Дежавю

Има нов рок клуб в града. Решавам да го видя. Хващам такси. Стигам до мястото. Отварям тежката, черна врата със странни надписи  Спускам се по стълбите в посока на силната музика. Приглушено осветление. Стръмни стълби. Червена светлина. Очите ми бързо се насълзяват от цигарения дим. Познати лица отварят устни в знак на поздрав, но аз не чувам нищо. Кимам разбиращо. Чувствам мястото до болка познато. Това, което ме заобикаля, ми се е случвало вече. Седя на мястото си, удобно вцепенена, прегърнала чаша вино, което често надигам, за да се събудя от този сън. Лицето ми се носи като призрак в нощта.  Виждам го... Господи, господи, колко прилича на него. Дали е той? Колко му е пораснала косата. Стомахът ми се свива в странна конвулсия. Той се приближава към мен. Аз се усмихвам уверено, въпреки че ми се иска да не бях излизала и му подавам ръка. Казвам му здравей. Той също ми казва. Усмихва се и се опитва да мине по пътя си. В този момент осъзнавам, че това не е той. Преструвам се, че и аз съм искала просто да продължа пътя си и преминавам напред. Без посока. Гледам унесено. Търся нещо познато. Някаква жена на бара ми се усмихва и ми казва ”Здравей, прекрасна, радвам се да те видя...” Аз я виждам за пръв път, а може би не? Кимвам  ù. Бронирам се с фалшива усмивка и продължавам да се разхождам сред танцуващите тела. Поръчах си още една чаша вино, за да се опитам да забравя въпроса, който се опитва да разбие черепната ми кутия – Защо Неговият образ ме преследват след толкова години?