Дефибрилация
Беше неприятно изненадана от този пулс по отдавна правата диаграма. От месеци лежеше в онзи щастлив покой, който ú носеше безчувствието. Разтапяше между устните си вкуса на поредното преживяно умиране и бе притаила дъх, преди влюбеният аромат на последващо прераждане да даде нов тласък на живот в празните ú гърди… и – парабола! Не го очакваше. Беше свикнала с всякакви неприятни сюрпризи - бяха обричали бъдещето ú, бяха мърсили настоящето ú, но никой, никой до сега не бе посягал на миналото ú . В мъртвите си периоди обичаше да се връща именно към него. Рееше се между страниците му, чувстваше се на най-сигурното място в света, където всичко беше вече написано и не дебнеха промените на все още белите хартии и писецът, попаднал в неподходящи ръце. Листите приличаха на весели, хвърчащи призраци - напълно безопасни, тъй като тя не възкръсваше, а винаги, винаги се прераждаше. Наблюдаваше ги с приятелска усмивка - без страх и без съжаление. Наслаждаваше се на хора, които отдавна не бяха нейни и на миговете с тях, които нищо и никой не можеше да й отнеме… до днес. Днес тя научи, че миналото също може да я предаде. Бе логично, защото всъщност то беше едно старо настояще. И след като настоящето може да е лъжа, защо миналото да не може да бъде заблуда? Не беше помислила за това... Но ето, че той се върна и за миг открадна тяхното „преди”… или нейното „преди”… Не би могъл да я нарани повече. А само преди секунда тя смяташе, че не би могъл да я нарани вече, ... изобщо. Усети го като дефибрилиране – грубо, шоково, с висок волтаж. Спокойното й тяло се разтресе неестествено. Дори не беше сигурна дали тази пулсация дойде от сърцето ú - почувства я като остро перо, забиващо се в партитурите на мозъка ú, а после се разля като мастилница по цялата й същност. 24 часа не можа да мигне. Със сигурност този път щеше да умре с отворени очи. Дано поне това да е последният удар преди края.
Тази Любов отдавна бе заслужила смъртта си.
© Люсил All rights reserved.
