с някого в последните мигове от живота си.

Планът си Джейл беше подготвял цели пет години, че и повече. Беше пресметнал вероятностите до микрон. Знаеше и че рано или късно Ом Гур Нал ще сбърка, а той се беше постарал да не оставя следи.

Е, вярно беше, че Арчибалд беше получил малко информация за неизвестен натрапник на нивото на суверена, но той самият нямаше особени мотиви да обединява сили със своя отколешен враг.

Квартирата на командоса беше недалеч от халетата, където тренираха. Между впрочем той добре знаеше, че на това място отдавна няма никакви признаци на живот и затова занятията се провеждаха именно там.

- Времето ти наближава Ом Гур Нал – процеди през зъби той. – Аз ще се справя с теб веднъж завинаги. И това е думата на един от последните оцелели при Ау Кактир.

Излегнат върху импровизираното си легло от кашони, той потъна в дълбок сън. Надяваше се поне този път да е приятен.

 

 

 

 

 

 

 

 

Имаш само един живот.

Неизвестен автор

 

ГЛАВА СТО И СЕДМА: ТРЕТОТО НИВО

 

Арчибалд се сбогува с Ак Дин, който беше неговият любезен спътник и на прощаване арабинът му каза:

- За да продължиш нататък няма да е достатъчно само да притежаваш висок интелект и вродени заложби за асимилиране на по-високите нива на изкуствена реалност. Ще ти дам нещо.

Той бръкна в своя скафандър и му подаде малка електронна топка. Беше с размерите на по-голямо яйце.

- Това е най-универсалният ключ, с който разполагам. Но той ще ти свърши работа само за ниво три, което е абсолютно различно от моето. И да болката в главата ти ще нараства правопропорционално с твоето изкачване в този илюзорен свят.

- А ти защо не напуснеш твоето ниво? – полюбопитства Арчибалд Пеос.

- Твърде стар съм за това. Вече съм почти на четиридесет. Пък и съм свикнал и тук ми е добре.

- Но това може би ти е последният шанс да направиш нещо! – превъзбудено му каза Арчи.

- Твоята мисия още не е завършила, момчето ми. Побързай, защото скоро може и да не бъдеш способен да я завършиш, което ще бъде доста жалко – отговори му сериозно Ак Дин. – Аз ти бях спътник дотук. Но оттам насетне продължаваш ти. Това е! Много е просто!

Арчи реши да му зададе един наистина последен въпрос.

- Как се минава на следващото ниво?

Но докато се обърне арабинът беше изчезнал. Нямаше и следа от него. Второ ниво беше особено в много отношения и Арчи никога нямаше да забрави наученото дотук. Той трябваше да го използва на всяка цена в своя път нагоре.

За да влезе на това ниво му бяха необходими и по-сериозни знания, които да му помогнат в битката му за оцеляване. Преди всичко това ниво беше много опасно. До него не можеше просто да припари чрез преминаването на арлеоновите врати, а трябваше и да ги намери. Лутането из второто ниво беше адски кошмар. Ак Дин не беше наличен като негов помощник и това оказваше влияние върху психиката му.

Арчи осъзна колко самотен е бил през цялото това време и как само щастлив низ от обстоятелства е довел до неговото достигане до това място.

Младежът реши да не се помайва, а да продължи напред.

Арчи прекара доста дълго време на това ниво, опитвайки се намери изхода напред. Нищо не се получаваше и може би и нямаше и да се случи. Момчето усещаше как се дави в невежеството си.

Тогава си спомни думите на своя ментор “Това е най-универсалният ключ, с който разполагам.”

Изведнъж пред него се появи безкраен океан, който граничеше с пустинята. Беше огромен и впечатляващ. Но свършваше като че ли в нищото и това беше лек белег за неговата изкуственост.

Арчи се взря в забележителните вълни, толкова изкустно изпипани от архитектите на виртуална реалност, че чак да ти стане драго.

“Върви нататък!” – чу глас в главата си.

Той се запъти в тази посока. Някакъв невидим механичен глас изкомандва:

- За да продължите на ниво три виртуална реалност, трябва да имате коефициент на интелигентност поне сто и шестдесет. Освен това е необходимо да сте морално достойни, за да съществувате там.

Арчи се замисли. Никога не беше държал подобен тест. Не знаеше какво трябва да говори или пък да направи. Струваше му се абсурдно, но това само скофти настроението му още повече.

След като се огледа по-внимателно, забеляза, че арлеоновите врати като че ли плуват над водната повърхност. Това беше впечатляващо. Но те изглеждаха отдалечени на разстояние от около сто и петдесет метра от брега, така че нямаше идея как да стигне до тях. Опита се разбира се с плуване. Арчи беше отличен и опитен плувец. В колежа беше винаги първи на всяко състезание, но никога не беше участвал на планетарните състезания, защото беше крайно скромен. Той държеше да направи пробив и успя.

Водата го заля гальовно като майка, милваща детето си. Той продължаваше да плува и плува, но сякаш беше безкрайно изтощен. Накрая стигна до вратите – могъщи и мистични, извор на тайни отговори, които измъчваха съзнанието на гения.

- Моралът е по-важен от знанието – продължи гласът. – Много по-важен!

В този безкраен океан плуваха чухуни , които можеха да разкъсат човек на парчета, но те не те приближаваха до Арчи. Тези кръвожадни риби бяха поставени да разчистват този изкуствен свят от зложелатели, които не умееха да прикриват истинските си емоции. Явно нещо или някой го пазеше и му даваше шанс да продължи напред.

Чухуните бяха по-кръвожадни от пирани и по-големи от едра риба-меч, но явно Арчи не беше достоен за тяхното внимание поради неизвестна причина.

Младежът трябваше да измисли бърз начин, който да отвори вратите, защото това беше неговото спасение.

Плуваше ли плуваше, а океанът едва доловимо сменяше цвета си. От от тъмносин започна бавно да изсветлява докато достигна мързеливи зеленикави нюанси.

Вратите се отвориха. Пред него застанаха дванадесет стражи с маските на Артузан . Лицата им бяха каменни и загледани в нищото. Арчи разбра – те чакаха отговор.

- Отговорът е във водата – ревна с цяло гърло той. – Там се е зародил животът. Синият цвят символизира мира, а зеленият – растежа. Аз просто трябва да порасна.

Стражите очевидно не бяха напълно убедени от този отговор, защото не помръднаха.

- Смъртта няма възраст – каза му един от тях. – А ти ни убеждаваш в противното. Отговорът ти не е съвсем точен. Изясни се!

- Та нима не е очевидно – опита се да си придаде увереност Арчи, - всяко ниво е белязано от някакъв цвят!

- Твоята логика не струва – присмя му се стражът с леко язвителна усмивка, – просто защото е прекалено произволна и обща. За да преминеш нататък е необходимо да покажеш повече, много повече от това.

Арчи усещаше как се дави, но не защото не можеше да плува, а защото ръцете му отмаляваха от дългото стоене на едно място. Слънцето беше започнало да залязва.

- Състрадание! – произнесе бавно той.

- Това е правилният отговор! – почтително се отмести стражът. – Когато тялото умре, душата запазва своята енергия, но при условие, че го напусне правилно. Иначе е безсмислено! Може да минеш!

Арчи влезе през арлеоновите врати. И за първи път осъзна огромната разлика с ниво две виртуална реалност. Тук той се почувства като новородено, защото това беше неговото прераждане. На ниво две бяха самоубийците като Ак Дин и така наречените “рипийтъри”. Те никога нямаше да видят по-високата реалност, а щяха да живеят в един безкраен самозатварящ се цикъл, докато душата им изчезнеше съвсем.

Младият Пеос бавно започна да отваря очите си. Истината беше повече от проста, но той я беше избягвал толкова дълго време.

 

„О! Този човек вече го няма. Ако срещна човекът, на чието лице си се изплюл, ще му предам твоите извинения. На този човек, който сега е тук, ти не си направил нищо лошо.”

Буда

 

ГЛАВА СТО И ОСМА: НА СВОБОДА

 

Джонатан Саклин искаше да се измъкне и някак успя да мине незабелязано през първия пост призрачни стражи, но на вратата имаше реална опасност да бъде разпознат при идентификацията си с нарензиевия чип. Осъзна, че всичко това можеше да му излезе през носа. И опитът му беше излязъл сполучлив, но само донякъде.

Призрачните войни го подушиха, но тъй като не бяха сигурни, решиха да го проверят. Дори и те не можеха да си позволят убийството на елитен медик, за какъвто се представяше Саклин – иначе това щеше да коства собствените им глави.

Униформите им бяха толкова красиви, а лицата им бяха скрити зад масивните шлемове.

Ако наистина сте този, за когото се представяте, ще сте способен да влезете в четвъртото ниво виртуална реалност.

Саклин разбра, че наистина се е прецакал. Веднага се опитаха да бръкнат в главата му, което за него беше истински шок. Щяха да човъркат специална част от черепа му в търсене на чипа, което беше повече от унизително. Мислено Саклин пищеше и му идваше да умре на място. Но външно се окопити и се опита да прецени ситуацията правилно.

Призрачните войни бяха по-малко от обикновено, което означаваше, че може би част от тях бяха разпределени в друга част на града, където имаше нужда от тях.

Саклин усети, че студените кевларитени пръсти, подсилвани от хидравликата на скафандрите им, ще му раздробят черепа му на парчета.

Сега ясно осъзна, че жалките му опити да изтръгне истината от онзи безнадеждно умиращ пациент бяха ако не смехотворни, със сигурност не най-доброто решение.

Отклонението в съзнанието също играеше роля, а Саклин не беше сигурен какво точно се случваше с неговото собствено.

Призрачните воини като че ли внезапно се поуспокоиха и дори му направиха знак да мине. Саклин осъзна, че нещо го беше спасило.

В мига, в който Саклин мина през подсилената входна врата на болничното заведение, Арчи усети някакъв тик. Мисълта му по някакъв странен начин се беше свързала със Саклин, който имаше нужда да научи отговора. И двамата се хванаха един за друг като удавници за сламка, но общите им усилия се бяха оказали достатъчни.

Саклин излезе на улицата.

- Състрадание – промърмори той. – Какво означава тази проста и елементарна дума. Та това е детинско. Живеем на една от технологично най-напредналите планети, а ни занимават с морални въпроси, които дори няма особена връзка с моя случай.

Той толкова се беше умислил, че едва не се сблъска с един аваронов нирангайтер, който замалко да го прегази. Саклин обаче не излезе от унеса си дори и сега.

Продължи надолу по улицата и точно тогава попадна на втория отбор, воден от самия Зердакил.

Шайката го помъкна нанякъде преди да се опомни.

Заведоха го лично при доктор Гад ‘Ди Ен. Саклин беше с вързани очи. Не можеше и да чува, заради изолиращите тапи в ушите му.

Но приемаше нервните импулси на доктора чрез нарензиевия чип, който беше отмъкнал от болницата.

- Значи ти си се осмелил да проникнеш на четвърто ниво? – запита го пресметливият глас на доктора. – А как ако смея да попитам си отключил в себе си такива изключителни способности? Ако беше само до коефициента на интелигентност, поне дузина гении биха се справили по-добре от теб. Но ти уби пациент в строгоограняваната болница на полиса „Емвор На“. Дори измами призрачните воини. Но нека ти кажа, аз те следя отдавна и знам всичко за теб, Джонатан Саклин. Твоето разбито семейство те тласна към това занимание и ти навлезе в опасни за теб територии.

Гад ‘Ди Ен беше освободил своите главорези. Не искаше да ги прави свидетели на подобно зрелище. Не че му пукаше чак толкова, но нямаше смисъл да се запознават със заниманията му в детайли.

- Много просто, господине – хладно отговори Саклин, който нямаше особено какво да губи, - знаете добре, че четвъртото ниво е високо, но онова, което дори и Вие не знаете, е, че над петото стоят така наречените скрити нива на съзнание. Почти съм сигурен, че никога, ама никога не сте били там.

Докторът се сепна. Откъде толкова увереност у това пале. Трябваше да нареди на Зердакил да му отупа пушека. Просто беше един малък учен наглец и нищо повече. Но доктор Гад ‘Ди Ен не действаше така – той беше различен.

Искаше да изцеди жертвата си и да получи максимална наслада. Превъзбуден да има възможност не просто да научи тайната й, но също и да получи онова, което мнозина наричаха дежа вю.

Саклин не беше в позиция да се опъва, но не беше и глупак. Той щеше да свърши своята част от работата.

Животът му се превръщаше в лъжа, но за първи път усети, че гласът на доктора в главата му не звучеше много уверено. Имаше тънка нотка на едва забележимо опипване на почва, която не му беше напълно позната.

Гласът отсреща остана безмълвен доста време. Саклин долови, че това не беше неловко съгласие, а предстои да чуе някаква важна тайна.

Гласът мълчеше и му беше явно трудно да намери сили у себе си да продължи.

- Не ти ли направи впечатление, че теб те забеляза само безнадеждно болният пациент и войниците, които са селектирани така, че да имат паранормални способности – много тихо го запита той.

- Какво искате да кажете? – ревна Саклин объркано.

- Че колкото и да се бориш, ти си само една самотна изгубена душа, която ще изчезне. Твърде много време съществуваше на гърба на обществото, не бих казал като паразит, но по-скоро правейки се, че другите не те забелязват. А това е тъжно.

- Да не съм прокажен! – изрева Саклин.

- По-лошо. Обречен си да изчезнеш завинаги. И затова вина нямат нито Зердакил и хората му, които между впрочем те срещнаха сравнително случайно, въпреки че аз не вярвам в случайността. Ти си просто аномалия.

- Във виртуалната реалност? – изквича Саклин като свиня на заколение.

- В живота! – беше отговорът на доктора. – Нека ти поставя проста диагноза. Ти си мъртвец още преди да си се родил.

Тук Саклин потрепери сякаш го бяха изобличили.

- Но защо ми го казвате? – някак немощно промърмори той.

- Защото ти остава още много малко – долови той изчезващия глас в главата си.

- Но, ако това, което твърдите е истина, как съм просъществувал толкова дълго? – съвсем отчаяно промълви той.

- И тогава ще бъдеш отвратен от страшната реалност, която и в момента се прокрадва бавно в съзнанието ти. Това е ключът към твоето спасение. Или по-точно към облекчаването на мъката ти. Все пак може за кратко да изпиташ подобие на това чувство, ако изобщо си способен! – продължаваше безчувствено докторът.

- Тоест аз не съществувам? – заключи внимателно Саклин.

- Не съвсем точно, но донякъде. Ти просто беше удобният човек, когото чипирах преди почти двадесет години. Сега ще успееш да осъзнаеш какво точно се случва, въпреки че това не е кой знае каква тайна. Амбицията ти те тласкаше в посока, изгодна за моите цели. Аз те допуснах да проникнеш на ниво четири виртуална реалност. Не отричам обаче, че имаш качества. А пациентът…може би ще ти бъде интересно да научиш кой е той? Или по-точно неговото съзнание?

Саклин не можеше да предположи.

- Това е добрият стар Дърниам Шетстоун. Или поне копие от съзнанието му. Аз го получих от едно специално място. Тоест ти не си имал работа с чисто човешко съзнание, а с негов дубликат, претърпял определени мутации, или другояче казано това неминуемо повлия на твоите експерименти. Беше малка предпазна мярка от моя страна – продължи нагло медикът.

- Но как? – недоумяваше Саклин.

- Ами просто и ясно като бял ден е – доста отегчено му повтори Гад ‘Ди Ен. Демоничното съзнание не може да съществува свободно във виртуална среда. Това е известно като първи парадокс на Ханс Аусландер. Звучи глупаво, но е така. Но какво би се случило с него в симбиоза с човешко!

- Значи отдавна демоните бродят сред нас? – изписка Саклин опасенията си.

- В твоя случай това не те касае, защото ти няма да отидеш нито в Рая, нито в Ада, драги мой Джонатан. Лично ще те изпратя при мъртвия ти брат.

Но Вие ме лъжете! Не е възможно да се имплантира дори и дублицирано съзнание върху безнадеждно болен човек. Организмът му няма да понесе огромното натоварване! – запени се той.

- Бъркаш отново – контрира го докторът. – Защо мислиш „Емвор На“ е толкова висока? Цели хиляда етажа! Ти си този демон, Джонатан Саклин! Ти и никой друг! - Аз използвах всичко, с което разполагах, за да те открия! Търсех те! И накрая ти сам падна в клопката.

- Но нали казахте, че сте ме чипирали – заоправдава се Саклин. – Изпадате в противоречие!

- Млъъък! – изрева Гад ‘Ди Ен. – Много добре знам какво говоря! Просто трябва да приемеш, че съзнанието на истинския Джонатан Саклин отдавна не е при нас. Ти си го заменил. Ти се свърза и с пациента в болницата. Ако не бяхте станали “приятели”, той можеше да преживее поне още пет години че и повече. Ти…си най-лукавият от всички демони.

В този момент гласът, който звучеше по емераниевата наноспирала в наредзиевия чип, заглъхна. Чу се капка. Тишина. После капката капна отново. Беше кръв. Гад ‘Ди Ен беше издъхнал.

Саклин беше изпаднал в шок. Ръцете му трепереха и се опитваше да успокои дишането си, но не му се получаваше. Някакъв непознат, пък бил той и доктор, му беше наговорил толкова много неща, които все още не можеше да приеме. Е, беше заплатил със смъртта си!

 

ГЛАВА СТО И ДЕВЕТА: КИКЛУК СОР

 

За някои казват, че парите означават всичко и те са смисълът на целия им живот – стават, лягат и просто мислят за тях. Това не е вярно. Понякога тези хора излизат от съня, в който живеят, от своето безумие, в което упорито вярват. Всичко това им дава сили да продължат. Задържа ги в състояние на синя пролет, но къде е разковничето?

Местното население се издържаше основно от банкиране на различни престъпници и това ги устройваше. Не бяха постигнали развитие в нито една друга сфера, но бяха наясно, че могат да оцелеят и така. Планетата Киклук Сор не беше прекалено далеч от Зегандария, но беше слабо известна дори и на повечено астрофизици. Беше обвита в дебели облаци от специална наноматерия, която съдържаше еборанова технология , способна до голяма степен да заличи сигналите на различните радари. Новото поколение хорамонови радари бяха заменили по-старото и морално остаряло оборудване. Но около планетата не можеше и пиле да прехвръкне. Тази планета беше маскирана, защото тук бяха мръсните тайни на онези, които ги беше страх от възмездието на обикновените хора.

Социалната система на Киклук Сор беше особена и пълна със загадъчност. Мнозина смятаха, че подлежи на определена корекция, но тази банкерска планета едва ли щеше да измени на своята природа – просто не беше възможно. В дълбоката природа на Киклук Сор беше да се отнасят враждебно към виртуалната реалност и към всичко прекалено технологично – това не беше породено от някакви особени скрупули, а от чист прагматизъм. В банковото дело имаше едно изконно правило, а именно пазенето на банкова тайна – тя беше преди всичко. Мнозина искаха да има така нареченото “Зануляване” и всички финансови трансфери на планетата Зегандария да започнат на чисто. Това звучеше безумно като идея, но Ом Гур Нал си беше направил сметката добре – имаше достатъчно време да внесе някои корекции. А глупаци като Рьонберг, Дърбан и Ейбрамс да му помогнат в постигането на целите.

- Разбира се, времето за зануляването не беше избрано случайно – то щеше да включва не само Зегандария, но и планетите от така наречения Външен пръстен, които бяха повече от триста и четиридесет, и тяхната икономика кипеше от живот - толкова истински, че повече от това нямаше накъде.

Оценката на вината щеше да бъде реимплантирана в мозъците на подрастващите от гениалния доктор Гад ‘Ди Ен, но Ом Гур Нал не знаеше, че той е отдавна студен и безжизнен, с очи, вперени в една друга страшна реалност, от която той самият беше се опитвал да избяга толкова дълго – без резултат.

Зануляването беше твърде проста процедура, изразяваща се в нещо прекалено лесно. Ом Гур Нал щеше да получи своя дял от тайния трансфер от открадните пари от търговията с наркотици и оръжие, но щеше да получи цялата планета, а и всички останали планети от Външния пръстен, което щеше да го направи едноличен властелин в тази част от галактиката.

Разбира се, дори и Еквиус Мон нямаше и най-малка идея колко грандиозен всъщност е неговият замисъл. Според инструкциите той просто щеше да бъде свален от най-малкия финансов удар, тъй като неговата корпорация “Нов живот” беше получавала финансови инжекции от суверена под формата на такси за всяка извършена нелегална операция, която той им възлагаше. Беше просто и логично. Ом Гур Нал беше наясно, че въпреки разликата в системата за управление, парите навсякъде тежаха еднакво и това щеше да окаже огромно влияние при преотстъпването на техния суверенитет под негов контрол.

Самото зануляване щеше да стане през корпорацията “Нов живот”, а простото обяснение щеше да бъде счетоводна грешка. Да, твърде невинно, но Ом Гур Нал се беше погрижил след осъществяването на фаза едно и фаза две от своя план, които вече бяха посочени, да премине към фаза три, която включваше физическото елиминиране на сътрудниците на корпорацията. Хората и без това не харесваха Ексиус и го смятаха за странен и надут, неспособен да съпреживее мъките на обикновените хора. Едва ли някой наистина щеше да пролее за него дори и малка сълза!

Тогава демоните спокойно можеха да властват на тази планета, докато той успееше да се измъкне и да харчи огромното си състояние. Нямаше смисъл да избързва със своите заключения обаче. Ерадио Ди Монк беше свършил грубата и мръсна работа, оставаше по-изтънчената и интелигентна.

Ом Гур Нал знаеше, че няма вечна власт, но има вечна търговия и той смяташе да направи именно това. Не му пукаше за религиозните култове, създадени за слабоумници, които никога в живота си не бяха свършили абсолютно нищо сами.

След като покореше планетите от Външния пръстен щеше да завърже активни обменни взаимоотношения с далечни планети като Осония и Себур Наг. И щеше да си гледа кефа! Точно така! Нямаше да слугува на индустриалните профсъюзи, финансовите мошеници и всички останали.

Но имаше да се случат още някои неща.

Населението на Киклук Сор беше дори по-малко от това на Зегандария, но най-интересното беше, че въобще не мислеше за утрешния ден. На никого не му пукаше за нищо.

Живееха просто, защото парите идваха от толкова много места. Много кораби, които минаваха покрай тази планета никога не регистрираха, че там има нещо. И това беше само в полза на обитателите й.

На малката планета Киклук Сор имаше точно един огромен полис с популация от приблизително сто и петдесет хиляди души. Полисът имаше странното название “Космическа гъба”, тъй като обитателите бяха особено чувствителни към различни екзотични заболявания като прословутата космическа чума. Прочутата архитектура, която впечатляваше чуждестранните посетители беше толкова дълбоко символична. Мнозина дори никога не бяха напускали това място и предпочитаха да не знаят какво се случваше навън. Това беше техният начин да постигнат щастие. Киклук Сор беше една от най-мирните планети и като цяло понятието за морал се изчерпваше в пълна ненамеса във нищо извън тяхното ежедневие, което би предизвикало чувство за вина. Ако някой все пак попаднеше под въздействието му биваше обявяван за социопат и беше изгонван от полиса завинаги. Естестевно, смешно би било да се твърди, че някъде там нямаше изключения от правилото. Имаше, но само няколко, но Ом Гур Нал щеше да ги използва изключително в своя полза.

Демоните нямаше да го намерят там поне за известно време, а може би цяла вечност.

На входа на полиса всеки любопитен можеше ясно да разчете надписа:

“Ародо Хи Но Бу Тиер Вон Зак Мун!”

 

Еквиус беше изпратен точно тук от Суверена, поне той държеше да се мисли така, защото усети, че внезапното забавяне на трансфера едва ли е било случайно. След като спидерът му кацна на строго охраняваното летище, той беше ескортиран до място, където можеше да продължи със своите проучвания, но трябваше да бъде внимателен иначе скоро щеше да бъде убит според местните обичаи, които не допускаха никой чужденец да предизвиква чувство за вина.

Еквиус беше на такава възраст, на която знаеше, че за да получиш информация трябва да даваш прекалено много кредити. А на Киклук Сор това означаваше безкрайно много. Затова трябваше да предложи нещо друго в замяна, което да бъде по-ценно от чувалите с кредити, които можеше да им раздаде.

 

ГЛАВА СТО И ДЕСЕТА: РАЗСЛЕДВАНЕТО

 

Еквиус никога не беше срещал хора, напълно оперирани от чувство за вина. Хора, дължащи благополучието си именно на това. Той реши да им предложи нещо изключително, което можеше да им бъде от полза.

Инженерите на Киклук Сор бяха доста консервативни, когато чуха предложението му. То звучеше екстравагантно дори и за ушите им, свикнали с изумителни думи и идеи.

Еквиус обеща да им даде напълно безплатно патент за така наречения джоб на кунгуруто, което беше способно да отвори фалшив виртуален джоб към паралелна вселена, където планената да бъде скрита за известно време.

Скептичността веднага взе връх и те му поставиха въпроса:

- Защо трябва виртуално да преместваме планетата си, след като еборановата технология ни е достатъчна? – попитаха доста неловко те, очаквайки Еквиус да наруши правилото за чувството за вина.

Но той им отговори най-дипломатично:

- Това е доста стара технология, която като цяло може да бъде неефективна в близко време. В интерес на банковите ни операции е да използваме подобно виртуално шарлатанство като допълнителна мярка ако все пак някой нежелан наруши визовата Ви политика.

- Моралният кодекс на честта ни забранява – опита се да възрази Арудот, който беше нещо като губернатор по техните административни стандарти.

- Не бих казал, че ще Ви затрудня много – опипваше внимателно почвата Еквиус Мон, който беше пропътувал достатъчно голямото разстояние максимално инкогнито, като за целта не беше използвал нито кораб на търговския флот, нито пък обичайните военни конвои, съпътстващи всяка по-влиятелна личност.

- Вижте, ще бъда максимално откровен с Вас. Имаше проблем с последния трансфер – загадъчно поясни той.

Киклуксорците го погледнаха учудено. Те дори сметнаха, че ги лъже.

- Никога не ни се е случвало подобно нещо – загрижено продума Арудот. – Наистина странно, но все пак възможно. Колко време траеше то?

Банковите традиции бяха над всякакво подобно вмешателство, за каквото можеше да бъде сметнато изявлението на Еквиус Мон.

- Почти две минути – отговори той.

- Но две минути са цяла вечност – замислено промърмори губернатор Арудот. – Това е направо нечувано. Моля Ви се, не казвайте това на всеослушание.

Еквиус реши, че сега е времето да действа.

Трансферът беше на стойност …

Арудот се смути и побърза да го прекъсне:

- Няма нужда да уточнявате, драги мой, ще се разберем. Печелите! Печелите!

Двамата отидоха до един страничен терминал, който беше изграден специално за проверки на грешки. Дори и Еквиус никога не беше виждал подобен дисплей – по него бягаха странни йероглифи, които не приличаха нито на междугалактическия език, нито на общия вселенския език. Нещата все пак бяха повече от странни. Каменното изражение на домакина оставаше непроменено. Именно там решиха да направят някои корекции в изчисленията по предварително зададена трансмутационна формула, която да докаже всичко.

Отне по-малко от милисекунда преди супермодерния еваранов компютър да реши задачата, която обикновено щеше да отнеше няколко часа при други обстоятелства.

- Всичко изглежда наред – съвсем спокойно заяви Арудот, - освен ако някъде в програмния код някой умишлено не е сложил дублиране на реда…

- Но защо да го прави? – малко необмислено запита Еквиус. – Не виждам особен смисъл.

- Всъщност има голям проблем – опонира го Арудот, - най-вероятно средствата са заминали в друга дестинация, а не в желаната такава.

- Невъзможно! – изрева Еквиус Мон.

За стар вълк като него звучеше почти като научна фантастика да бъде прецакан поне в техническата част на своята работа.

- Доста вероятно между впрочем! – натърти отново Арудот.

Останалите от Киклук Сор мълчаха, скупчени около важния чужденец и изпитателно преценяващи поведението на лицевите му мускули. Едно погрешно движение и можеха да го ликвидират под предлог за Третата поправка в Декларацията на Киклук Сор, според която вменяването на чувство за вина е равносилно на държавна измяна.

Но Еквиус не се хвана на клопката. Смирено благодари и учтиво попита на кого да предаде ноухауто за въпросната технология.

Жителите на Киклук Сор не изглеждаха много убедени, че трябваше да го пуснат да си ходи.

Той понечи да се измъкне, но рязък удар с емарадиево острие разпра скротума му, превръщайки го в скопец. Еквиус рухна на земята и почти припадна от огромната болка.

- Никой не може да ни вменява чувство за вина – спокойно му отвърна Арудот. – А ти хитро се опитваше да ни подхлъзнеш. Откъде да сме сигурни, че не ти си допуснал грешката. Ние боравим с цифри и никога не сме грешали, откакто тази планета съществува.

Еквиус береше душа. Но един окончателен удар го довърши. Тайната на огромната злоупотреба щеше да умре с него завинаги.

Някой бръкна и действително прибра плановете за виртуалното преместване на планетата. Съмняваха се, че ще им помогнат, но Арудот им разпореди да ги проучат за всеки случай.

Не им отне прекалено дълго време, за да осъзнаят ясно, че държат в ръцете си съкровище. Но Еквиус беше проблем. Не знаеха дали беше казал на някой друг за своето пътуване до Киклук Сор. Но и да се появяха любопитни, които да се опитват да го открият, щяха да отричат до последно.

Мъртвото му тяло беше оставено в специална капсула, а впоследствие изпарено до молекули за по-голяма сигурност. Никой никога повече нямаше да чуе за Еквиус Мон.

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Големият генофонд е показател за широко генетично разнообразие, което се свързва със силна популация, която може да оцелее при силна промяна в селекцията. Същевременно тясното генно разнообразие може да причини редуцирана приспособимост и голям шанс за измиране на вида.

* Чиста нетна стойност се изчислява като от стойността на активите се извади стойността на пасивите.

* Дормитъри секция – мястото, където студентите спят или подготвят уроците си, общежитие.

* Чухуни – мистични риби, които ядат мозъците на хората, защото така си набавят нужните им фосфати.

* Артузан – смята се, че това е било името на предишния Маг Ту, който Ембориан Зонтул наследява.

* Еборанът е специален нанокомпозит със камуфлажни свойства и също така е много, много рядък.

* Тук сте добре дошли, но Киклук Сор е наш!

* Джоб на кенгуруто – в спекулативната фантастика това е технология, която води до алтернативна паралелна вселена.